Няколко фатално важни неща, на които училището не ни учи

Оценките в училището и в живота носят одобрение, а не признание.

Училището е дълъг и определено важен етап от живота ни. Учи ни да знаем, да можем, да бъдем грамотни и да демонстрираме знания. И ни дава спомени – то е първото място, където се научаваме колко е лесно да забравяме. И чак когато се връщаме към спомените от него, разбираме колко много са нещата, на които не ни е научило.

Колко? Най-малко 13 фатално важни.

1. Как да обичаме. Учим се на това по-скоро в двора, но не и в класните стаи. Никой не ни учи, че да обичаш, означава да приемеш другия такъв, какъвто е. Без да се опитваш да го моделираш като пластилин по твой вкус. Без изисквания и без очаквания. Когато обичаш някого, ти просто го обичаш. Безусловно. Точно такъв. И това те прави щастлив.

2. Как да се защитаваме. Училището учи да разчитаме на учители и родители да ни пазят и да ни казват как да постъпваме, когато не знаем или не можем. Това ни отнема от уменията за самозащита и оцеляване – „Защото така!“, защото има ред и дисциплина.

3. Как да сме уникални. „Виж, другите, погледни сестра си и брат си, знаеш ли аз какъв бях на твоите години?!“ А къде съм аз? Кой съм аз? Защо трябва да съм като другите? Те трябва ли да са като мен? Всеки е уникален нали? Аз съм уникална! Ти също! Нали дори външно не си приличаме?

4. Как да управляваме емоциите. Всеки се чувства слаб понякога и в това няма нищо срамно. Това е част от човешката ни същност. За да се почувстваш истински силен, трябва да можеш да бъдеш и уязвим. Като еделвайс в човешка ръка на върха на планината. Като тежко ранен гладиатор. Като майка до леглото на болното си дете.

5. Как да бъдем себе си. Изобщо не ни учи. Даже ни забранява. Чудат или не, странен или не, гений или семпло усмихнато момиче със скъсани чорапогащи точно днес на стола до чина… и веднага притеснения, ако някой ме види, какво ще си помисли за мен? Да, аз съм такава и имам желание да ставам все по-добра, но по моя си начин, запазвайки себе си…

6. Кога да прощаваме. Да се извиняваме когато трябва – да, но да прощаваме – едва ли. А прошката е онова велико чувство на лекота и душевна хармония, което ни свързва с родители, приятели и колеги, когато има неразбирателство или дисбаланс помежду ни. И ни кара да се чувстваме свободни от терзания.

7. Как бъдем родители. А колко хубав и безкрайно полезен би бил този „учебен предмет“. Колко приятно и лесно бихме могли да общуваме и с родителите и с децата си, ако го имаше в училище. И колко безпристрастни и истински биха били оценките в живота ни по-късно, вече като истински родители.

8. Как да ценим мига. А тичаме като луди за следващия. Не ни учи да живеем тук и сега. Учи ни да мислим за утре: „За утре домашното е… утре контролно…“. Едва първият учебен час е – 8.00, а вече вниманието ни е насочено за утре. А днешната усмивка? А днешната победа?

9. Колко е ценно приятелството. Безспорен успех е да си първи на олимпиадата по математика. Но истинският успех са приятелите, радостта от споделянето с тях, която ни носят, подкрепата в моменти на изпитания, забавните моменти, превърнали се в любими спомени.

10. Грешката не е позор, а урок. Получената двойка е възможност следващият път да го направим по-добре от всички. Да, от своите грешки се учим, по рядко от чуждите, защото не знаем кое ги е накарало да сгрешат. Да, днес не знаеш и не си подготвен. Но утре?! Утре може да си най-добрият, просто си научаваш урока… и вече знаеш, че 2 е само цифра.

11. Как да бъдем успешни, а не отличници. Понякога толкова се вманиачаваме в цифрата 6 в бележника, че все едно гониш покемон и забравяш за реалния свят. А къде остава умението да общуваш и да създаваш приятелства, да помагаш, да се забавляваш да развиваш лидерски умения и харизма – толкова важни за успеха в живота.

12. Как да бъдем щастливи, а не отличници. Оценките в училище и в живота носят одобрение, не признание. А ако нямаме одобрение, ако сбъркаме малко, можем да получим неудовлетворение, разочарование и дори тъга. Защо вече никой не ни гледа с обожание и не ни сочи за пример? А щастието е нещо съвсем друго. Шестиците в училище не носят щастие в живота.

13. Да бъдем победители. Истинските победители се раждат в битка. В среща очи в очи с предизвикателството. С постоянство и търпение, с верни приятели. С лидерски качества и ораторски умения. Със смелост и достойнство. И разбира се, с мисия и вяра в доброто.

Отровните усмивки на пасивно-агресивните хора

За много хора перспективата за директен сблъсък е просто ужасяваща.

Може би защото се страхуват да не се превърнат в обект на гняв или се чувстват неудобно от идеята, че могат да разклатят връзката си с отсрещния.

Пасивно-агресивните хора знаят това и го използват в своя полза.

Всъщност те често избират своите „жертви“, защото знаят, че няма да се осмелят да изложат гнева зад думите и отношението си.

Лошата новина за онези, които избягват сблъсъка, е, че ако пасивно-агресивното поведение не бъде адресирано, то в крайна сметка ще създаде мрежа около себе си.

Добрата новина е, че един недвусмислен сблъсък може да прекъсне този порочен кръг на манипулация.

Става въпрос за решението да не приемате мълчаливо пасивно-агресивното поведение на друг човек.

Защо пасивно-агресивното поведение не е добра идея?

Пасивно-агресивно поведение е онова, зад което крием яростта, негодуванието, гнева и дори омразата в основата му, с цел да бъдем „политически коректни“.

Неговата цел обаче не е да бъдем асертивни, а да нараним другия, като избягваме пряка конфронтация.

Всъщност това е форма на злоупотреба, при която човек се държи по прикрит, двусмислен и уклончив начин.

На пръв поглед може да изглежда, че това поведение е по-функционално от агресивния стил на справяне, но истината е, че то носи толкова вреда, колкото и явната агресия.

Всъщност то не засяга само междуличностните взаимоотношения, заради безпокойството, което човекът създава около себе си, но също така увеличава риска от всички заболявания, свързани със стреса.

Няколко изследвания свързват пасивно-агресивния стил на справяне с повишената склонност към личностни разстройства, инфаркт или сърдечен удар.

В много случаи човек развива пасивно-агресивно отношение, понеже не знае как да действа по друг начин.

Той разбира, че агресията не е социално приемлива, но не знае как да канализира отрицателните емоции по асертивен и зрял начин. Ето защо ги крие.

Нужно е да стане ясно, че пасивно-агресивното поведение не решава проблемите, създава нови конфликти и дори не е полезно, тъй като не позволява на човека да изрази емоциите и чувствата си, за да постигне целта си — той трябва да ги държи под строг контрол.

7 стратегии, използвани от пасивно-агресивните хора

Мълчаливо наказание

То се състои в напълно игнориране на другия, отказ да се говори с него или изключително студено отношение.

В най-крайните случаи присъствието на отсрещния се игнорира уж случайно, въпреки че всъщност това е умишлено поведение.

Тънки обиди

Всички ние разпознаваме директните обиди, но тези на пасивно-агресивните хора са трудни за идентифициране.

Често те прикриват обидата с комплимент.

Едва когато помислите, осъзнавате, че това е маскирана обида, която атакува вашите слабости.

Всъщност едно от най-предпочитаните средства на пасивно-агресивните хора е сарказмът, който ви кара да се съмнявате дали казаното е обида или не.

Раздразнително поведение

Досадно е да бъдеш около хора, които винаги са в лошо настроение или постоянно се оплакват.

Пасивно-агресивните хора не реагират директно, а се ядосват, без да го заявяват, така че насищат околната среда с огромно напрежение, което прави всички около тях неспокойни, без да могат да разберат какво се е случило.

Инат

Упорството е черта на личността, която може да бъде полезна в някои ситуации, но понякога е начин да накажеш другите.

В този случай ще забележите, че човекът държи на позицията си, дори когато разбере, че няма аргументи в негова полза, той го прави, за да ви дразни.

Саботаж

Тъй като пасивно-агресивните хора не решават проблемите зряло, те често прибягват до непряка тактика, с която да атакуват.

Те няма да ви кажат, че не желаят да направят нещо, а ще прибегнат до саботаж, за да не се включат или да провалят проекта.

Те също така могат да прибегнат до изнудване, макар и неуловимо, за да ограничат свободата на действие и решение.

Виктимизация

Пасивно-агресивният човек не търси пряка конфронтация, така че често се показва като жертва, за да събуди вина в другите, а след това да може да ги манипулира.

Съпротива

Когато се опитвате да се изясните с пасивно-агресивен човек, той никога няма да поеме отговорност за своите думи или държание.

Той ще отрече, че е казал онова, в което е обвиняван, и си го измисляте. Това поведение е особено фрустриращо.

Как да преодолеем чувството за вина

През последните няколко десетилетия психолозите започнаха  да изследват кога срамът и чувството за вината се явяват като сериозни емоционални проблеми. Помислете си за последния път, когато направихте грешка и какво си помислихте. Ако е протекла мисъл като „Направих нещо, което е против моята ценностна система и се чувствам зле…“, тогава сте упражнили модел на здравословен срам. Ако сте заключили: “Направих нещо лошо и следователно съм лош човек.“, тогава говорим за токсичен срам, който може да доведе до ниска самооценка, агресия, тревожност, депресия и здравословни проблеми.

Разликата между „Направих нещо лошо“ и „Аз съм лош/а“ е фундаментална

Когато сме емоционални и ядосани, много лесно можем да заменим едната мисъл с другата и това да доведе до ненужно страдание и токсичен срам и вина. Вината може да е позитивно чувство, стига да води до позитивни решения. Вината съществува, за да ни даде информация, че това, което сме направили, не съвпада с нашите ценности и приоритети, за да коригираме сами действията си.

Например не се подготвяме за интервю за работа и не получаваме позицията, след което изпитваме чувство на вина. Няколко са възможните реакции тогава. Единият вариант е да си кажем: „Следващия път ще се подготвя по-добре, като не оставям нещата за последния момент.“ Другият е – „ Аз съм безотговорна личност и съм пълен провал“. Подобен тип мисли, ясно е, че ще доведат до различен резултат, мотивация и самооценка.

Срамът и вината могат да бъдат едни от най-деструктивните и омаломощаващи чувства, ако не знаем как да подходим към тях. Само началният стадий ни е от полза, защото ни помага да си вземем поука. Оттам нататък чувството за вина и срам не ни е от полза и може да допринесе за ненужна агония.

Брене Браун е от малкото специалисти, изследвали специфично срама. Нейното заключение е, че често ни е срам от грешките ни, без да си даваме сметка, че тази наша слабост е мярка за кураж. Истината е, че трябва да се възприемем като автентични различни личности и бъдем горди с нашето усилие да преодоляваме слабостите си, независимо дали жънем успех. И това е пътят да преодолеем чувството, че не сме достатъчно добри!

Нормално е да изпитваме и се сблъскваме с чувството на срам – то отличава човека от прародителя му, но трябва и да знаем здравословните граници на срама и методите за преодоляването на тягостното му изпитване.

Обществото, в което живеем, залага предпоставки за изпитване на вина, независимо какво правим, защото сме заобиколени от натрапени нереалистични модели на съвършенство.  Например според телевизионните реклами жената трябва да бъде женствена, фина, с успешна кариера и същевременно всеотдайна майка. Ако не е всичко това, тя трябва да се чувства виновна. Звучи абсурдно, но колко от нас са изпитвали вина, че сме прекалено емоционални, но не достатъчно отстояващи мнението си? За жените срамът и вината най-често са предизвикани от кълбо недостижими, самоизключващи се очаквания. Голяма част от обществото твърди, че мъжете не трябва да са емоционални, което провокира те да изпитват ненужен срам и вина, когато дават израз на чувствата си. Никой не е перфектен. Трябва да приемем, че няма такова нещо като съвършенство и перфектност. Начинът да преодолеем срама и вината е да сме себе си и да действаме спрямо собствената си ценностна система, взимайки си поука от допуснатите грешки.

Важно е да можем да идентифицираме преекспонирания глас на срама, който стърже същността ни с реплики като: „Жена ти те остави и имаш скапана работа, значи за нищо не ставаш!“ и ги заменим с други, които ни помагат да растем като: „Съжалявам, допуснах грешка. Но аз съм достатъчно стойностна личност и се обичам, независимо от грешките, които правя.“

Емпатията към самите нас и към хората около нас е средството, което може да удави срама. Важно е да се разграничат погрешните действия от същността на човека. Това разграничаване има особено важно значение при възпитанието на децата. Например детето получава съвсем различна информация от думите: „Това, което направи, ме натъжи. Ученолюбието е важно за твоето бъдеще.“ и „Виж другите деца имат шестици, а теб те мързи да учиш, няма да стане нещо от теб“. Разбира се, че последното е крайно изказване…
 

Има директна връзка между срама, вината и ниската самооценката

Един от по-тежките случаи, с които съм работила, бе клиентка, която след употреба на алкохол катастрофира и убива млад човек, който е в другата кола. Вследствие на това тя намразва себе си и от амбициозна бизнес дама се превръща в зависим от лекарства и алкохол човек. Тя обяснява затруднението си да спре алкохола с факта, че когато е трезва, мрази себе си. Оттам изпитва и вторична вина, че по този начин емоционално изоставя децата си.

Работата ни започна с усилия да спрем и променим мислите от типа „Само ако бях/не бях…“ и „Аз не заслужавам да съм щастлива“.

Всеки взема най-доброто решение, на което е способен в даден момент , дори и секунда след това да се е оказало най- лошото в живота му. При въпросната дама следващата стъпка бе тя да се обгради с хора, изпълнени с емпатия и да може да говори за своята история с чувство за смелост, вместо вина. С времето клиентката успя да спре алкохола и стана говорител на асоциация „Майки против карането в пияно състояние” в САЩ. Важно е, че дори да допуснеш непоправима грешка, това не означава че ти самия си лош човек. Самият факт, че се измъчваш с вина е доказателство за това.

Нека проявим емпатия към себе си и към другите хора, които правят грешки. Хората са „комплексни“, рядко изцяло лоши или добри

На повечето от нас ни е трудно да говорим за грешки, които сме правили и често сме готови на много, за да избегнем това чувство. Естествената ни реакция е да се изолираме и потънем в срам и вина. Още по- трудно е да се говори за срама, ако нямаме подкрепата на семейството и близките или ако те постоянно ни напомнят за нашата грешка. Често започваме да угаждаме на прищевките на други с надеждата да изкупим вината си, което не помага и на двете страни в дългосрочен план. Добре е да идентифицираме нездравословните методи за справяне със срама и неразделимата ниска самооценка и да приложим здравословни начини за преодоляването му. Полезна може да се окаже професионална консултация при психотерапевт, който да работи с вашите ценности и вярвания, за да може да преодолеете вината, независимо от случилото се. С течение на времето психотерапевтът ще ви помогне да преминете от типа мислене „Аз съм лош/а“ до „Направих нещо лошо и си взех поука“.

Много хора, които се измъчват от вина, често се опиват да не мислят и да не говорят за това. Съветът ми е – споделяйте с хора, които не биха ви съдили. При липса на такива възможност, напишете писмо до себе, като споменете допълните поуки, които сте взели и как те ще доведат до позитивни решения за вас днес и в бъдеще. Ще завърша с цитат от д-р Брене Браун: „Да живеем с цялото си сърце означава да подхождаме към живота си от позицията на личната си стойност. Означава да изграждаме смелостта, съчувствието към себе си и взаимоотношенията си така, че сутрин да се събудим и да си кажем: „Каквото и да свърша и колкото и да остане несвършено, аз съм достатъчно добър.“ Означава вечер да си легнем с мисълта: „Да, аз съм несъвършен и уязвим и понякога се страхувам, но това не променя истината, че съм също така смел, достоен за любов и принадлежност в обществото.“

Автор: Анна Тодорова