Историята на един народ – древната приказка за България

За да разберем настоящето, трябва да познаваме миналото.

Кратък лиричен разказ – исторически синтез за пътешествието на човешките култури и цивилизации, през времето и през земите. Ще проследим обзорно ключови събития от близката и далечната история у нас и по света, така, че да добием един по-обхватен поглед върху историята, която, директно и индиректно, води до това, което сме днес.

Историята е труден предмет. Трудността му произтича най-вече от факта, че историята – историята като знание за миналото – винаги е субективна интерпретация. Както колективния опит отбелязва „Историята се пише от победителите.“. Затова не винаги е толкова лесно да добием „обективна“ или поне по-пълна представа за нещата в паралелното им и взаимообвързано развитие. Факт е, че историята има много гледни точки и ако искаме да разбулим нейните тайни трябва да се освободим от задоволяването с единични гледни точки.

Поради особени причини в човешката природа родината на предците има специално място в сърцето на човек. Едно сантиментално кътче отделено, което се стопля и милее при мисълта за родината – мястото, където човек се е родил и израсъл. Едно майчино чувство на усещане за принадлежност и близост до своите „корени“. Това е любовта към родината и към своя народ.

Патриотизмът, като отроче на политическия национализъм, включва в себе си и любовта към родината, но често изисква една фанатична себеотдаденост, с която са нахъсвани армиите на държавите от миналото чак до днес. Патриотизмът, превърнат в национална идеология, е основен политически инструмент за манипулация на големи човешки маси.

Патриотизъм, в чистия си вид, означава да не вредим с действията си на родината си и на нашето общество, да бъдем отговорни към съотечествениците си и към общото ни бъдеще. Така погледнато, излиза, че малко хора от българските политици днес са „патриоти“. От тук следва и логичния въпрос „защо биват допуснати до българската политика хора, които не са патриоти?“.

България днес е следствие на събитията и обратите на нашата история от миналото до сега. Ние днес сме наследството на предците ни и това, което ние правим днес ще бъде нашето завещание на наследниците ни в бъдещето.

Тази земя, на която живеем е един кръстопът на континенти и цивилизации. Земя на съкровища, мистерии и древни култури, през която са преминавали народи, търговски пътища, империи и религиозни поклонения. Парче земя на кръстопът, където народа на кхан Аспарух намерил своята обетована земя. 
Ние тепърва преоткриваме своята хилядолетна и пъстра история и несекващия ентусиазъм на археолозите изтръгва от вековната прегръдка на пръстта артефакти от цивилизации, живяли тук на тази земя хиляди години преди народа на Аспарух (или Еспор, Есперих) да прекоси тучните й, плодородни долини. България се намира на входа към Европа откъм близкия изток и именно оттук народите от древността са преминавали към вътрешността на континента в своите първи преселения. 

Историята на човешките народи може да бъде проследена назад, назад до дълбокото минало, където отделните народи намират своето общо начало. 

Проектът на National Geographic и IBM – The Genographic project – направи първите стъпки към научното доказване на това, което и по логически път човек може да отсъди, а именно, общото родословно дърво на всички хора. Фразата „Всички сме едно голямо семейство“ добива един съвсем нов смисъл.
Изследвайки определени ДНК маркери на стотици хиляди индивиди от етнически групи по цял свят, плюс милиони допълнителни ДНК тестове закупени от хора, любопитни да се включат в този масивен проект, се изготви карта, която очертава пътя на преселенията на Хомо Сапиенс. Изследванията сочат, че всички Хомо Сапиенс са живели на африканския континент допреди 60-70 хиляди години. Хоминидни клонове на човекоподобния дизайн на еволюцията съществували на много други географски местности, пръснати из континентите стотици хиляди и милиони години назад, но поради едни или други причини, от всички Сапиенс оцелели само Хомо. Така, отново тласкани от определени мотивации, дали защото броя на хората се увеличавал или защото храната намаляла, а може би дори водени изцяло от изследователски дух, преди около 60 хиляди години Хомо Сапиенс напуснал Африка и великите преселения на народите започнали.

Преди около 50 хиляди години, първите хора навлезли в европейския континент от северната страна на Черно море през територията на днешна Русия. Това били и първите сблъсъци между Хомо сапиенс и Неандерталците, чиито изход бил унищожаването на конкурентния вид. Не е ясно какво точно се случва с тези първи преселнически племена, но техния генетичен маркер не е разпространен сред европейското население. Около 10 хиляди години по-късно следват нови вълни на преселения от близкия изток и Азия, носещи разнообразие от нови генетични маркери. Така, преди около 40 хиляди години, на запад от Черно море свършва генетичен маркер Pre-HV тръгнал от близкия изток, което значи, че народа, който го е носил се е заселил по тези земи. Земите на днешна България, тогава, обаче, те били ничии. От този маркер, впоследствие, се разклоняват други маркери, като H и V се намират в преобладаващата част от жените в Европа днес. Pre-HV маркера и до днес преобладава в арабските народи, както и в Етиопия. Тези древни племена били ловци и събирачи, живеещи на малки групи в странство според сезона и миграцията на животните. 

В онези далечни времена хората не познавали ограничението на националните граници днес. Не знаели що е патриотизъм, нито били наясно с биохимичната структура на телата си. Религията, такава, каквато я познаваме днес, все още била в иманентен зародиш. Цивилизацията предстояла десетки хиляди години напред в бъдещето, а народа на Българите, все още бил част от някой от дузините генетични маркери, които се разселвали по земята.

Спорно е, в академичните среди, точно откъде са дошли Българите. Навярно, ако се проведе едно мащабно генетично изследване на живите българи днес, би се стигнало до някакъв по-убедителен отговор, отколкото ако се опираме единствено на археологически разкопки на земята, която са населявали много други народи преди нас. Все пак, има исторически писмени паметници, които споменават за странстващ народ с името Болгар или Булгари, които през хилядолетното си преселение създавали градове-държави, носещи тяхното име. Този народ бил силен, устойчив и носел със себе си своите културни традиции от далечните си предци. Болгарите дори се споменават в древни китайски архивни записки отпреди 4000 години. За това наше преселение говори и езиковата група, към която древнобългарския език принадлежи – индоиранската. Така например, много корени на български думи се припокриват с индийски такива и особено с Фарси езика на Иран. В нашата култура имаме една особена, древна традиция на сурвакането. „Сурва, сурва, нова година..“. В древноиранската религия на Зороастър, съществува божеството Зурван. Зурван е върховно божество на времето (астрономичното) и в частност на сезоните. Жреците са отправяли молитви към него за благополучие през новата година и неща като добра реколта през съответния сезон. Навярно, молитвите им са включвали и реплики от сорта на „Зурван, Зурван, благослови новата година..“. 
Начинът, по който езиците търпят развитие и се изменят през времето е интригуваща дисциплина в сферата на лингвистиката. А езиците, също като народите, имат общ древен корен, отдавна изгубен назад в далечното ни минало.

И така. Десетки хиляди години на неспирни преселения, движения на племена и разклонения на народи изминали и постепенно настъпил неолита. Неолитът бележи първата повратна точка на човешката еволюция, характерна с появата на уседналост и земеделие. Племената се превърнали в народи, населяващи поколения наред една и съща територия. А наред с лова, започнали да отглеждат земеделски култури и да доместицират животни. Не след дълго започнали да се появяват и първите каменни цивилизации. Египетската цивилизация се усъвършенства в мащабни инженерни проекти, а китайската развива изкуството на архитектурните детайли. Троя води легендарни битки и с железен меч кове митологията на античните писатели. През това време тракийската цивилизация благоденства по тези земи, които след хиляди години ще наречем български. Траките имат развита култура и творят изящни предмети от злато и сребро. Навярно е имало развити търговски пътища между средиземноморските и близко източните народи. Шумерската цивилизация, междувременно, вае мисловни конструкти и полага основите на монотеизма. 
Цивилизациите на Хомо Сапиенс са във възход, културно, търговски и инженерно. Ехнатон бива втория човек в историята на човечеството, след Зороастър, който налага монотеистичния възглед за официална доктрина. Жреческата каста е силно недоволна от тази космогонична трансформация, затова по-късно връщат стария пантеон на власт, но Ехнатон вече е оставил своето наследство. Тогава се появява и Мойсей, който вдъхновен от монотеистичните възгледи преди него, написва десетте божии заповеди, полагайки крайъгълния камък на съвременните религии. Все пак, логично е. Няма откриватели, творци или гении, които да прогресират в изолация от знанието преди тях. Всяко ново откритие е вдъхновено от нещо преди него. Това е правило и винаги е важало. Пък и, е спорно дали Мойсей е започнал петокнижието, точно каква част от него е написал и, дори, дали изобщо е съществувал или под това име се обединяват множество съставители на тези древни текстове. Без значение. Мойсей синтезира човешкия морал, който заляга в основата и на християнството, което изиграва съществена роля и за нашия народ. Хиляда години по-късно, напредничавите гръцки философи разнищват с изтънченост и сложна мисъл в детайли въпросите за човешкия морал и етика, спекулирайки паралелно, че Вселената е изградена от най-малките частици. 

По-нататък, в зенита на римската империя се заражда новото духовно учение на Иисус, който поставя началото на един нов стадии в еволюцията на съзнанието, проповядвайки един различен светоглед на търпимост, равенство и самопознание. След дълги борби, римската империя, плагиатски усвоила гръцката митология преди това, съзира политическа изгода в новосъздадената религия и я провъзгласява за официална държавна религия на Рим. Патриарси, духовници и граматици се събират за да решат кои евангелия и стари текстове ще бъдат включени в първото издание на библията и кои ще се превърнат в апокрифи. Полагайки, може би без да осъзнават, началото на идеологическата цензура.

В това време, китайците вече са измислили барута, тоалетната хартия и са построили китайската стена. А хан Аспарух е взел решение, с благословията на баща си, да поведе част от българския народ към нови земи. 

Тук трябва да отбележим, че в академичните кръгове има сериозни спорове относно историята на българите, като има дълбоки противоречия в различните теории. Едната главна теория проследява пътя на Болгарите, както го защтриховахме в настоящия преглед. Другият лагер на историческото противоборство застъпва теорията, че българския народ произлиза от Траките и, че винаги сме живели по тези земи. Или, че Българи и Траки са един народ.

Историята, е навярно най-спорната, противоречива и субективна академична дисциплина, която съществува. Историята е била инструмент за пропаганда на не една и две империи, както и обект на изличаване не веднъж и два пъти, през времето и земите. Като във всяка история, има много неясноти, които обгръщат историята и на българския народ.

681 година.

И така, един ден около 681 година, клана на кан или хан Аспарух, след дълго пътуване от североизток, пресякъл, навярно през зимата, дълбоките води на Дунава и се заселили на територията, на която живеем и до днес. Тези земи, обаче, вече били населявани от много народи преди това, последните, от които, славянски племена, се били установили и водели кротък земеделски живот. Двата народа намерили се населяващи балканската твърд успели да създадат положителни взаимоотношения помежду си и така Прабългари и Славяни заживяли заедно и укрепили България върху картата на Европа. 

Същевременно, в някоя прохладна арабска нощ, някъде сред обляните от лунното сияние златисти пясъци, Мохамед вече се е родил, а божието слово погледнало благосклонно към тоз осиротял народ Исмаилски и възспуснало, чрез пророка, своето откровение, така че и тези люде вече да си имат своя религия. Арабските племена не били готови да предадат старите си политеистични вярвания, но със силата на словото и меча, исляма се разпространявал век след век.

А народа, който хан Аспарух повел след себе си бил в многочислието си като река, дълга и широка с могъща армия, която не чакала дълго в свободен строй преди първата война на новата държава с враждебните й съседки да започне. Византия имала силна, добре обучена и екипирана армия, но тя не можела да надвие ловката и умела българска конница. И така, царство България утвърждавало позициите си на Балканите и един след друг се редяли велики царе, които управлявали с мъдрост и смелост.

През 855 година решителния пълководец цар Борис I провъзгласява разпространяващото се с метежна скорост учение на християнството за официална народна религия на Българите. А светите братя Кирил и Методий създават писмеността на целия славянски свят.
България просперира културно и благоденства, докато над европейския континент бавно се спуска булото на религиозния фанатизъм и средновековието. Настъпва епохата на светата инквизиция, подклаждана от стремежите за власт на духовните лидери и фанатичното невежество на тълпите, суеверието и религиозната истерия. Отприщват се кръстоносни походи до свещените земи на Йерусалим, където за пръв път войните на две религии се срещат. На две религии, които поради тази причина или онази, си остават верни врагове, идеологически и политически, до днес. Две религии, които предопределят и нашата съдба. 

1200-та година след раждането на Иисус и 600-та след раждането на Мохаммед, исляма се разпространява и наред с науките и изкуството, процъфтява в югоизточното средиземноморие и арабския полуостров.

Византия, след безчет войни, вече не е заплаха за царство България и границите ни са утвърдени, опиращи на три морета. За съжаление, човешката памет е къса, а егоизма и жаждата за власт – умопомрачаващи. Установилото се спокойствие и липса на външни врагове повлияват негативно на националното ни единство, а понеже човешката природа, бидейки така първична, все има необходимост от вражди и владения, България бавно ерозира от вътрешни противоборства, делейки се на графства и автономни градове с отделни князе в непрестанни борби за власт и влияние. Докато българските князе воюват помежду си, на изток от Босфора, една провинция на неотдавна претърпяла пълно поражение от Монголците Тюркска династия започва своя възход, който ще я превърне в Отоманската империя. 

Балканите са разпокъсани от вътрешни противоборства, князете – заслепени от низки страсти на алчност и жажда за власт, заплетени в собствените си интриги, когато през 1300-та година започват османските набези от изток. Княжество след княжество устремено ни завладявали.

През 1400-та година, с падането на последното княжество в България, Европа е покосена от чумата; която вече от половин век върлува на континента и е отнела десетки милиони животи, а един древен народ пада покосен в робство на една млада империя.

1401 година.

Започват отново борби, борби за България. Появяват се нови героични фигури като Крали Марко и балканските войводи, олицетворяващи несломимия дух на Българите, водещи непрестанни борби. Ала уви, все безплодни и саможертвени. Пробудили се прекалено късно. Близо петстотин години по-късно, навярно поучавайки се от грешките си в миналото, ще се сформира националното мото „Съединението прави силата“. Вярно е. От опит сме го разбрали. Дано никога повече не го забравяме.

Векове на затишие се прехвърлили един след друг, на духовно, нравствено и културно затишие, които като душевна чума замъглили съзнанието на българите и с кръговрата на поколенията започнали да забравят времето, когато са били свободни, когато са били царство могъщо с граници на три морета и царе достойни. Българите започнали да свикват с робското си положение, докато поколенията съвсем забравили, че някога изобщо е имало нещо по-различно от подтисничеството и султаната. 
Човешката памет е краткотрайна. Хората забравят и колективната памет търпи изменение през вековете. Ала съдбата имала по-дългосрочни планове за нашия народ и не позволила да угасне и последния пламък в българската душа, която започнала да бледнее и да се размива без корени и ценности, едното полутайно християнство и общия език поддържали колективната идентичност от разпад. 

Но, колкото и кратък да е човешкия живот в очите на звездите, човек все пак има време да извърши много дела, малки и големи, а активни патриоти винаги е имало и слава за това. Така, горските и планински пътеки, кръстосващи родината на длъж и на шир, биват утъпквани ежедневно от стотици нозе на културни дейци, монаси и хайдути, които активно се борили за спасението на българската култура и народ. Ех, колко безумно смели и себеотдадени борци за свобода са оставили костите си из българските планини, които майчински давали убежище и приютявали бежанците, често за последен път.

Невежеството на народа, обаче, добивало катастрофални размери и необходимостта от просвещение ставала все по-наложителна, когато през 1760-те тази просветителска роля намерила своето олицетворение в лицето на Паисий Хилендарски, който събира информация за славната ни история и написва „История Славянобългарска“. Този значим за българската култура труд всъщност поставя началото на Българското възраждане.

Четиристотин години след официалното стартиране на ренесанса в Европа, при това съвсем близо до нас, една негова вторична вълна все пак успява да пробие през плътния душевен мрак на робството и стига и до нашите брегове, разливайки се като благотворен дъжд в умовете на хората. Както Иван Вазов пише един век по-късно:

„И в няколко дена, тайно и полека, 
народът порасте на няколко века…“

Но отново уви „.. Не бил, брате, узрял народа за такова нещо! ..“. Трябвало да минат още сто години преди преобладаващите нагласи сред народа да узреят за промяна.

1876 година.

Европа е улисана в очарованието на индустриалната революция и твърдо обръща гръб на варварските изцепки дето стават сред този прост народ на майната си някъде в нецивилизования край на континента. „Българският въпрос“ била отбягвана и непопулярна тема сред европейския елит. Левски е предаден и убит преди четири години в самоубийственото си желание да спаси своя народ, Фройд разнищва подсъзнателните измерения на човешката психика, а социалните промени задвижени от френската революция нарастват прогресивно. 

Пет вековно робство не е никак малко време и умовете на българите били трайно изменени, както описва със смущаваща откровеност „Под Игото“ – „.. Българите преглъщаха. Те бяха навикнали на това (на турския тормоз). Епохата на робството беше изработила унизителната за човечеството поговорка: преклонена глава сабя не сече..“. Същевременно в Япония този афоризъм нямал давност. Така, селяните по тези отдалечени земи можели да изгубят главите си дори преклонени, ако се случело господаря самурай да е в лошо настроение. Човешката примитивност не е локално явление. Нито варварството на войната. 
„Ние проповядвахме въстание против турското правителство; техните апостоли проповядват изтреблението на българския народ!“ е мрачното откритие, което революционера Огнянов прави подслушвайки речта на ходжата. Предаден от своите бе и той и убит като всички преди него. 

След жалкото пропадане на великото Априлско въстание, последвано от масови кланета и тотално опожаряване на градове и села в отговор, всяка надежда за свобода се изпарила за малкото бедни души, които се осмелявали изобщо да таят такава.
След петстотин години робство, българите се били превърнали в страхлив и прост народ от слабохарактерни и егоистични предатели, пияници и несретници. Това е голата истината, разсъблечена от пресиления патриотичен патос. А усещането за безотговорност на завоевателя замъглява всички човешки черти и оголва грозно животинските. Клането в Батак е последствие от животинското в завоевателя и страха на българите да се вдигнат всички на въстание. Да бъдат единни. Дали това смирение е спасило българския народ от изтребление, предвид многочислеността на османската армия? Или е било единствено причина за проточилата се във времето чужда окупация? 

Историята възпява самоотвержеността и смелостта на българите при последващите битки. Битката на Шипка. Драматичният образ на войните, които хвърлят камъни върху вражеската армия, след като боеприпасите им привършили е дълбоко залегнал в националната ни памет. За съжаление, отново, този героизъм се е пробудил малко късно. Все пак, по-добре късно, отколкото никога.

Свободата, въпреки всичко, вече чукала на нашата порта. И така, след поредната Руско-Турска война, последвана от комплексни дипломатически маневри и споразумения, България била освободена от братската армия на Русия. Сред редиците на руснаците имало и много българи, които се включили по пътя. Сред тях били и останалите живи революционери с неугасващ плам за борба, войводи и завърнали се от изгнание изтерзани хъшове.

ляво: самарско знаме | дясно: панагюрско знаме

След векове наред, наследниците на този велик народ на древните Булгари, които кан Аспарух довел в тази нова обетована земя, били отново свободни. 1878 г. била новата 681-ва. Ала тази свобода била в голяма степен дипломатическа и фиктивна, тъй като в действителност отоманското военно присъствие и безчинства продължили чак до началото на 20-ти Век. 

Многострадалният български народ, след векове на угнетение, отново бил свободен. Постепенно народа се окопитва и съвзема. Изригва подтисканото творчество в българските души – писатели, поети и културни дейци изплуват на новосъздадената сцена на обществения културен живот. Националното ни самочувствие се възвръща и бързо се изравнява с европейската модерност. Строят се читалища, библиотеки, училища. В българската армия се пробужда старото чувство на непобедимост и патриотичен плам. С хъс и смелост, българските мъже бранят националната чест в последващите войни. А такива никак не липсвали.
След освобождението, българския народ милее за князче, пък и сме имали необходимост от подобно представително лице, което да говори от името на народа пред другите народи. Ала избора, който правим, впоследствие, ще се окаже пагубен. Отправена е покана към княз Фердинанд I-ви от Австро-Унгария.

И така, времето, отредено за почивка, било кратко и не след дълго откакто България е свободна и независима, започва лавинообразна върволица от войни. Човешкият дух, явно, не намира мира.

Първо Сърбия и България влизат във война, след това пък се обединяват в Балканската война срещу общия си враг – Отоманската империя. С края на тази война османската империя окончателно губи Балканите. Ала съдбата има чувство за ирония. В Първата световна война, България, Отоманската империя, Германия и Австро-Унгария са съюзници срещу куп други държави от целия свят. Войводите и всички революционери сигурно са се обръщали в гроба. Възрожденските емоции изстиват от този драматичен обрат, заменени от недоумение. Човешката глупост, наистина е безкрайна. Десетки хиляди Българи измират и в тази война. С края на ПСВ настъпва и края на: Руската монархия, Австро-Унгарската и Отоманската империи, както и на царуването на Фердинанд I. А историята става все по-заплетена и интригите бясно се нижат.

Минават едва двайсетина години, в които България все още се окопитва от острото политическо наказание, наложено ни от пакта на страните победителки в ПСВ, с военни санкции и орязване на територията ни за назидание, че се бием на погрешната страна, в която Фердинанд ни е въвлякъл. Когато започва Втората световна война. 

Как ли щеше да се развие историята за нас, ако бяхме участвали на страната на съюзниците през двете световни войни? Дали щяхме да изгубим такава значителна част от българските територии? Дали щяхме да преминем през деградиращата епоха на комунизма? Която макар и белязана с индустриален прогрес е белязана и с мощна идеологическа пропаганда, цензура в образованието, експлоатация на населението и т.н. интелектуален упадък. 

Втората световна война е по-жестока и от първата. Оръжейните заводи по цял свят бълват на пълни обороти оръжия и машини за убиване, денонощно. Патриотизмът се впряга от пропагандната машина на войната за да нахъсва в битка войниците от всички страни, било то рационално или не. Истината е, че под влиянието на адреналина рационалното убягва на ума. Оръжейната индустрия е по-щастлива от всякога, дузини корпорации натрупват милиарди, докато младежта на Европа и света измира в окопите и калта. 

България отново излиза и от ВСВ победена, няма значение какво е можело да бъде, важното е какво е било. Българската армия е била силна и бойния дух – висок, но понякога не физическата сила на армиите предопределя изхода на войната, а политическите ходове на генералите и министрите. София и други градове са претърпяли сериозни поражения от съюзническите бомбандировки, а като цяло убитите участници от всички страни – волни и неволни – са десетки милиони. Една нова чума на 20-ти Век, чумата на „модерната война“.

 Град в Германия 1944г.

София, ул. Стефан Караджа 1944г.

София, заснета от американски бомбандировач. 1943-44г.

София, посрещане на червената армия, Септ. 1944г.

След болшевишката революция в Русия, Ленин взема властта с военна сила и горещ социалистически ентусиазъм, основавайки СССР, една нова империя. А по-късно, докато Хитлер фанатизира тълпите, Сталин усилено реформира комунизма и прочиства партията от нелоялни елементи. Стотици хиляди писатели, учители, учени и мислещи хора са избити в лагерите на комунистическата идеология. Образованието е превърнато в нещо като религиозна институция, където с фанатичен плам се набляга на комунистическата доктрина и се обучават послушни и добре облъчени пионерчета. Международните интриги и конспирации, обгръщащи историческите събития няма да коментираме тук. Истината е, че историята не винаги е била такава, каквато са я описали. Освен това, да не забравяме, че историята има различни гледни точки, както от страна на победителите, така и от страна на победените и всички между тях.

1945 година.

„Освободителната“ армия на Русия е посрещната с възторжени надслови и почести. Кой знае защо. Навярно, паметта от 1878г. е способствала за този радушен прием на следващите по ред окупиращи войски. Втората световна война е приключила и настъпва нов период за България. По времето на Студената Война, чиито вледеняващи ветрове брулят над източна Европа след края на ВСВ, дълбок мраз сковава отново умовете на българския народ. Едно ново робство от по-различен порядък и все така с пагубни последствия върху съзнанието на Бoлгарите.

Социалистическите идеи може и да са били светли, но някъде в практическото им прилагане са били необратимо опорочени от производните на егоизма човешки качества и примитивни похвати. И тъй, докато хипарското движение променяло облика на западните общества завинаги, българската култура и самосъзнание отново били поставени в хибернация от празната илюзия на комунистическата доктрина.

Народът живеел като в сън под зоркото око на ДС и майсторската обработка от Министерството на Пропагандата. Над литературата, образованието и медиите тегнела тежка цензура, възхвалата на БКП било задължително като петте молитви на мюсюлманина и изобщо свободната мисъл била не само забранена, тя била опасна. Истината убива, а в подобни режими не само морално.

В очите на древната звезда Слънцето, човешките империи са преходни като облаците в небето за човека, така с неизбежния залез и на тази империя настъпва края и на тоз половинвековен период идеологическо поробване.

1989-та

Паметна дата за цяла Европа и особено източната й половина. Разяждана отвътре, Съветската империя рухва под собствената си тежест. Вятърът на промяната отново вее и въздуха е сгъстен от усещането за революция. Желязната завеса се сгромолясва с гръм и трясък, а с нея се срива и цялата ни социална система. 

Историята, разбира се, има много повече и съществени детайли и измерения, отколкото този общ преглед обхваща. Така например, идеите на социализма са започнали да навлизат сред населението и политиката ни още в края на 19-ти Век, а по-късно след 1945 г. заедно с окупаторите навлиза и тоталитарния комунизъм на Сталин. До края на 30-те години, България е била предимно „селска или аграрна държава“ с много малко развита индустрия. През десетилетията на комунизма, може би едно от малкото положителни неща е била масираната индустриализация и изграждане на инфраструктурни проекти. От 1945 г. нататък значително се развива индустрията у нас, което, в условията на демокрация, би имало подемен ефект върху икономиката ни, но не и в условията на онзи вид комунизъм. А перестройките, които Горбачов въвежда в СССР залягат в основата на падането на империята. С края на комунизма, макар комунистите да си остават по етажите на властта непокътнати, индустриалните и промишлени сектори започват да се разграбват и да западат, което в известен смисъл ни връща назад икономически и исторически. 

След 1989 г. и края на комунизма в България, обществото е изпълнено с надежда за промяна и гледа с вяра към бъдещето. За нещастие, макар и социално-политическата система да беше нова, хората си останаха същите и съществена промяна, за каквато народа мечтаеше, не настъпи. Напротив, всичко се започна от начало – съграждането на институциите, пазарната, социалната и финансови структури. Много сфери на производството, сред които и селското стопанство, са пренебрегнати и занемарени от тогава. Ала практически изглежда така сякаш всички институции са занемарени и оставени на доизживяване – образователната, здравната, социалната. Да не говорим за старите порядки и нагласи, които преминаха от комунизма в демокрацията. Всичко си остава на занижени нива – заплатите, образованието, културата. А пък сред управляващия „елит“, само доходите са високи. 

Въпреки всичко, България се развива и отново бързо настига западните общества. Културният живот, до голяма степен освободен от идеологична цензура, процъфтява. Несигурните времена на прехода между две социални системи създаде една нова обществена прослойка, по своята същност и функции много прилична на хайдутите отпреди сто години – това бе народния героичен образ на мутрата.

По времето на комунизма, държавата използваше народа, сега бе ред на народа да използва държавата – кой както можеше и всеки до каквото можеше да се докопа. Следва период на някаква неофициална социална анархия и беззаконие, престъпните босове властват и наркотиците заливат пазара. В рамките на тези 20 години, много млади хора умират от наркотиците, които се вкарват с благословията на лица от правителството, а редовите полицаи си затварят очите за дилърите по улиците.

1990 г. приказката своеобразно започва отново, така както бе започнала преди сто години. България е свободна от комунистическия режим, но в голяма степен фиктивно, тъй като елементите участващи в комунистическото правителство преди, участват и в последващите демократични правителства, чак до днес.

Ала комунизма има едно по-дълготрайно и подривно наследство, което тегне над ума на хората, не само на народа, но и на тези, които участват в правителството и изобщо всички тези, които заемат висши обществени постове. Комунистическото лицемерие, фалшива парадност, некомпетентност, колективна отговорност (която води до т.н. прехвърляне на топката, когато всеки бяга от лична отговорност), незаинтересованост към обществените проблеми, вместо това занимаване със сделки и предприятия за лична изгода. Наследството на комунизма върху народопсихологията ни е сходно с това от турското робство – народа е примирен и мисловно пасивен, достатъчно прост и невеж за да може лесно да се манипулира, хората са демотивирани, незаинтересовани, отчуждени.

Така както първоначалния искрен ентусиазъм към обещаващите идеи на комунизма постепенно се охлажда и избледнява, когато не среща отзвук на практика, така и първоначалния триумф на демокрацията в ентусиазираните възгласи на тълпите постепенно утихва, докато съвсем не секва във върхушката на последващите морални и прозаични страдания, които преживява българския народ. 

След поредната добре измислена схема за нечие обезпечаване по правителствена линия и под ръководството на Шоковата доктрина, банковата ни система изкуствено се манипулира и докарва до колапс. Преди това да се случи, обаче, българското общество е подлъгано да изкара парите „изпод дюшеците“ и да ги внесе в народните банки, щото така хем ще се умножат от лихвите, хем ще спомогнат за общото благо на икономиката. Хората се подвеждат и през 1996 – 97 г. българските банки се сриват, а с тях потъват и спестяванията на милиони Българи. Изтерзаният народ остава излъган за пореден път, обезчестен и обран от собственото си правителство. От същите тези предатели, които днес харчат тези пари и все още участват в политиката. 

А срива на банковата система не е случайно явление, то е планирано с по-зловеща цел от това просто да се преразпределят парите вътре в обществото т.е. да се вземат от масата хора и да се прехвърлят към значително по-малък процент изпечени хитреци. 
Грандиозната цел на тази маневра целеше да създаде официална необходимост от национален заем, така че българската икономика да бъде „спасена“ от пълно пресъхване. И, разбира се, спасителя чакаше в готовност да подаде съпричастно ръка. Така, в края на 90-те Международния Валутен Фонд отпуска заем на България, който ни заробва финансово за поколения напред. Точно по план. Това, обаче, не е всичко. 
МВФ е особена организация, която е устроена така, че веднъж стъпила на нечия територия е като вирус, който не си тръгва докато приемника му не умре. В договора, който МВФ сключва с държавата, която „спасява“, са заложени определени клаузи. Така например, някои такива клаузи гласят

• да се приватизират националните ресурси и предприятия като електроразпределителните, водоснабдителните, телекомуникационните. И други национални институции като здравеопазването, пощите.. тези ресурси се купуват от чужди корпорации в съответствие със следващата клауза
• Държавата-заемополучател се задължава да отвори пазара си за чужди компании, обикновено големи американски корпорации, които не се интересуват от нищо друго, освен да печелят колкото се може повече, независимо това как се отразява на местното население.
• Освен това, на държавата-заемополучател й се поставят задължителни квоти за внос на продукти, което, от една страна подбива локалното производство и от друга увеличава цените, поради транспортните разходи. По този начин постепенно се убива местното производство и малките предприятия.
• Но има и още, МВФ, бидейки един вид инвеститор в държавата, има правото да се меси, променя и направлява вътрешната финансова политика на държавата-заемополучател. Този вид вмешателства се изразяват в забрана за увеличаване на нивата на заплатите и социалните добавки като пенсии, майчински и т.н., като същевременно данъците трябва да се увеличават.

Някой казва ли ни го това? Как ще ни го кажат, като, ако обществото разбере това, ще стане гражданска война, защото тогава всички ще разберат, че ниския ни социален стандарт, икономически, не се дължи просто на това, че сме „бедна държава“, а е манипулативна стратегия, която ни е наложена. От време на време чуваме по новините, че „експертите“ от МВФ съветват.. не, те не съветват, те ни задължават. За съжаление, големите медии не са независими и също участват в манипулацията на населението.

Така, с течение на времето, социалния стандарт на населението, живеещо в държавата-заемополучател се влошава, а не се подобрява. Както виждаме, цените непрестанно се увеличават, стандарта на живот се занижава, вече почти няма национални компании, говори се, че БДЖ и Български Пощи скоро вече няма да са български. И колкото и да се трудим, няма да завишим нивата на икономиката, защото парите непрестанно потъват към външните ни дългове. Ние сме длъжници към МВФ от малко повече от 10 години и вече можем да си направим изводите на къде ни води този път. 

Нереално завишени сметки за битови потребления. Непропорционално увеличение на данъци и цени на фона на заплатите. По телевизията се излъчват неверни статистики с пропагандна цел, а правителствата дават фалшиви надежди, че стандарта на живот за средностатистическия български гражданин ще се повишава. Истината е, че ситуацията, в която се намираме може да продължи още десетилетия. Докато МВФ е на власт. МВФ има в биографията си държави, докарани до фалит с фалшиви надежди през цялото време, че уж нещата щели да се оправят. 

2000 година.

Новото хилядолетие започнахме с много обещания, откликващи като механично ехо на народното недоволство, ведри лозунги и платонични реформи. След провала на поредното правителство и пренебрежителното отношение към надеждата на хората, която отново се изпари, социалните условия в нашата родина са все така несигурни, неудовлетворяващи, непълноценни, нездравословни. На пръв поглед, сякаш много неща са се променили, имаме телефони, компютри, интернет.. но, когато се взреш по-дълбоко, започваш да виждаш, че всъщност за тези 20 години положителните промените не са толкова съществени, засенчвани от корупцията и деградацията на икономиката и социалния стандарт (в сравнение с нивата им преди 1945-та).

Това е историята на това съдбовно парче земя, на което живеем днес, където толкова човешки ходила са преминали, през хилядолетията, и толкова кръв се е проляла. И историята на нашия народ. Всички наши предци живеят в нас и чрез нас. В нашите гени. Нещо повече, всички наши предци, назад, назад, чак до началото на човечеството. Днес сме тук. И това, което правим тук и сега е историята – историята на бъдещето.

25 години Преход.

Българското общество премина през много сътресения през изминалия четвърт век. На политическата сцена се изреждат, на въртележка, старите играчи, в нови и нови комбинации. Червени, сини, жълти и шарени. Всички тръбят празни лозунги и обещания, с бляскави политически платформи, а на края – едно и също, нещо като нищо. През изминалите десетилетия, политиците, буквално, разграбиха България и продължават да го правят. 

Именно, това е коренния проблем – няма промяна в хората, в манталитета им и в действията им. Новите лица в политиката, реално не внасят нищо ново. Те пеят старите песни на сенчестите си спонсори и действията им са като на всички преди тях – егоцентрични, корумпирани, арогантни. Често, не особено интелигентни, но хитри и амбициозни да градят кариера в политиката. Продават се производства, предприятия и национални компании. Подписват се договори, в ущърб на българското общество и общото ни бъдеще. Изцяло липсва приемственост и обща политическа платформа в нашето правителство. Всяка партия „дърпа чергата“ към себе си и се стреми към собствените си, материални интереси.

Старите пътища трябва да се преосмислят и да се променят, за да настъпи, най-накрая, истинска промяна. Старите начини на мислене и действие. Липсва етика в българската политика. Етика, алтруизъм, отговорност към бъдещето на обществото. Тези трите трябва да залегнат в основата на новите хора и новите политически модели.

България може да се възроди.
Истински, на практика, осезаемо за всички. За тази цел трябват нови хора, с нови начини на мислене, качествено нови, по-интелигентни, по-отговорни, искрени и по-добри. Ние сме тази промяна. Всички ние, които я желаем, и в живота си сме нейно олицетворение. Нека посветим живота си на тази борба – борбата за бъдещия свят – и да насочим хода на историята към нови пътища, по-добри и по-светли.

Автор: Ивет Шопска