Заблужденията, включващи известна истина, са най-опасните

Адам Смит (1723–1790) е прочут като бащата на модерната икономическа теория благодарение на своето „Изследване на природата и причините за богатството на народите“ (1776).

Но сам цени повече първата си книга – „Теория на моралните чувства“, която публикува още като професор по философия през 1759 г. До края на живота си грижливо я преработва в последвалите още пет издания, защото се занимава с фундамента на човешкото поведение, върху който стъпва юриспруденцията с нейната нормативност и икономиката с нейната целесъобразност.

„В епохата на Просвещението чувствата, в това число и моралните, привличат вниманието на мнозина проникновени наблюдатели на човешката природа, което позволява спецификата им да изпъкне на фона на традиционното недоверие към страстите и да получат подобаващо признание наред с упованието в разума.

Именно Адам Смит обаче е онзи, който се осмелява да обясни – по модела на естествознанието – общите принципи, управляващи тези чувства, да изведе с тях моралните съждения, с които преценяваме поведението и характера на другите и на самите нас.

Това прави „Теория на моралните чувства“ бестселър не само в Шотландия и в Англия, но и във Франция и в Германия, където преводи се появяват паралелно с ключовите книги на Ж.-Ж. Русо от 1762 г.

Славата на Смит стига и до Русия по времето на Екатерина II. През следващия XIX в. я засенчва „Богатството на народите“. Но тезите не губят отрезвяващия си ефект, дори когато връзките между етиката и икономиката излиняват съвсем.“ – проф. Стилиян Йотов

Колкото и егоистичен да смятаме човека, в неговата природа очевидно присъстват принципи, които го правят заинтересован от участта на другите и правят тяхното щастие негова необходимост, макар той да не печели нищо от това освен удоволствието да бъде негов наблюдател.

От този вид са жалостивостта (pity) и състраданието (compassion) – емоцията (emotion), която изпитваме спрямо чуждата нищета, когато или я съзираме, или биваме принудени да си я представим по особено ярък начин. Че ние често извличаме тъга от тъгата на другите, е твърде очевиден факт, който не изисква никакви примери, за да бъде доказан; тъй като това чувство (sentiment), както всички останали основни страсти (passions) на човешката природа, съвсем не е ограничено само до добродетелните и хуманните сред нас, макар и навярно те да го усещат с най-изтънчена чувствителност.

Дори най-големият грубиян, най-закоравелият нарушител на обществените закони, не е напълно лишен от него.

Тъй като нямаме непосредствен опит за това, което изпитват другите, не можем да формираме представа за начина, по който те са засегнати, освен ако си представим какво самите ние бихме изпитали в сходна ситуация.

Макар за нашия побратим ножът да е опрял до кокала, стига ние самите да сме спокойни собствените ни усещания никога не биха ни предали с точност неговото страдание.

Те никога не са – и никога не биха могли – да ни отведат отвъд собствената ни личност, и ние можем да формираме някакво предположение относно неговите усещания единствено посредством въображението.

Също така тази способност не може и да ни помогне в това по друг начин, освен като ни представи какви биха били нашите собствени усещания, ако бяхме на негово място.

Въображението ни копира впечатленията за собствените ни усещания, а не за неговите. Чрез въображението ние се поставяме в неговата ситуация, представяме си как изтърпяваме същите страдания, сякаш обитаваме неговото тяло и в определена степен ставаме един и същ човек с него, и оттам формираме някаква представа за усещанията му, и дори чувстваме нещо, което, макар и по-слабо, не е изцяло различно.

Неговата агония, след като по този начин е била привнесена в нас, след като по този начин ние сме я приобщили и направили наша собствена, най-накрая започва да ни афектира, и тогава ние треперим и потръпваме при мисълта за това какво изпитва той.

Защото както това да изпитваме болка или да се намираме в беда буди у нас най-дълбока мъка, така и това да си представим как се намираме в тези състояния буди в определена степен същата емоция, пропорционално спрямо яркостта или мътността на представата (conception).

Че това е източникът на нашата съпричастност (fellow-feeling) спрямо чуждото нещастие, че чрез поставяне на мястото на страдалеца ние успяваме или да си представим, или да бъдем засегнати от неговите усещания, може да бъде демонстрирано чрез множество достъпни наблюдения, в случай че не е достатъчно ясно от само себе си.

Когато видим как някой се готви всеки момент да нанесе удар върху крака или ръката на друг човек, ние естествено се присвиваме и отдръпваме своя крак или своята ръка; а когато ударът бъде нанесен, ние сами го изпитваме в някаква степен; и сме наранени от него подобно на потърпевшия.

Хората в тълпата, наблюдаваща танцьор върху опънато въже, естествено се извиват, извъртат и балансират собствените си тела така, както виждат да го прави той, и както усещат, че би трябвало да правят в неговата ситуация.

Хора с деликатни нерви и болнави тела се оплакват, че когато гледат към раните и язвите на просяците по улиците, започват да изпитват сърбежи или неприятни усещания в съответната част на собственото си тяло.

Ужасът, с който възприемат нещастието на тези клетници, афектира тази конкретна част от тях повече от всяка друга; защото този ужас произтича от представата за това как те самите биха страдали, ако наистина те самите бяха клетниците, които виждат пред себе си, и ако тази конкретна част от тях действително беше засегната по същия злощастен начин.

Самата сила на тази представа е достатъчна да създаде в техните неустойчиви тела този сърбеж или това неприятно усещане, от което се оплакват.

И най-силните хора отбелязват, че при вида на наранени очи често и те самите изпитват осезаема болка в своите собствени очи, която произлиза от същата причина; че този орган и у най-силния мъж е по-деликатен, отколкото която и да било друга част в тялото на най-слабия.

Не само такива обстоятелства, които създават болка или мъка, са способни да предизвикат съчувствие у нас.

Каквато и да е страстта, пробудена от произволен обект у засегнатия човек, аналогична емоция се заражда при мисълта за неговата ситуация в гърдите на всеки внимателен наблюдател.

Нашата радост от избавлението на онези трагични или романтични герои, които са ни заинтригували, е също толкова искрена, колкото и нашата скръб по техните тегоби, и съчувствието ни спрямо тяхното нещастие не е по-реално от това към щастието им.

Ние споделяме благодарността им към онези верни приятели, които не са ги изоставили по време на техните изпитания; и с готовност се присъединяваме към негодуванието им (resentment) спрямо онези вероломни предатели, които са ги наранили, изоставили или измамили.

За всяка една страст, на която е податлив човешкият ум, емоциите на наблюдателя винаги съответстват напълно на онова, което, вземайки случая присърце, той си представя, че изпитва потърпевшият.

Съжалението и състраданието са думи, за които е свойствено да обозначават съчувствието ни към чуждата мъка.

Симпатията (sympathy), макар и нейното значение навярно някога да е било същото, сега обаче – без да е твърде неуместно – може да бъде използвана, за да обозначи съчувствието ни към каквато и да било страст.

В някои случаи симпатията може да бъде породена дори само от гледката на определена емоция у друг човек. В някои случаи страстите могат да изглеждат сякаш преливат от един човек в друг, мигновено и предходно на всякакво познание относно това, което ги е събудило в първоначално засегнатия човек.

Скръбта и радостта например, силно изразени в погледа и жестовете на всекиго, моментално афектират наблюдателя в някаква степен със сходна или съзвучна емоция. Едно усмихнато лице за всекиго, който го зърне, е развеселяваща гледка; както скръбното изражение, от друга страна, е меланхолична такава.

Това обаче не е общовалидно, нито важи за всички страсти. Има някои страсти, чийто израз не буди никаква симпатия, а напротив, още преди да сме добили представа за онова, което ги е предизвикало, вместо това те служат да ни отвратят и настроят срещу себе си.

Яростното поведение на един ядосан човек е по-вероятно да провокира у нас раздразнение срещу него самия, отколкото срещу враговете му. Тъй като сме незапознати с причината за гнева му, ние не можем да вземем неговия случай присърце, нито да си представим каквото и да било, съответстващо на страстите му, предизвикани от този случай.

Но ние ясно виждаме каква е ситуацията на онези, на които той е ядосан, и на какво насилие могат да бъдат изложени те от страна на толкова вбесен противник. Ето защо ние с готовност симпатизираме на техния страх или негодувание и веднага сме предразположени да заемем позиция срещу мъжа, който наглед представлява такава заплаха за тях.

Ако самият вид на скръбта и радостта в определена степен предава сходни емоции и на нас, това е защото те ни показват общата представа за някаква радост или беда, която е сполетяла човека, у когото ги наблюдаваме, а при тези страсти това е достатъчно, за да повлияе и на нас.

Въздействията от скръбта и радостта намират своя завършек в човека, който изпитва тези емоции; техният израз – за разлика от този на негодуванието – не предизвиква у нас представата за някой друг човек, за когото следва да бъдем загрижени, и чиито интереси са противоположни на тези на чувстващия.

Следователно общата представа за радост или беда създава загриженост за човека, който се е сблъскал с нея, но общата представа за провокация не буди симпатии спрямо гнева на човека, който се сблъсква с нея.

Природата, изглежда, ни учи да избягваме да се поддаваме на този вид страст, и – докато не бъдем осведомени за причините ѝ – да сме склонни по-скоро да ѝ се противопоставяме.

Смешен е човекът, който използва силата против правото и разума

Който съкращава пътя от мисълта до думата, удължава пътя на страданието.

Прекаленото доверяване е престъпно, защото има неща, които са само на индивида и на никой друг – и те не трябва да излизат от него. Човек не трябва да говори за всичко, което мисли. Макар властта над езика да е много мъчна, тя трябва да е силна и истинска, защото иначе страданията са неизбежни. 

Думите не могат да се произнасят безнаказано и веднъж изречено, словото придобива самостоятелна сила донякъде независима от силата на онзи, който го е произнесъл. Защото в думата, а не в ръката е господството и всевиждането!

Причините пораждат следствия и от следствията се появяват нови причини, но не винаги от доброто произлиза добро, а от злото зло. Доброто и злото се сменят, стесняват или изместват едно друго, доброто твори зло и злото добро и никой не е толкова могъщ, че да налага своята преднамереност и да властва над онова, което идва от самата същност на живота. И още. Никой не е само добър или само зъл, само справедлив или само несправедлив, моралните превратности обхващат и безкрайната душа на единния човек.

В един по-различен и по-широк, космически смисъл няма виновни и няма невинни, всички са виновни и всички са невинни и всеки носи част от вината и невинността на света. Но това не означава, че на всеки отделен индивид се въздава еднакво. Но и в това се проявява своебразието на една космическа нравствена мъдрост. Светът не е устроен така, че точно да отдава всекиму заслуженото, абсолютната справедливост е извън възможностите на човека – и не само защото тя е и природно задължена. Затова едно събитие не може да се оценява само по себе си, нито пък една постъпка само с оглед на мотивите й, за делото трябва да се съди според резултата.

Светът има много среди, по една за всяко същество, и всяко същество е в свой собствен кръг. Ти седиш само на половин метър от мен, но около теб има един кръг на света, чиято среда не съм аз, а ти. Аз обаче съм средата на моя кръг. Затова и двата са истинни, както се казва, всеки за себе си… Затова където се намираш, там е светът – един тесен кръг за живот, познание и действие, а останалото е мъглявина!

Азът е и едно единично-особено, чрез което се осъществяват формата и традицията – с това те носят печата на божествения разум. Защото азът е от бога и е духът, който е свободен!

Животът на индивида повтаря живота на предишните инидвиди, а и в живота на самия индивид повторяемостта е закон. Дълбочината на миналото на нашия собствен живот е нищожна в сравнение с дълбочината на времето на света. Затова нашият живот никога не е началото на живота, а само негово продължение.

Каквото и единство с рода, земята, религията и цялото да се намира, човек действа със своята индивидуалност, каквото и предопределение да му виси, като орган на бъдещето той трябва сам да го подготви със силата и енергията си.

Не можем да се задоволим с положението на човека като безсилен и безсъзнателен инструмент на родово-колективистичното. Човек не е пленник на съдбата си, неин роб и васал, а принадлежи на своята съдба толкова, колкото и съдбата му принадлежи. Човек и съдба са едно цяло, а жизненото поприще – произведение от безличния случай и личните способности. Тук се кръстосват свързаността на обстоятелствата с качествата на човека, които му дават възможност да използва благоприятните условия, да заобикаля и преодолява неблагоприятните и така да се възмогва по пътищата на живота, да осъществява съдбата си. Колкото и съдбата на човек да е предопределена, толкова и той сам прави своята съдба.

Не бива да проклинаме страстите, които вършат всичко; защото без вина и без страст нищо нямаше да се придвижва напред.

Завистта, извечната завист съпровожда възвишението на човека и човекът може да върви по своите пътища само ако се окаже по-силен от нея. Завистта на другите е участ на надарените, благословените, избраните и затова мнозина от тях са окайвали съдбата си.

Както всеки човек иска да бъде обичан и хвален, така и другите искат да бъдат обичани и хвалени, поради еднаквия стремеж на хората към обич и похвала те често се изправят един срещу друг и започват да се мразят.

От гледище житейско и по отношение на възхода или на падението на човека, на всичко онова, което съставлява „случая“ в съдбата на личността, любовта и омразата нямат еднакво значение. Омразата е по-дейна от любовта и понякога омразата на един е по-значима от любовта ина десет или сто. Любовта обикновено си служи с приетото, допустимото, а омразата – с приетото и неприетото, с допустимото и недопустимото – присвоените от нея възможности са по-големи. И още по-големи, ако се съчетават с властта и силата. Омразата по-лесно преминава в постъпки, в зли постъпки, докато любовта може да действа с вулканична енергия, но може да остава и само „състояние“ – пасивно, мечтателно, разнежено и в такъв смисъл индиферентно за живота.

Страшна и опустошителна е тази омраза на първичните натури, която е дошла от любовта, защото е естествен продукт, жалък продукт, от спазмите на душата. Пред нея бледнее другата, появилата се на „чисто място“, защото колкото по-голяма е първоначалната любов, толкова е по-силна е сменилата я омраза, която се храни от топлата кръв на някогашната любов.

Смешен е човекът, който използва силата само защото я има, против правото и разума. И ако такъв човек днес още не е станал смешен, в бъдеще той ще бъде смешен, а ние държим за бъдещето! Всяко нещо съществува за своето време и за времето, което ще дойде след него.

Закон за ефекта на Торндайк – как последиците от нашето поведение определят бъдещите ни действия

Законът за ефекта в психологията гласи, че поведение, което води до благоприятен резултат, е по-вероятно да се повтори, отколкото поведение, което предизвиква чувство на дискомфорт.

Когато реакцията бъде последвана от задоволство, човек асоциира приятното усещане с конкретната ситуация и е много по-склонен да реагира по същия начин, ако обстоятелствата се повторят. Обратно, ако ситуацията го кара да изпитва негативни емоции след това, асоциацията ще е вяла, а вероятността при същите условия някога в бъдеще поведението да се повтори – малка.

Законът за ефекта дава отговор на въпроса защо някои наши реакции се повтарят, а други не. Когато ни се случи нещо хубаво, след като сме предприели точно определено поведение, ние разбираме, че точно това поведение дава добри резултати и сме готови да го предприемем отново и отново. Ако например едно дете си почисти стаята и бъде похвалено от родителите си, е много по-вероятно то да продължи да го прави и занапред.

Законът за ефекта е изиграл важна роля за развитието на бихейвиоризма, според който човешкото поведение може да бъде направлявано чрез наказания и поощрения. Принципът е в основата и на теорията за оперантното обуславяне на Скинър.

Закон за ефекта – примери

Представете си, че по случайност пристигате на работното си място доста по-рано от нормалното. Вашият началник забелязва това и ви хвали. Вие се чувствате приятно и това още повече затвърждава поведението ви. Започвате да пристигате в офиса по-рано, вече не по случайност, а съвсем целенасочено, в очакване на поредната похвала. Положителните последици от вашите действия ви подтикват да ги предприемате все по-често.

Откривателят на закона за ефекта

Въпреки че идеята за последиците и промените в поведението обикновено се свързва с оперантното обуславяне на Скинър, тя всъщност се заражда по време на работата на психолога Едуард Торндайк. Той провежда експеримент с животни, затворени в клетка, за да разгадае механизма, по който те учат. В клетката Торндайк поставя котка, която може да излезе, ако се научи да натиска специален лост, поставен вътре. За да стимулира животното да търси начин за бягство, експертът оставя парче месо отвън.

След това наблюдава поведението на котката и усилията, които полага, за да излезе и да вземе храната. Психологът записва времето, необходимо на всяко животно да разбере как може да се освободи. Когато това се случи, котката натиска лоста, вратичката на клетката се отваря и тя получава своята награда. В началото тя натиска лоста случайно, но впоследствие започва да го прави умишлено, свързвайки натискането с храна.

Торндайк забелязва, че при всеки следващ опит котките стават все по-бързи. Те вече знаят, че, когато натиснат лоста, ще получат награда, тоест свързват своите действия с благоприятен резултат. Затова и продължават да го правят при всяко затваряне в клетката.

Закон за ефекта и бихейвиоризъм

Откритието на Торндайк допринася за развитието на бихейвиоризма. Б.Ф. Скинър базира своята теория за оперантното обуславяне именно на закона за ефекта. Подобно на Торндайк, той създава клетка, която е известна още като клетка на Скинър.

Оперантно обуславяне

Основният принцип, на който се гради оперантното обуславяне, гласи, че поощренията затвърждават доброто поведение, а наказанията намаляват честотата на маладаптивното. Според Скинър от значение е и начинът, по който се предоставя наградата.

Законът за ефекта е в основата на теорията за бихейвиоризма, която набира особено голяма популярност през първата половина на 20-ти век.

Законът за ефекта в наши дни

До ден днешен откритията на Торндайк играят важна роля в развитието на поведенческата психология. Много от принципите продължават да се прилагат, а психолози и други експерти по психично здраве често прибягват до метода за поощрение и наказание с цел моделиране на поведението.