Арогантността и лъжата като екзистенциална опасност

В Притчи Соломонови (9:10) се казва: „Началото на мъдростта е страхът Господен”. Тези думи ни помагат да разберем по-ясно връзката между лъжата и нашите най-дълбоки движещи инстинкти.

Ако осъзнавате, че лъжата изопачава и изкривява действието на фундаменталните инстинкти, които ви насочват през перипетиите на живота, този факт ще ви изплаши достатъчно, за да ви накара да внимавате и в думите, и в делата си.

Честният човек може да разчита на вътрешното си чувство за смисъл и усет към истината, за да се ориентира непрекъснато какъв избор трябва да направи.

Тук важи едно правило, което компютърните програмисти познават много добре: „грешни данни – грешен извод”.

Когато лъжете и мамите (на практика себе си), вие изкривявате механизмите, свързани с интуицията, която ви подсказва правилната посока.

Интуицията е инструмент за ориентиране, действащ на подсъзнателно, а не на когнитивно ниво, особено когато когнитивният апарат работи стереотипно.

Ако подавате изопачени, грешни данни (неистини) на подсъзнателните механизми, които ви ръководят, според степента на изопачаване интуицията ще ви отвежда на места, където не бива да стъпвате.

Малко неща са по-ужасяващи от това в критичен момент от живота си, когато се налага да вложите всичките си способности, за да вземете правилното решение, да откриете, че склонността да лъжете се е превърнала в патологична и вече не можете да разчитате на преценката си.

Ако е така, желая ви късмет, защото само късметът може да ви спаси.

Има един грях, който Исус някак тайнствено определя като непростим: „Ако някой каже дума против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят” (Матей 12:32). Свети Павел, един от основателите на християнството, хвърля малко светлина върху тези думи, като свързва третата част от Светата троица със съвестта: „Истина говоря в Христа, не лъжа – свидетелства ми моята съвест чрез Духа Светаго” (Римляни 9:1).

Съвестта не е нищо друго освен споделяне на морално познание със самите вас.

Лъжата изисква да отхвърлите доброволно повелите на съвестта и създава опасност от патологизиране на тази жизненоважна функция. Невъзможно е да се отървете невредими от този порочен навик.

Това важи и в неврологичен смисъл.

Веществата, които водят до пристрастяване, се характеризират с това, че карат мозъка да отделя по-големи количества от невротрансмитера допамин. Допаминът създава чувството на радост, което свързваме с надеждата и новите възможности.

Освен това човешкият мозък е устроен така, че когато правите нещо приятно (и следователно то действа като допаминов „ритник”), онези части от личността, които вземат участие във въпросното действие, след време стават по-силни и по-доминиращи и могат да потиснат проявата на други аспекти на личността.

Следователно продължителната употреба на пристрастяващи вещества създава в психиката на пристрастения нещо, което може да се определи като живо чудовище.

И вниманието и намеренията на това чудовище са изцяло посветени на ефекта на наркотика. То желае само едно и развива цяла философия по въпроса защо това конкретно нещо е от първостепенно значение.

Представете си, че бавно и колебливо се възстановявате от наркотична зависимост. В един момент обаче нещо се обърква. Обзема ви негодувание. „Майната му!” – казвате си, след като отново сте посегнали към дрогата и усещате мощен приток на допамин.

В резултат на това крехките мозъчни вериги, които образуват мисълта „майната му”, стават по-здрави от онези части на психиката, които биха могли да мотивират пристрастения да спре наркотиците.

„Майната му” изразява много неща: „Заслужава си да пожертвам всичко това”; а също и: „Кого го е грижа за живота ми. И без това нищо не струва”; или нещо друго: „Какво от това, че трябва да лъжа хората, които държат на мен – родителите ми, съпругата ми, децата? Това е без значение. Интересува ме само дрогата”. Няма лесен начин за справяне със зависимостта.

Когато редовно използвате лъжи, вие създавате условия, наподобяващи до голяма степен онези, които благоприятстват пристрастяването, особено ако ви се разминава за лъжите (макар и за кратко).

Успехът носи чувство на удовлетворение, което става още по-силно, когато рискът да ви хванат е висок, но успявате да се измъкнете.

Това укрепва невронния механизъм в мозъка, оформящ биологичната структура, на която се опира цялата система на лъжата. Ако успехът не ви изневери, в краткосрочен план поне, този механизъм работи с нарастваща автоматичност и влиза в действие арогантната увереност, че ще ви се размине.

Този процес е очевиден при греховете чрез действие, но той протича също толкова неумолимо, но опасно и подмолно при греховете чрез бездействие, когато сте способни да видите истината, но отказвате да я видите.

Това е арогантната самоувереност, че знаете достатъчно, въпреки всички доказателства в полза на противното – въпреки заобикалящото ви страдание, вината за което с лекота и по един архетипен маниер прехвърляте върху несъвършената структура на реалността и очевидната недостатъчност на Бог.

Автор: Джордан Питърсън

Как действа стадният инстинкт и защо е трудно да му се устои?

Законът на Петте процента: заложници ли сме на стадния инстинкт?

Стадният инстинкт е присъщ на почти всички живи организми и е природно заложен в нас с една единствена цел – оцеляване. Дори най-интелигентните хора подчиняват действията си на поведението и динамиката на човешките групи в близост, независимо от способността им да разсъждават.

Стадното чувство, заедно със страха, е характерна черта на естествения инстинкт за самосъхранение още от ерата на първобитните хора, които усещат, че сами няма как да оцелеят. Живеят в групи, за да отблъснат съвместно атаките и враговете, и да си осигурят необходимите условия за оцеляване. Представителите на животинския свят се присъединяват към стада на същия принцип – когато са част от общност, имат много по-голям шанс да спасят живота си. Днес живеем в съвсем различно време, с векове напредък вследствие на интелектуални и индустриални революции. Въпреки това, не сме загубили нуждата да се чувстваме част от общество.

Стадното чувство се основава на два компонента – желанието да получим одобрение и страхът да останем сами. Повечето от нас искат да бъдат приети от обществото или от някаква определена група. Въз основа на това по-малко хора успяват да защитят собствената си гледна точка и да се противопоставят на общественото мнение. Много по-лесно е винаги да се съгласяваме с мнозинството, да възприемаме нечии други убеждения за верни, особено ако тълпата има повече привърженици.

С други думи, стадното чувство се отъждествява със закона на Петте процента – ако пет процента от членовете на дадена общност извършат определено действие, останалите ще последват примера. Отлична илюстрация на този закон в психологията е поведението на конете – ако няколко животни от стадото се изплашат и побегнат, останалите коне веднага ще тръгнат след тях, дори ако първоначално не са почувствали заплахата.

Стадното чувство при различни индивиди се проявява по различни начини. При някои то е по-развито, при други необходимостта от всеобщо одобрение е много по-слабо изразена. От какво зависи? На първо място от критичното мислене и емоционалната интелигентност на конкретния човек. Тези две основни характеристики ни позволяват да възприемаме критично реалността, да поставяме под съмнение чуждите възгледи и преценки, да анализираме случващото се и и съответно да си правим изводи. Това ни помага в ежедневието и ни предпазва, до известна степен, от влиянието на външни фактори.

Но, разбира се, е необходимо да се вземе предвид самата ситуация. Нека си представим тълпа от хора, която се е събрала при някакви принудителни обстоятелства – по време на природно бедствие, публични събития (митинг, концерт) или в час пик в метрото. Невъзможно е да се справим с подобно множество, дори и да имаме критично мислене, понякога може да бъдем спасени само като се присъединим към тълпата. В противен случай има риск просто да бъдем стъпкани, защото повечето хора, когато са едно цяло, изключват индивидуалните си вътрешни спирачки, намаляват логичното си мислене и не осъзнават случващото се.

Тълпата действа като единен организъм и е неконтролируема. Трябва да имаме или много висок интелект, или силно развит инстинкт за самосъхранение, за да се измъкнем от нея – и в двата случая това е съдбата на единици. По-голямата част ще се движат с тълпата, каквото и да им струва.

Цялата същност на ефекта се свежда до факта, че човек в трудна ситуация няма време да мисли, да оценява рисковете и да анализира ситуацията – следователно следва примера на мнозинството, като по този начин се освобождава от известна отговорност за собствената си безопасност. Ето защо психолозите препоръчват да се научим да се справяме със стреса и да поемаме контрола над емоциите си, за да не загубим способността да разсъждаваме ясно в критична ситуация.

Най-голямата грешка е в неправилния избор на главната задача в живота

Когато човек съзнателно или интуитивно избира някаква цел в живота или жизненоважна задача, заедно с това той неволно се оценява. По това, за какво живее човек, може да се съди и за неговата самооценка – ниска ли е тя или висока.

Ако човек си е поставил за цел да се сдобие с всички елементарни материални блага, той и себе си оценява на равнището на тези материални блага: като собственик на кола последен модел, като стопанин на разкошна вила, като част от мебелната си гарнитура…

Ако човек живее, за да прави на хората добрини, да облекчава страданията им, да ги дарява с радост, той и себе си ще оцени на равнището на своята човечност. Той си поставя цел, достойна за човека!

Само жизнено необходимата цел ни позволява да изживеем достойно дните си и да изпитаме истинска радост. Да, радост!

Помислете – ако човек си е поставил за задача да увеличава доброто в живота, да прави хората щастливи, какви неуспехи може да претърпи? Помогнал е не на този, който се нуждае от помощта му? Но много ли са хората, които нямат нужда от помощ? Ако си лекар, може би си поставил погрешна диагноза на болния? Това се случва и с най-добрите лекари. Но все пак повече си помогнал, отколкото навредил.

Никой не е предпазен, от грешки.

Най-голямата, съдбоносната грешка е в неправилния избор на главната задача в живота. Не са те повишили в службата и това те огорчава. Не си успял да купиш търсената марка за филателната си колекция – ново огорчение. Някой си има по-хубави мебели от твоите или по-хубава кола – пак огорчение, и то какво!

Като си поставя задачата да прави кариера или материално да се обогатява, в крайна сметка човек изпитва много повече огорчения, отколкото радост и рискува да загуби всичко.

Какво може да загуби онзи, който се е радвал на всяко свое добро дело? Важното е добрината, която той прави, да бъде негова вътрешна потребност, да покълва от ума и сърцето, да не бъде принцип само на думи.

Затова главната жизнена задача трябва да има широко съдържание, да бъде по-богата от личните цели, да не се ограничава в рамките на собствените успехи и несполуки. Тази задача трябва да бъде диктувана от доброто чувство към хората, от обичта към семейството, към родния град, към страната и цялата вселена.

Означава ли това, че човек трябва да живее като аскет, да не се грижи за себе си, нищо да не купува и да не се радва на обикновеното повишаване в службата? Съвсем не!

Човек, който изобщо не мисли за себе си, е ненормално явление и лично за мен – неприятно. Това е признак за духовно осакатяване, показно преувеличаване на собствената доброта, безкористност и значимост. Тук се крие своеобразно презрение към другите хора и стремеж да се откроиш сред тях.

Затова аз говоря само за главната жизнена задача.

Тя не трябва да се натрапва в очите на другите. Човек трябва да се облича добре (това е признак на уважение към околните), но не непременно „най-добре от всички”, да има хубава домашна библиотека, но не е задължително да бъде по-голяма от тази на съседа.

Добре е, ако има кола – удобно е и за него, и за семейството му. Но да не превръщаме второстепенните неща в главни, да не хвърляме сили там, където не заслужава. Друг е въпросът, ако се налага. Тогава ще се види кой на какво е способен.

из „Писма за доброто и прекрасното“