Защо трябва да спрем войните, за да спрем екологичната криза

Войната не е просто разхищение на ресурси, които биха могли да се насочат към климатичните промени, но и сама по себе си е съществен причинител на екологична вреда.

Войната не се споменава достатъчно в популярните дискусии за причините за климатичните промени. Протоколът Киото от 1992 г. изрично изключи емисиите на парникови газове от военни дейности от емисионните си цели. Това задължително изключение бе премахнато от Парижкото споразумение, но още не е задължително за подписаните държави да следят и намалят военните въглеродни емисии.

Огромната цена на военната машина в САЩ и Великобритания опровергава лъжата, че справянето с климатичните промени би било финансово непосилно за западните правителства. Когато на предложилите Зелен Нов Договор в САЩ им се отговаря, че „няма пари за да се финансира“, естествено следва да се погледнат военните разходи на САЩ на стойност $716 милиарда като потенциален източник на тези невъобразими бюджети. Във Великобритания също не бива да забравяме, че правителство, което не може да намери пари за здравната система, обществени услуги или зелена инфраструктура, успява да намери £205 милиарда за обновяване на военната програма „Тридент“

Връзките между войната и климатичните проблеми са по-дълбоки от просто конкуренция за държавно финансиране. Войната не е просто разхищение на ресурси, които биха могли да бъдат използвани за справяне с климатичните промени, но и сама по себе си е съществен причнител на екологична вреда. Военните сили имат забележителен въглероден отпечатък. Това е особено вярно за американските военни, но и великобританските военни сили имат подобни практики, макар на по-малък мащаб.

Американските военни признават, че изразходват 395,000 варела нефт всеки ден, включително консумация на гориво за джетове, което ги прави най-масовия консуматор в света. Това е изумително число, което въпреки всичко вероятно е скромно изчисление. Ако се събере всичкият нефт използван за военни продажби, производство на оръжия и всички тайни бази и операции, които са изключени от тези данни, истинският дневен разход вероятно ще е по-близо до един милион варела.

Както признават дори поддръжници на военните, „огромни части от военните ни сили са големи източници на въглерод – такнове, джипове, джетове“, както казва Стивън Гроувс от Heritage Foundation през 2015 г.

За да разгледаме тези денни в контекст, военните служители на САЩ в активна служба съставят около 0.0002% от населението на света, но са част от военна система, която произвежда около 5% от парниковите газове на света. Много от тези емисии са от военната инфраструктура, която САЩ поддържа по света. Екологичната цена на самата война е съществено по-висока. Предполага се, че войната в Ирак между 2003 и 2007 г. отговаря за 141 милиона метрични тона СО2, тоест повече от 60% от всички държави в света.

Екологичната вреда, нанесена от войни не е ограничена, естествено, до климатични изменения. Ефектът от ядрени бомбардировки и тестове, използването на Агент Ориндж, обеднен уран и други токсични химикали, както и мини и неексплоадирали устройства след отдавна приключили войни, са заслужили на американските военни титлата „най-тежкото самостоятелно нападение над околната среда“. Предполага се, че 20% от екологичния упадък по света се дължи на военни дейност, голяма част от които включват САЩ или Великобритания.

Американските военни са особено потайни за енергийните си изисквания. Журналисти са коментирали, че е по-лесно да се сдобиеш с данни за смъртни случаи от Департамента на отбраната, отколкото за употреба на нефт. Американските военни отношения ни показват, че са абсолютно решени да продължат настоящите, шокиращи нива на употреба, въпреки че може да има добри, военни основания да се намалят. Както Американският научен борд на отбраната обяви през 2001 г., военните трябва или да развият оръжия, които изразходват нефт по-ефектвино, или да подкрепят системи, за да са по-добре снабдени, но „генералите явно са избрали трети вариант: да завладяват достъп до повече нефт“ (Иан Ангъс, 2016). Това показва фундаменталната истина за военните и климатичните промени: че модерните войни възникнаха от и са възможни благодарение единствено на разточителна употреба на изкопаеми горива.

Скоростният ръст в емисии на парникови газове, който създаде настоящата климатична криза, е започнал около 1950 г. С други думи, в периода веднага след Втората световна война. Това не е случайност. Нефтът е бил важен през Първата световна война, но контрол над достъпа до нефтови резерви е бил ключов през Втората. Съюзниците нямаше да спечелят войната, ако не бяха успяли да блокират достъпа до нефт на Германия и да го запазят за себе си. Урокът конкретно за САЩ след войната е бил, че постоянен достъп до и монополизация на световния нефт е основен фактор, за да бъде световна суперсила. Това превърна нефта в централен военнен приоритет и също циментира доминантната позиция на петроловия и автомобилен сектор в САЩ. Това са били условията за система, зависима от замърсяващи технологии за военно и домашно производство; източникът на климатичните промени, пред които сме изправени сега.

Последните седемдесет години са били седемдесет години на империалистични войни и седемдесет години на климатични промени. Това не са несвързани факти, а демонстрация за това как емисиите на парникови газове и екологичното унищожение са неизбежна част от съвременните войни.

Може да имаме войни за нефт или може да имаме умерен климат и обитаема планета. Става все по-ясно, че не може да имаме и двете.

Автор: Илейн Грейъм-Лей

Кой управлява света?

Съединените щати, изправени пред предизвикателствата, които ги заливат от всички страни, пише Ноам Чомски, започват да отпускат здравата си хватка върху международната власт, докато световното обществено мнение се превръща във „втората свръхсила“. Ние не можем да придобием реалистично разбиране за това кой управлява света, докато пренебрегваме господарите на човечеството.“

„Ние не можем да придобием реалистично разбиране за това кой управлява света, докато пренебрегваме господарите на човечеството.“ Фотограф: Jae C Hong/AP 

Когато поставяме въпроса „кой управлява света“, обикновено приемаме стандартното разбиране, че основните участници в световните дела са държавите, преди всичко великите сили, и обсъждаме техните решения и отношенията между тях. Това не е погрешно. Но би било добре да не забравяме, че това ниво на абстрактност може също така да бъде и крайно подвеждащо. 

Държавите, разбира се, имат сложни вътрешни структури, а предпочитанията и решенията на политическото ръководство са силно повлияни от вътрешните центрове на властта, докато основната част от населението често е маргинализирана.

Това е валидно дори и за по-демократичните общества, а за останалите е очевидно. Не можем да получим реалистично разбиране за това кой управлява света, докато игнорираме „господарите на човечеството“, както ги нарича Адам Смит: по негово време това са търговците и фабрикантите от Англия, в днешно време са многонационалните конгломерати, огромните финансови институции, търговските империи и други подобни. 

В духа на казаното от Смит е разумно също така да се вслушаме и в „подлата максима“, на която са се посветили „господарите на човечеството“: „Всичко за нас самите и нищо за другите хора“ – доктрина, иначе известна и като безмилостната и вечна класова борба, често водена само от едната страна в значителна степен в ущърб на хората у дома и по света. 

В условията на съвременния глобален ред институциите на „господарите“ притежават огромна власт не само на международната сцена, но и в рамките на собствените си държави, на които разчитат, за да защитават властта си и да си осигуряват икономическа подкрепа чрез голямо разнообразие от средства.

Когато разглеждаме ролята на „господарите на човечеството“, се обръщаме към такива приоритети на държавната политика, които са актуални в момента, като например Транстихоокеанското партньорство – едно от споразуменията за правата на инвеститорите, неправилно наричани в пропагандни послания и коментари „споразумения за свободна търговия“.

Те са договаряни тайно, като се изключи участието на стотиците корпоративни адвокати и лобисти, които изработват ключовите детайли. Идеята е да бъдат приети в съответствие с добрата стара сталинистка традиция по „ускорената“ процедура, позволяваща да бъдат блокирани дискусиите и да бъде възможен единствено изборът с „да“ и „не“ (следователно „да“).

Авторите на идеята винаги се справят добре, това не е изненадващо. Хората не са наясно с последствията, които могат да се очакват. 

Втората свръхсила

Неолибералните програми на последното поколение успяват да съсредоточат благосъстояние и власт в много по-малко ръце, докато подкопават устоите на функциониращата демокрация, но те също така предизвикват появата на съпротива, най-явна в Латинска Америка, но и в центровете на глобалната власт. 

Европейският съюз (ЕС), един от най-обещаващите проекти от периода след Втората световна война, се дестабилизира заради сериозните последствия от политиката на строгите икономии по време на рецесията, осъдени дори и от икономистите на Международния валутен фонд (ако не от политическите актьори на Международния валутен фонд).  

Устоите на демокрацията се разклащат, след като взимането на решения се прехвърля на бюрокрацията в Брюксел в съдружие със северните банки, които хвърлят сянка на съмнение върху действията й. 

Полицейско отделение за борба с размириците, строено пред затворен клон на Националната банка на Гърция по време на всеобща стачка в знак на протест срещу мерките за строги икономии. Фотограф: Milos Bicanski/Getty Images  

Партиите от мейнстрийма – независимо дали леви или десни, бързо започват да губят членска маса. Изпълнителният директор на изследователската група EuropaNova със седалище в Париж отдава всеобщото разочарование на „чувството на гневно безсилие поради това, че реалната власт, която направлява събитията, се измества в голяма степен от националните политически лидери [които най-малкото теоретично са обекти на демократичната политика] към пазара, институциите на Европейския съюз и корпорациите“, напълно в съгласие с неолибералната доктрина. 

Много сходни процеси протичат и в Съединените щати горе-долу по същите причини – въпрос, който е важен и буди тревога не само за самата държава, но по причина на мощта на Съединените щати – и за света. 

Надигащото се недоволство срещу неолибералния щурм подчертава друг ключов аспект на стандартното разбиране, а именно че изолира обществото, чиито членове често не съумяват да поемат одобрената им роля на „зрители“ (по-скоро отколкото на „участници“), възложена им в съгласно либералната демократична теория. Подобно неподчинение винаги е пораждало безпокойство у господстващите класи. За да останем в рамките на американската история, Джордж Вашингтон гледа на обикновените хора, формиращи милициите, които трябва да командва, като на „изключително мръсни и отвратителни хора [проявяващи] непонятна за тази по-нисша класа хора глупост“.

В своята майсторски написана история на въоръжената борба, тероризма и партизанската война от Американската революция до съвременен Афганистан и Ирак, озаглавена Violent Politics („Политика на насилие“), Уилям Полк заключава, че генерал Вашингтон „е толкова загрижен да извади от строя [бойците, които презира], че е на крачка да загуби революцията“. Наистина, той „направо е щял да го направи“, ако не е била активната намеса на Франция, която „спасява революцията“. До този момент нейните водачи са бунтовниците, наричани днес от нас „терористи“, докато армията на Вашингтон, конструирана по британски модел, „търпи поражение след поражение и почти губи войната“. 

Често се твърди, че огромната обществена съпротива срещу инвазията в Ирак не е имала ефект. За мен това не е вярно. 

Общата характеристика на успешните бунтове според Полк е, че след победа започва да изчезва народната подкрепа, а водачите притискат „мръсните и отвратителни хора“, които всъщност спечелват войната с партизански тактики и терор, от страх, че могат да оспорят класовите привилегии. Презрението на елита към „по-нисшата класа хора“ през годините приема различни форми.

В последно време израз на това презрение е призивът към пасивност и послушание („умереност в демокрацията“) от страна на либералните интернационалисти, които реагират на опасните демократизиращи ефекти на популярните движения от 60-те години на миналия век. 

Понякога държавите избират да следват общественото мнение, предизвиквайки сериозна ярост в центровете на властта. Такъв драматичен случай се разиграва през 2003 г., когато администрацията на Буш призовава Турция да участва в нейната инвазия в Ирак.

Деветдесет и пет процента от турците се противопоставят на този начин на действие и за изненада и ужас на Вашингтон, турското правителство се присъединява към тяхното мнение. Турция е остро осъдена за това отклонение от отговорното поведение. Заместник- министърът на отбраната Пол Уолфовиц, определен от пресата като „главния идеалист“ на администрацията, смъмря турските военни за това, че са допуснали това престъпление от страна на правителството, и претендира за извинение.

Невъзмутими от тези и безброй други примери за нашия баснословен „копнеж към демокрация“, немалко коментатори продължават да хвалят президента Джордж У. Буш за неговата всеотдайност в „насърчаването на демокрацията“ или понякога го критикуват за неговата наивност, защото смята, че една външна сила може да наложи своите демократични въжделения на други държави.  

Турската общественост не е сама. Недоволството от агресията на Съединените щати и Великобритания, проявено от световната общественост, е съкрушително. Почти навсякъде подкрепата за военните планове на Вашингтон достига едва десет процента съгласно международни социологически изследвания. Противопоставянето поражда масови протести по целия свят, както и в самите Съединени щати – вероятно това е първият път в историята, когато срещу имперска агресия се протестира активно още преди да е стартирала официално.

На първата страница на „Ню Йорк Таймс“ журналистът Патрик Тайлър съобщава, че „на планетата може би все пак има две свръхсили: Съединените щати и световното обществено мнение“. 

Протестиращо срещу войната момиче е легнало на земята пред Белия дом през 2016 г. до бутафорен ковчег, покрит с американското знаме. Фотограф: Chip Somodevilla/Getty Images 

Безпрецедентният протест в Съединените щати е проява на съпротивата срещу агресията, започнала десетилетия по-рано с осъждането на войните на Съединените щати в Индокитай. Протестите достигат значителни като масовост и влияние мащаби, макар и да са твърде много закъснели. 

Към 1967 г., когато антивоенното движение започва да набира мощ, военният историк и експерт Бърнард Фол предупреждава, че „Виетнам като културен и исторически субект … е застрашен от изчезване … [след като] страната и жителите й буквално умират под ударите на най-голямата военна машина, пусната някога в действие на територия с тези размери“.

Антивоенното движение обаче става сила, която няма как да бъде пренебрегната. Не може да бъде пренебрегната и когато Роналд Рейгън встъпва в длъжност, решен да нанесе удар срещу Централна Америка. Неговата администрация тръгва по абсолютно същите стъпки, предприети от Джон Ф. Кенеди двайсет години по-рано при започването на войната срещу Южен Виетнам, но е принуден да се откаже заради силните публични протести, които в началото на 60-те години са липсвали. 

Тогава военният удар е достатъчно страшен. Жертвите продължават да се възстановяват и съвземат. Онова обаче, което се случва с Южен Виетнам и по-късно с цял Индокитай, където „втората свръхсила“ налага своите препятствия на прекалено късен етап от конфликта, е несравнимо по-лошо. 

Често се твърди, че огромната обществена съпротива срещу инвазията в Ирак не е имала ефект. За мен това не е вярно. 

И тази инвазия също е достатъчно ужасяваща, а последствията от нея са повече от уродливи. Но все пак биха могли да бъдат и далеч по-жестоки. 

Вицепрезидентът Дик Чейни, министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд и останалите висши служители от администрацията на Буш изобщо не успяват дори да планират вида мерки, които президентът Кенеди и президентът Линдън Джонсън одобряват 40 години по-рано, без да предизвикат каквито и да било протести.

Западните сили са под натиск

Разбира се, има много още какво да се каже за факторите, определящи държавната политика, които се изоставят, когато се придържаме към стандартното разбиране, че държавите са субектите в международните дела. Но дори с подобни нетривиални уговорки, нека въпреки това приемем това разбиране като най-близкостоящо до действителността. В такъв случай въпросът кой управлява света веднага извежда на преден план опасения като възхода на Китай и предизвикателството, което поставя пред Съединените щати и „световния ред“ новата Студена война, тлееща в източната част на Европа, глобалната война с терора, хегемонията и упадъка на Съединените щати и още редица други подобни съображения.

Предизвикателствата, с които се сблъскват западните сили в началото на 2016 г., са удобно обобщени в конвенционална рамка от Гидиън Рахман, главен коментатор на международните теми в британското издание на „Файненшъл Таймс“. Той започва с преглед на западната представа за световния ред: „Още от края на Студената война непреодолимата мощ на американската армия е най-важният факт в международната политика.“ 

Това има особено голямо значение за три региона: за източната част на Азия, където „Военноморските сили на САЩ са започнали да третират Тихия океан като „американско езеро“; за Европа, където НАТО, тоест Съединените щати, които „докарват зашеметяващите три четвърти от военните разходи на НАТО“, гарантира териториалната цялост на държавите членки“; и за Близкия изток, където огромни военноморски и военновъздушни бази на САЩ „съществуват, за да вдъхват увереност и спокойствие на приятелите и да всяват страх у враговете“. 

Проблемът на световния ред днес, продължава Рахман, е, че „така установеният ред за постигане на сигурност и в трите региона сега е застрашен“ заради руската военна намеса в Украйна и Сирия и заради факта, че Китай превръща заобикалящите го морета от американско езеро в „категорично оспорвани води“.

Следователно същественият въпрос в международните отношения е дали Съединените щати трябва „да приемат, че други големи държави ще имат зони на влияние в близост до териториите си“. Рахман смята, че трябва да приемат поради „разпръснатата из целия свят икономическа мощ, както и поради обикновено здравомислие“. 

Има, разбира се, различни начини на възприятие за света. Но нека да се ограничим до тези три региона – наистина критично важни. 

Предизвикателствата днес: източната част на Азия 

Да започнем с „американското езеро“. Сигурно немалко хора са се изненадали от съобщението, направено в средата на декември 2015 г., че „американски стратегически бомбардировач B-52 на рутинна мисия над Южнокитайско море непреднамерено е прелетял на две морски мили от един от изкуствените острови, изградени от Китай, по думите на висши служители на Министерството на отбраната, изостряйки проблем, който предизвиква горещи разногласия между Вашингтон и Пекин“.  

Онези, които познават мрачната история на продължилата седемдесет години ера на ядрените оръжия, са твърде наясно, че точно такъв вид инциденти често са били на ръба да подпалят пагубна ядрена война. Не е нужно човек да бъде поддръжник на провокативните и агресивни действия на Китай в Южнокитайското море, за да забележи, че в инцидента не участва китайски бомбардировач, способен да носи ядрено оръжие, който прелита над Карибския регион или край бреговете на Калифорния, където Китай няма претенции да създаде „китайско езеро“. За щастие на света. 

Китайските лидери разбират чудесно, че морските търговски пътища на тяхната страна са оградени от враждебни сили – от Япония през пролива Малака и оттатък, които са поддържани от многочислените и добре оборудвани военни части на Съединените щати. В съответствие с това Китай продължава да се разширява на запад с помощта на обширни инвестиции и с разумни стъпки се движи към интеграция.    

По-конкретно тези мероприятия се осъществяват в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която включва държавите в централната част на Азия и Русия, а скоро към нея ще се присъединят Индия и Пакистан с Иран като един от наблюдателите – статут, отказан на Съединените щати, призовани също така за затворят всички свои военни бази в региона. Китай изгражда модернизиран вариант на стария Път на коприната с намерението не само да интегрира региона, поставяйки го под китайско влияние, но също така и да достигне до Европа и до районите в Близкия изток, където се произвежда петрол. Налива огромни суми в създаването на интегрирана азиатска енергийна и търговска система с обширна мрежа от високоскоростни железопътни линии и тръбопроводи. 

„Китай може да бъде в състояние някой ден да разпростре влиянието си чак до Персийския залив.“ Фотограф: Claro Cortes Iv/Reuters 

Елемент от програмата е построяването на магистрала през едни от най-високите планини на света до новото изградено от Китай дълбоководно пристанище Гуадар в Пакистан, което ще защитава доставките на петрол от евентуална намеса на САЩ. 

Китай и Пакистан се надяват също така програмата да даде тласък на индустриалното развитие на Пакистан, което Съединените щати така и не стимулираха въпреки предоставената солидна военна помощ. Възможно е това сътрудничество да позволи на Пакистан да сложи край на местния тероризъм, представляващ сериозен проблем за Китай в западната провинция Синдзян. Гуадар ще е част от „перлената огърлица“ на Китай със своите бази, построени в Индийския океан за търговски цели, но и с потенциал да бъдат използвани за военни цели, а очакването е, че Китай може да бъде в състояние някой ден да разпростре влиянието си чак до Персийския залив – за пръв път в модерната епоха. 

Всички тези ходове не засягат непреодолимата военна сила на Вашингтон, освен ако не се стигне до унищожителна ядрена война, която би унищожила също така и Съединените щати. 

През 2015 г. Китай учредява Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка, в която е основен акционер. Петдесет и шест държави участват в откриването й в Пекин, включително американските съюзници Австралия, Великобритания и други, които се присъединяват напук на желанията на Вашингтон. Съединение щати и Япония не присъстват.

Някои анализатори са убедени, че новата банка може да се превърне в съперник на институциите на Бретън-Уудската система (Международният валутен фонд и Световната банка), в които Съединените щати имат право на вето. Налице са също така очаквания, че Шанхайската организация за сътрудничество може накрая да се превърне в структура, противостояща на НАТО. 

Предизвикателствата днес: източната част на Европа

Що се отнася до втория регион – източната част на Европа, там в близост до границата между Русия и НАТО тлее криза. Това не е маловажен проблем. 

В своето информативно и смислено научно изследване на региона Frontline Ukraine: Crisis in the Borderlands („Фронтовата линия Украйна: Криза в граничната зона“) Ричард Саква пише – твърде правдоподобно – че „руско-грузинската война от август 2008 г. всъщност е първата от „войните за спиране на разширяването на НАТО“; украинската криза през 2014 г. е втората такава война. Не е ясно дали човечеството ще преживее третата война. 

Западът гледа на разширяването на НАТО с добро око. Не е изненадващо, че Русия и по-голямата част от Глобалния юг изразяват различно мнение, както впрочем и някои влиятелни западни личноси. Джордж Кенан от самото начало предупреждава, че разширяването на НАТО е „трагична грешка“. Подкрепен е в тази своя позиция от висши американски държавници в отворено писмо до Белия дом, където го определят като „политическа грешка с исторически измерения“.

Настоящата криза започва през 1991 г. с края на Студената война и разпадането на Съветския съюз. По това време съществуват две противоположни визии за новата система за сигурност и политическа икономия в Евразия. По думите на Саква едната визия е „Разширена Европа“ с Европейския съюз в центъра, но при нарастващо сливане със системата за евроатлантическа сигурност и политика. От другата страна е идеята за „Голяма Европа“ – една визия за континентална Европа, простираща се от Лисабон до Владивосток, която има множество центрове, включително Брюксел, Москва и Анкара, но с общата цел да преодолее разделенията, традиционно измъчващи континента“. 

Съветският лидер Михаил Горбачов е основният поддръжник на концепцията за „Голяма Европа“, която има своите европейски корени също в голизма и в други инициативи. След като Русия обаче рухва под натиска на опустошителните пазарни реформи през 90-те години, тази визия загубва популярност. Съживена е отново, когато Русия започва да се възстановява и да търси мястото си на световната сцена при управлението на Владимир Путин, който заедно със своя колега Дмитрий Медведев неведнъж „е призовавал за геополитическото обединение на всички от „Голяма Европа“ – от Лисабон до Владивосток, с цел създаване на едно истинско „стратегическо партньорство“. 

Тези инициативи „са посрещани с вежливо презрение“, пише Саква. Възприемат ги като „нищо по-различно от фасада, зад която тихомълком да се създаде „Велика Русия“ и като опит „да се забие клин“ между Северна Америка и Западна Европа. Подобни опасения водят началото си от страховете през първите години на Студената война, че Европа може да се превърне в „трета сила“, която е независима както от големите, така и от по-малките свръхсили, създавайки впоследствие по-близки връзки с последните (както може да се види в Източната политика и други инициативи на Вили Бранд). 

Западът реагира триумфално на рухването на Русия. То се акламира като сигнал за „края на историята“, за окончателната победа на западната капиталистическа демокрация, така, сякаш на Русия й е било заповядано да се върне в състоянието си отпреди Първата световна война, когато всъщност е икономическа колония на Запада. 

Барак Обама и Владимир Путин преди среща на Общото събрание на ООН през 2015 г. Фотограф: Photograph: Kevin Lamarque/Reuters 

Разширяването на НАТО започва незабавно в нарушение на устните обещания, дадени на Горбачов, че силите на НАТО няма да се преместят „нито на сантиметър на изток“, след като той се съгласява, че обединена Германия може да стане член на алианса – забележителна отстъпка в светлината на историята. Тази дискусия се свежда единствено до Източна Германия. Възможността НАТО да се разшири отвъд Германия не е обсъждана с Горбачов, дори и да са били налице такива скрити намерения. 

Скоро след това НАТО започва да се разширява отвъд пределите на Германия право към границите на Русия. Главната мисия на НАТО е променена официално в мандат за защита на „критично важната инфраструктура“ на глобалната енергийна система, морските пътища и тръбопроводите. Това й предоставя възможност да оперира в цялото световно пространство. Освен това съгласно ключова ревизия, направена от Запада на широко огласената доктрина „Отговорност за защита“, която рязко се отличава от официалната версия на ООН, НАТО вече може да изпълнява функциите на сила за намеса под комндването на Съединените щати.     

За Русия са особено тревожни плановете за разширяване на НАТО към Украйна. Тези планове са експлицитно артикулирани на Срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г., когато на Грузия и Украйна е обещано окончателно членство в НАТО. Подборът на думите е недвусмислен. „НАТО приветства евроатлантическите аспирации на Украйна и на Грузия за членство в НАТО. Днес ние се споразумяхме, че тези държави ще станат членки на НАТО.“ 

След победата на прозападните кандидати в резултат от Оранжевата революция в Украйна през 2004 г. представителят на Държавния департамент Даниел Фрайд бързо пристига там и „подчертава подкрепата на САЩ за евроатлантическите аспирации и желанието за членство в НАТО на Украйна“, както разкрива доклад, изтекъл в сайта „Уикилийкс“. 

Както и в случая с Китай, човек няма нужда да гледа благосклонно на ходовете на Путин, за да разбере логиката, скрита зад тях. 

Тревогите на Русия са напълно понятни. Те са очертани от теоретика в областта на международните отношения Джон Миърсхаймър във водещото американско списание „Форин Афеърс“. Той пише, че „главната причина за настоящата криза [с Украйна] са експанзията на НАТО и ангажиментът на Вашингтон да изведе Украйна от орбитата на Москва и да я интегрира в западните евроатлантически структури“, което Путин възприема като „директна заплаха за основните интереси на Русия“.

„Кой може да го вини?“, пита Миърсхаймър, като изтъква, че „Вашингтон може да не харесва позицията на Москва, но би трябвало да разбира логиката, стояща зад нея“. Това не би трябвало да представлява проблем. В крайна сметка, както е общоизвестно, „Съединените щати не толерират отдалечени велики сили да разполагат военни части където и да било в Западното полукълбо, а най-малкото покрай границите им“. 

В действителност позицията на Съединените щати е далеч по-твърда. Те не толерират това, което официално се нарича „успешно неподчинение“ съгласно Доктрината „Монро“ от 1823 г., провъзгласила (но не успяла все пак да осъществи) контрола на САЩ над Западното полукълбо. А една малка страна, дръзнала да извърши такова успешно неподчинение, може да бъде подложена на „целия терор на света“ и на смазващо ембарго, както се случва с Куба. 

Няма нужда да се питаме как биха реагирали Съединените щати, ако държавите от Латинска Америка се бяха присъединили към Варшавския договор, с планове за Мексико и Канада също да се включат. Дори най-малкият намек за някакви първоначални стъпки в тази посока би довел до тяхната „незабавна реализация“, за да използваме жаргона на тайните служби. 

Както и в случая с Китай, човек няма нужда да гледа благосклонно на ходовете и мотивите на Путин, за да разбере логиката, скрита зад действията му. Важното е да проумее колко голямо значение има разбирането на тази логика, вместо да сипе клетви по негов адрес. Както и в случая с Китай, залозите са огромни, дотолкова, че буквално е въпрос на живот и смърт. 

Предизвикателствата днес: ислямският свят

Нека разгледаме и третия регион, будещ голямо безпокойство – това е (предимно) ислямският свят, същевременно и арена на глобалната война срещу тероризма, която Джордж У. Буш обяви през 2001 г. след терористичните нападения от 11 септември. За да сме по-прецизни – която той повторно обяви.

Глобалната война срещу тероризма всъщност е обявена от администрацията на Рейгън, когато идва на власт, с трескава реторика за „чумата, разпространена от покварени противници на самата цивилизация“ (по думите на Рейгън) и „завръщането към варварството в съвременната епоха“ (по думите на неговия държавен секретар Джордж Шулц).

Първоначалната глобална война срещу тероризма безшумно е заличена от историята. Тя се превръща много бързо в една смъртоносна и разрушителна терористична война, която тормози Централна Америка, южната част на Африка и Близкия изток и има жестоки последствия за настоящето, като довежда дори и до осъждането на Съединените щати от Международния съд (Вашингтон не приема присъдата и заслеймява съда). Във всеки случай това не е правилният разказ, достоен да влезе в историята, така че е обречен на целенасочена забрава.  

Успехът на глобалната война срещу тероризма във версията на Буш и Обама лесно може да бъде оценен при директно проучване. Когато се обявява войната, нейните обекти са ограничени в малък племенен район на Афганистан. Защитавани са от афганистанците в съответствие с племенния кодекс за гостоприемство, въпреки че в по-голямата си част те не симпатизират или презират терористите – това гостоприемство смайва американците, когато бедните селяни отказват „да предадат Осама бин Ладен срещу астрономическата за тях сума от 25 милиона щатски долара“. 

Морски пехотинци набелязват вражески цели след обстрел на преден пост в Афганистан. Фотограф: Joe Raedle/Getty Images 

Има достатъчно основания да се смята, че е било възможно заподозрените в извършването на престъпленията от 11 септември 2001 г. да бъдат предадени в ръцете на американците, за да бъдат изправени пред съд и осъдени, след провеждане на една добре организирана полицейска акция или дори след сериозни дипломатически преговори с талибаните. Но подобни опции изобщо не са били обсъждани. Вместо това рефлексивният подход избира широкомащабно насилие – при това не с цел да бъдат победени талибаните (това се случва по-късно), а за да бъде ясно изразено презрението на Съединените щати към първоначалните предложения на талибаните за възможната екстрадиция на Бин Ладен.

Колко сериозни са били тези предложения, не знаем, тъй като никога не са били обект на изслушване. А може би Съединените щати просто са възнамерявали „да се опитат да покажат мускулите си, да постигнат победа и да уплашат целия свят. Тях не ги е грижа за страданията на афганистанците, нито колко жертви ще дадем ние“.

Това е оценката на високоуважавания лидер на опозицията срещу талибаните Абдул Хак, един от многото противници на американската бомбена кампания, който я осъжда още в началото през октомври 2001 г. като „голяма спънка“ за усилията на опозицията да свали режима на талибаните отвътре – цел, смятана от тях за постижима.

Мнението му е потвърдено от Ричард А. Кларк, който е председател на Групата за контратерористична сигурност в Белия дом по време на президента Джордж У. Буш, когато се разработват плановете за нападение на Афганистан. По думите на Кларк, когато на едно от съвещанията информира, че нападението ще наруши международното право, „президентът крясва в твърде малката заседателна зала: „Не ме интересува какво казват специалистите по международно право, отиваме да наритаме нечии задници…“. На нападението остро се противопоставят и най-големите хуманитарни организации, работещи в Афганистан, които предупреждават, че милиони хора са застрашени от гладна смърт и че последствията могат да бъдат ужасяващи. 

Едва ли е необходимо години по-късно да се припомня какви са последствията за бедния Афганистан.

Следващата цел на съкрушителния боен чук на Съединените щати е Ирак.

Инвазията на Съединените щати и Великобритания, извършена без какъвто и да било надежден претекст, е най-голямото престъпление на ХХІ век. Нахлуването води до смъртта на стотици хиляди души в една страна, където цивилното население вече е опропастено от американските и британските санкции, оценени като „геноцид“ от двамата изтъкнати международни дипломати, които ги прилагат и впоследствие подават оставка в знак на протест.

Военната намеса води също така до появата на милиони бежанци и до огромни разрушения в страната. Поражда и сектантски конфликт, който сега е разцепил Ирак и целия регион. Поразително за нашата интелектуална и морална култура е обстоятелството, че в средите на добре образовани и просветени хора този акт може невъзмутимо да бъде наричан „освобождението на Ирак“.

Допитвания на Пентагона и британското Министерство на отбраната разкриват, че само три процента от иракчаните приемат ролята на САЩ за сигурността в региона за легитимна, а по-малко от един процент смятат, че действията на „коалиционните (американо-британски) сили“ са допринесли за тяхната сигурност, осемдесет процента се противопоставят на присъствието на коалиционните сили в страната, а мнозинството подкрепя атаките срещу коалиционните военни части. Афганистан е разрушен до степен, че няма възможност за провеждане на надеждни социалогически проучвания, но има индикации, че и там нагласите са доста сходни. Конкретно в Ирак Съединените щати претърпяват тежко поражение, като изоставят официално оповестените цели, които искат да постигнат чрез войната, и напускат страната под натиска на единствения победител – Иран.

Бойният чук на САЩ се вихри и на други места, особено в Либия, където трите традиционни имперски сили (Великобритания, Франция и Съединените щати) предизвикват приемането на Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН и мигновено я нарушават, подкрепяйки с военновъздушните си сили бунтовниците. 

Последствията са, че е проиграна възможността за мирно уреждане на конфликта чрез преговори, рязко се увеличават човешките жертви (според политолога Алън Купърман поне десет пъти), Либия е оставена напълно разрушена в ръцете на воюващите помежду си милиции, а напоследък се е превърнала в база на „Ислямска държава“, която от територията й разпространява тероризъм. 

Както отбелязва експертът по Африка Алекс де Ваал, съвсем разумните предложения, направени от Африканския съюз и приети по принцип от либийския лидер Муамар Кадафи, са пренебрегнати от имперския триумвират. Огромна вълна от оръжия и джихадисти от Западна Африка (шампионът в момента по терористични убийства) залива с терор и насилие Леванта, докато ударите на НАТО също предизвикват стичането на бежански потоци от Африка към Европа.

Това е още един триумф на „хуманитарната намеса“, който изобщо не е необичаен, както показва дългата и често ужасна история, връщайки се четири века назад.

Откъсът е публикуван най-напред на сайта TomDispatch.com. Това е част от обобщаващо есе от новата книга на Ноам Чомски за американската мощ и света, озаглавена „Кой управлява света?“