Който поема отговорност за живота си, има свободата да бъде себе си

Когато става въпрос за изкуството да оставиш дълбоко впечатление, някои са истински майстори. Те с лекота преобразяват своята визия, маскирайки истинските си чувства и мнения, за да се адаптират към очакванията на обкръжението.

Но този подход може да има цена – загуба на истинската си идентичност и самочувствие.

„Този, който поема отговорност за живота си, получава свободата да бъде себе си“ – Жан-Пол Сартр.

Истинската нишка на автентичност е понякога трудна за откриване. Опитваме се да отговорим на очакванията на околните, да избегнем осъдителните погледи или просто да не предизвикаме скандал.

Но когато вземем предвид, че сме се изгубили в този опит да угодим на всеки, се създава необходимостта да се върнем към себе си и да се запитаме: „Какво искам наистина от живота?“

Обществото често ни подтиква да се приспособим и да се съобразяваме. Този факт е всемирно признат. Въпреки това, не трябва да забравяме, че истинската ценност лежи в индивидуалността ни, а не просто в облика, който представяме.

Истинската личност проявява способността да цени разнообразието и уникалността на другите, приемайки ги с техните уникални гледни точки и качества. Тя също така изпъква чрез честността си, без да компрометира своите принципи или да се поддава на желанието за социално одобрение.

Социални Хамелеони и Жертви на вътрешни конфликти

Марк Снайдър, социален психолог от Университета в Минесота, разгръща пред нас феномена на неутолимата жажда за социално одобрение.

Той подчертава, че хората, които непрекъснато трансформират своята личност, за да отговорят на очакванията на обкръжението, често плащат висока цена.

Представете си ден след ден да се опитвате да изигравате роля, която не отговаря на вашата истинска идентичност, само за да задоволите вкусовете на другите.

Това е не само изтощаващо, но и противоречиво. Живеете в постоянен конфликт, опитвайки се да балансирате между вашата истинска същност и ролята, която сте избрали да представяте. И така, смеете се, когато не чувствате радост, и сте обсебени от желанието за външно признание.

Това поведение граничи с обсесия, където индивидът постоянно се стреми да остави добро впечатление, но често пропуска възможността за истинска и дълбока връзка.

Освен това, този неуморим опит за социална адаптация често води до психологическо изтощение.

За да се превърне някой в социален хамелеон, е необходимо не просто да следва социалните норми, но и да бъде внимателен към тънкостите на директните и косвени сигнали от околните. Той трябва да демонстрира не само способността да имитира, но и уникалната способност за адаптация.

Стремежът да бъдеш винаги „правилният“ човек изисква постоянно прецизно наблюдение на социалната динамика и непрекъснато коригиране на поведението, за да се постигне желаният резултат.

При такова натоварване емоционалното изтощение е почти неизбежно.

Истинските социални хамелеони са готови на всякакви жертви в името на социално признание.

Те могат да изложат на риск своята чест, принципи и дори личната си система на ценности, само за да се включат в дадена група или за да получат одобрение.

Въпреки това, честите промени на ролите и маските никога не могат да заместят истинските и дълготрайни връзки.

Истинските приятелства и стабилни партньорства изискват искреност и способността да бъдеш истински себе си, без преструвки.

Социални хамелеони или социални зебри – изборът е ваш.

В някои професии е жизненоважно да бъдеш хамелеон: да убеждаваш, да привличаш внимание, да създаваш доверие или дори да манипулираш. Мислете за сектори като политиката, правото, маркетинга, рекламата, театъра и дипломацията, където адаптивността може да бъде ключова за успеха.

Всеки от нас е бил изправен пред ситуация, в която е трябвало да се адаптира и да промени поведението си. Д-р Марк Снайдър обаче настоява, че истинският път към емоционално благополучие и мъдрост е да станеш „социална зебра“.

Зебрата, независимо от обстоятелствата или околните, запазва своите райета – символ на непроменливост и истинска идентичност.

Опитът да бъдеш универсално приемлив и да пасваш на всеки образец е често не само напразно, но и вредно.

Такова поведение рядко допринася за дългосрочно благополучие и автентичност.

Източник: Клубер

Как да преминем през страха, гнева, отричането и паниката

Дейвид Кеслер е най-добрият експерт по мъка в света. Той е съавтор с Елизабет Кюблер-Рос на много книги за скръбта и тежките загуби. Кеслър е работил дълги години в три болнични заведения в Лос Анджелис и помага на хора в тежки за тях моменти. Неговата доброволческа дейност включва създаването на екип от специалисти, също доброволци, които да говорят с пострадалите от травматични събития. Оказват подкрепа и на службите за бедствия на Червения кръст.
Кеслер е основател на www.grief.com, който има над 5 милиона посещения годишно от 167 страни. Кеслер споделя мислите си защо е важно да признаем мъката, която можем да изпитваме, как да я управляваме и как да повярваме, че може да намерим смисъл в нея. Дните на карантина и пълна социална изолация са тежки за човешката психика, но като че ли в момента хората са по-разтревожени от заплахата от зараза, отколкото за това какво губят като човеци, докато са откъснати от света. 

В момента хората изпитват мъка. Чувстваме, че светът се е променил и се страхуваме от тази неизвестност. Уж знаем, че това е временно, но го забравяме и изпадаме в паника, че този ад никога няма да свърши. Тъй както отиването до летището е завинаги различно усещане от това, което беше преди 11 септември… Изчезналата нормалност, страхът от икономическа нестабилност, загубата на живи контакти – това ни удря и ние скърбим. Колективно. Ние не сме свикнали с този вид колективна мъка, която витае във въздуха.

Скръбта, която предчувстваме, е това чувство, което изпитваме по отношение на бъдещето, когато сме несигурни. Обикновено тогава мислите ни се съсредоточават върху думата „смърт“. Чувстваме го, когато някой близък получи тежка диагноза или когато ни връхлети нормалната мисъл, че някой ден ще загубим родителите си. 

Предвиждащата скръб носи настройки като: „Идва буря. Има нещо лошо навън.“ С истерията покрай пандемията от коронавирус този вид мъка е много объркваща за хората. Нашият примитивен ум знае, че се случва нещо лошо, но ние не можем да го осъзнаем напълно, не можем да го видим реално. Това нарушава нашето чувство за сигурност. Ние чувстваме тази загуба на безопасност. Всички заедно скърбим на макро и микро ниво – и това е ново усещане за нас.

Важно е да сме наясно с етапите на скръбта, това ще ни е необходимо, за да разберем по-добре себе си. 

В началото има отричане: „Този вирус няма да ни повлияе.“ После идва гневът: „Карате ме да остана вкъщи и ми отнемате всички дейности?!“ Идва пазарлъкът: „Добре, ако се съглася на социална дистанция за две седмици всичко ще е по-добре, нали?“ Следва тъгата: „Не знам дали това някога ще свърши…“. Накрая идва приемането: „Това се случва. Трябва да измисля как да продължа.“

Приемането, както може би се досещате, е мястото, където се крие силата. Ние намираме контрол в приемането. Мога да си измия ръцете. Мога да спазя безопасно разстояние. Мога да се науча как да работя при новите обстоятелства.

Тревожният ни ум се опитва да ни предпази и ни показва образи как родителите ни се разболяват и умират. Целта ни е не да пренебрегнем тези образи или да се опитваме да ги накараме да изчезнат с цената на болезнени усилия. Умът няма да ни позволи да направим това. Ако чувствате, че най-лошият сценарий се оформя в главата ви, накарайте се да мислите за най-добрия сценарий. Това е по силите ви. Всички се разболяваме и светът продължава. Нито един от сценариите не трябва да се игнорира, но и не трябва да бъде оставен да доминира.

Предсказващата скръб е умът, който отива в бъдещето и си представя най-лошото. За да се успокоите, трябва да останете в настоящето. Това е познат съвет за всеки, който е медитирал или практикувал концентриране на вниманието, но хората винаги са изненадани колко прозаично може да бъде този процес

• Можете да назовете пет неща в стаята. Компютър, стол, снимка на кучето, стара килим и чаша за кафе. Това е толкова просто. Дишайте. Осъзнайте това в настоящия момент, нищо, което не сте очаквали, не се случва. В този момент сте добре. Имате храна. Не сте болни. Използвайте сетивата си и осъзнайте какво те усещат. Бюрото е твърдо. Одеялото е меко. Усещам как въздухът влиза в носа ми и излиза при вдишване-издишване. Това е добро упражнение срещу тревогата и болката.
• Можете също така да мислите как да пуснете това, което не можете да контролирате. Това, което вашият съсед прави, е извън вашия контрол. Това, което е във вашия контрол, е да стоите на шест метра от тях и да миете ръцете си. Фокусирайте се върху това.
• И накрая, сега е подходящият момент да се запасите със състрадание. Всеки си има различни нива на страх и скръб и това се проявява по различни начини. Затова бъдете търпеливи. Когато виждате, че ваш приятел или близък е почти обезумял от страх, паника и повишена тревожност, спомнете си какъв е той, когато е в нормална ситуация, той по принцип не изглежда като човека, който в момента виждате.

Това, през което минава планетата и човечеството, е временно състояние. Знам това от опита, който придобих, работейки 10 години в болничната система. Бях обучаван за ситуации като тази. Изучих и пандемията от испански грип през 1918 г. Предпазните мерки, които предприемаме сега, са правилни. Историята ни казва, че изпитанието е преодолимо. Ще оцелеем. Това е време за прекомерна защита, но опасността не е от прекалено висока степен.

Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме. Чувстваме се тъжни. Позволете си тези пет минути, за да се почувствате тъжни. Не се критикувайте, че изпитвате тези чувства, не се опитвайте и да ги спирате или потушавате. Ако позволим на чувствата да се случат, те ще се случат по подреден начин и това ще ни даде възможност да не ставаме жертви на емоциите си.  Абсурдно е да мислим, че не трябва да изпитваме мъка в момента. Позволете си да почувствате мъката и продължавайте напред.

Образование

Нашето общество не цени достатъчно образованието. Може би е така, защото не виждаме, че образованието е решението на много от проблемите ни.

Човек с по-добро образование може по-лесно да си намери работа. Хората с работа е по-малко вероятно да се занимават с престъпни дейности – по-малко вероятно е да посегнат към наркотици, да бъдат агресивни, да се занимават с проституция, грабежи и т.н. Много по-вероятно е да си останат у дома и да се грижат за семействата си. Те разполагат с пари, които да харчат, а това подпомага икономиката. Освен това не са толкова зависими от държавата, не разчитат тя да се грижи за тях.
За съжаление, малцина са тези, които отстъпват назад и виждат по-голямата картина. Искате да се преборите с наркотиците, расизма, тийнейджърската бременност и зависимостта от правителството? Вкарайте повече хлапета в училище и ги задръжте там.

Родители, насочете децата си към специалности, които ще им осигурят стабилно финансово бъдеще

Университетското образование не е решението на всички проблеми, както бе някога. Не очаквайте детето ви да отиде в университет, да се дипломира във вторник и в сряда да си намери високоплатена работа. Да, някои просто имат този късмет, но вече не става така. И не ми разказвайте за своя гениален племенник, който е получил 14 предложения за работа. Това не е обичайното развитие. За много хлапета дипломата е просто едно скъпо парче хартия, което ще изплащат с години, а накрая това, с което ще се занимават, няма да има нищо общо с него – особено когато имаме толкова много студенти, дипломиращи се с ненужни на пазара умения.

Нужни са ни повече математика и наука, повече литература

Няма голяма вероятност децата ви да станат самостоятелни и способни да се издържат сами, ако им позволите да запишат курсове от типа „Лейди Гага и социологията на славата“, „Какво би станало, ако Хари Потър бе реална личност?“, „Философия и „Стар Трек“, „Измислените езици: клингонски и други“, „Зомбитата в масовите медии“ и „Смисълът в творчеството на Тупак Шакур“. Да, това са истински курсове. Мога да ви изброя още сто такива, също толкова тъпи. Не са ни нужни повече лекции и упражнения по плетене на кошници под вода. Нужни са ни повече математика и наука, повече литература. Нужни са ни курсове, които подготвят децата за пазара на труда.
И когато казвам: „Ако позволите на децата си…“, имам предвид точно това. Вие сте възрастните, вероятно вие плащате и вие сте тези, които би трябвало да са наясно с нещата и да не допуснат това да се случи.

Майната им на мечтите, хванете се на работа!

Всъщност трябва да помислите по-сериозно за университетското образование. Гарантирам ви, че голяма част от водопроводчиците изкарват повече пари от хората с магистратури по философия. Защо ли? Тоалетните няма да изчезнат и все някога канализацията ще се запуши. И не ми излизайте с аргумента за следването на мечтите. Днес мечтата на повечето хлапета е на 25 години да си лежат на дивана, да ядат курабийките на мама и да играят на видеоигри, ограбвайки спестяванията на своите родители. Майната им на мечтите, хванете се на работа!
Повечето младежи се записват в университета, за да не започнат работа веднага след като завършат училище, и правят точно това, което описах по-горе.

Има изобилие от работни места, за които не се изисква колежанско образование. Има стотици хиляди работни позиции, които трябва веднага да бъдат запълнени. Проблемът е, че прекалено много хора възприемат тези професии и занимания като „унизителни“. Под „прекалено много хора“ имам предвид родителите, които мечтаят за „по-добро“ бъдеще за децата си. Трябва да преодолеем това елитарно отношение към нормалните работнически професии и да спрем да се мръщим недоволно на много достойни, високоплатени дейности, за които човек трябва малко да се поизпоти и да знае как да използва разни инструменти. Нашето общество ще се свие и сгърчи като евтин костюм, ако тези професии спрат да съществуват. Затова са и толкова стабилни.

Оставете децата да си понесат наказанието

Да, родителите трябва да напрегнат мускулите си, когато става въпрос да насочат децата си в коя посока да поемат, но има моменти, когато трябва да отстъпят назад.
Когато бях дете и имах проблеми, родителите ми не ходеха при учителя да се оплакват. Оставяха учителите да ме дисциплинират, а после и те ме дисциплинираха. Не оспорваха решенията на учителя. Доверяваха му се като на възрастен човек и го оставяха да прецени дали съм прав, или греша. Освен това никога не обвиняваха учителя, когато се забърквах в проблеми. Боже, колко са се променили нещата оттогава!

В днешно време, когато някое хлапе има проблем и училището уведоми родителите, детето веднага се превръща в жертва. Родителите на минутата се обаждат на новинарските екипи, които пък се надпреварват да ни показват някоя вайкаща се майка, възмутена от отношението към нейното крехко съкровище. Няма значение, че съкровището е ругало и псувало учител. Детенцето ѝ е било жертва на тормоз! По дяволите, хора! Много вероятно е детенцето ви да е направило всички тези неща и да е получило дори по-малко наказание, отколкото заслужава.
Дали всички учители винаги вземат правилни решения? Дали те не могат да сбъркат в подобни ситуации? Да, разбира се, възможно е. Но в повечето случаи учителят е прав, а детето ви греши. И отговорът ми винаги ще бъде такъв: „Каквото си надробил, това ще сърбаш!“. Оставете детето да си понесе наказанието.

Провалът е възможен!

Целта на училището е да те научи на нещо, да получиш знания. И трябва да останеш там, където си, докато не ги усвоиш. Сега се налага да предпазваме крехката психика на всяко дете при евентуален провал от страх да не го увредим завинаги. Пълни глупости. Допускането в по-горен клас на ученици, които не могат да се справят, не е е честно спрямо онези деца, които са положили усилия и са се справили отлично. Не е честно и спрямо самите деца, които са се провалили на тестовете, но все пак продължават. Така ги учим, че могат да минават напред с посредствено представяне, а именно това води до един от най-големите проблеми в обществото ни днес. Точно това кара хората да смятат, че всичко им се полага без никакви усилия. Поради тази причина онези, чиято работа е да измрънкат „Искате ли пържени картофки към бургера си?“, смятат, че заслужават 15 долара на час.

Оценките са последствие от представянето и когато лишаваме децата си от болката от провала, ние ги мамим и им преподаваме погрешен урок. Ако сте треньор и отборът ви губи прекалено много мачове, ще бъдете уволнен. Ако сте търговец, който не прави достатъчно продажби, значи се проваляте и ще бъдете уволнен. Така стоят нещата в живота и в бизнеса – ако не можете да свършите работата, се проваляте. Това обаче не се случва в много от днешните училища. Свръхзакрилящите родители изпиват кръвта на образователната система и хленчещите деца смятат, че трябва да печелят винаги, независимо дали са се представили добре, или не.