Карл Сейгън (1934-1996) е може би един от най-известните учени от 70-те и 80-те години на миналия век. Той се занимава с извънземно разузнаване, застъпва се за ядрено разоръжаване и съавторства и води предаването Космос: лично пътуване.
Нашата технология е станала толкова могъща, че — не само съзнателно, но също така и по невнимание — можем и сме се превърнали в заплаха за самите себе си.
Науката и технологиите са спасили милиарди животи, подобрили са съществуването на още много други, превърнали са планетата в едно постепенно обединяващо се цяло и в същото време така са променили света, че мнозина вече не се чувстват вкъщи в него.
Създали сме цял набор от нови злини, трудни за откриване, трудни за разбиране, проблеми, които нямат готово решение — не и ако не отправим предизвикателство към тези, които разполагат с властта да променят нещата.
Днес сме изправени пред коренно нови обстоятелства, които нямат прецедент в цялата човешка история.
Когато — преди да кажем стотици хиляди години — сме започнали със средна гъстота на населението от една стотна човек на квадратен километър или дори по-малко, венец на нашата технология са били каменната брадва и огъня.
Тогава не сме можели да направим сериозни промени в глобалната околна среда. Нямало е как да ни хрумне дори.
Били сме твърде малобройни, а силите ни — твърде оскъдни.
Но времето тече и технологията се развива.
Нашият брой е започнал да се увеличава експоненциално и сега сме достигнали до средна гъстота от около десет човека на квадратен километър.
Концентрирали сме огромно население в градовете и имаме на разположение страховит технологичен арсенал, чиито сили разбираме и контролираме само отчасти.
И тъй като животът ни зависи от миниатюрни количества от такива газове като озона, двигателите на нашата индустрия могат да станат причина за сериозни екологични сътресения, дори и в глобален мащаб.
Наложените върху безотговорното използване на нашите технологии забрани са слаби, често са частични и — почти винаги и навсякъде по света — са подчинени на краткосрочните национални или корпоративни интереси.
Сега вече сме способни, целенасочено или по невнимание, да променим глобалната околна среда.
Докъде сме стигнали в подготовката на различните предсказани планетарни катастрофи, е все още предмет на научни дискусии.
Но че вече можем да го направим — това не подлежи на съмнение.
Озоновият слой и на глобалното затопляне са достатъчно представителни за дилемите, пред които сме изправени днес.
Има обаче още много тревожни последствия, които човешките технологии и експанзивност са навлекли на околната среда: унищожаването на голям брой животински видове в една епоха, когато изключително необходими лекарства за рака, сърдечно-съдовите и други смъртоносни заболявания се предоставят от редки или застрашени видове; киселинните дъждове; ядрените, биологичните и химическите оръжия; токсичните химикали (и радиоактивните отрови) — често — депонирани в близост до най-бедните и най-слабите сред нас.
Едно неочаквано ново откритие, оспорвано от други учени, е резкият срив в броя на сперматозоидите, който се наблюдава в Америка и Западна Европа — може би предизвикан от химикалите и пластмасите, които наподобяват женски полови хормони.
Някои твърдят, че сривът е толкова стремителен, че ако продължи със същите темпове, в резултат от него до средата на XXI в. мъжете в Западния свят ще станат стерилни.
Земята е аномалия. Поне доколкото знаем, тя е единствената обитаема планета в цялата Слънчева система.
Ние хората сме само един от милионите видове, които населяват един кипящ и изобилстващ с живот свят.
И все пак повечето видове, които някога са съществували, вече ги няма.
След като са процъфтявали в продължение на 180 милиона години, динозаврите са изчезнали от лицето на земята. До един. Никой не е оцелял.
Владичеството над планетата не е гарантирано на нито един вид.
А ние сме тук едва от около един милион години — ние, които сме първият вид, който е разработил средства за своето самоунищожение.
Ние сме редки и скъпоценни, именно защото сме живи, защото можем да мислим толкова добре.
Имаме привилегията да влияем и може би дори да контролираме бъдещето си.
Вярвам, че наше задължение е да се борим за живота на земята — не само за нас самите, но и за всички тези, хора или не, които са дошли преди нас и на които сме задължени, както и за тези, които — ако проявим достатъчно мъдрост — ще дойдат след нас.
Няма кауза, която да е по-належаща, нито нещо друго, което в по-голяма степен да заслужава нашата отдаденост, отколкото е защитата на бъдещето на човешкия вид.
Почти всички проблеми са били създадени от хората и могат да бъдат решени от тях.
Няма обществен договор, нито политическа система, икономическа теория или религиозна догма, които да са по-важни от това.
За мнозина от нас основната тревога се състои в това да намерим достатъчно храна за децата си.
Тревогата е един от тези еволюционни компромиси — оптимални за подсигуряването на следващото, но болезнени за настоящото поколение.
Номерът — ако успеете да се справите — се състои в това да изберете правилните тревоги.
Трябва да се стремим към едно състояние на духа, което да е някъде по средата между жизнерадостните глупци и нервните параноици.
„Милиарди и милиарди (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)“, 1997
Една теория, опитваща се да свърже двата различни свята, които не се подчиняват на едни и същи физични закони, наскоро премина успешно проверка. Това са две области на реалността от два различни мащаба – светът на „големите“ обекти, всичко от пясъчно зърно до галактика, където действа класическата физика и светът на малките квантови частици.
Квантовата физика има заслужена репутация на странна и контраинтуитивна. Светът, в който живеем, не е квантово-механичен. И до 20-ти век всички приемаха, че класическите закони на физиката, създадени от Исак Нютон и други – според които обектите имат добре дефинирани позиции и свойства по всяко време – ще работят във всеки мащаб. Но Макс Планк, Алберт Айнщайн, Нилс Бор и техните съвременници откриват, че при атомите и субатомните частици тази конкретност се разтваря в супа от вероятности. Един атом обикновено не може да има конкретна позиция, например – можем да изчислим само вероятността да го намерим на различни места.
Тогава се появява един досаден въпрос: как размитите квантови вероятности изведнъж се фокусират в ясната определеност или както казват физиците – детерминираност – на класическия свят?
Физиците понякога говорят за тази промяна като за „квантово-класически преход“. Но всъщност няма причина да се мисли, че големите и малките се подчиняват на фундаментално различни правила или че има внезапно превключване между тях. През последните няколко десетилетия изследователите все по-дълбоко вникват в проблема как квантовата механика неизбежно става класическа механика чрез взаимодействие между частиците или друга микроскопична система и околната среда.
Една от най-забележителните идеи в тази теоретична рамка, предложена първо от полския теоретик-физик Войчех Зурек (Wojciech Zurek) през 2003 г., е, че детерминираните свойства на обектите, които свързваме с класическата физика – позиция и скорост, да речем – са избрани от менюто на квантовите възможности в процес, който е аналогичен на естествения отбор в еволюцията.
Според теорията на полския физик свойствата, които оцеляват, в известен смисъл са „най-устойчивите“. Както при естествения отбор оцеляват тези, които правят най-много копия от себе си. Това означава, че много независими наблюдатели могат да правят измервания на квантовата система и да се споразумеят за резултата – а това е класическо поведение.
Естествен отбор
В основата на квантовия дарвинизъм стои хлъзгавото понятие за измерване в квантовата механика – процесът на наблюдение. В класическата физика, това, което виждаме, е това, което е. Наблюдаваме топка за тенис, която се движи с 200 километра в час, защото точно това е нейната скорост. И няма никаква неопределеност по този въпрос.
В квантовата физика това вече не е така. Математическите формули в квантовата механика не показват „какво правят нещата” в квантовия свят. Те са само прогноза какво можем да видим, ако направим измерване, например набор от възможни състояния на квантовата , известен като „суперпозиция“.
Това не означава, че частицата е в няколко състояния едновременно – по-скоро това означава, че ако направим измерване, ще видим един от тези резултати. Преди измерването, различните състояния се наслагват, интерферират, едно с друго подобно на вълните, произвеждайки резултати с по-високи или по-ниски вероятности.
Но защо не можем да видим квантова суперпозиция? Защо всички възможности на състоянието на частицата не могат да оцелеят до човешкия мащаб?
Отговорът, който често се дава, е, че суперпозициите са крехки, лесно се разрушават, когато деликатната квантова система се сблъска с „шумната” околна среда. Но това не е съвсем вярно. Когато взаимодействат два квантови обекта, те се „вплитат” един в друг, влизайки в общо квантово състояние, в което възможностите за техните свойства са взаимозависими.
Един атом се поставя в суперпозицията на две възможни състояния за квантовото свойство, наречено спин – “нагоре” и “надолу”. Когато атомът попадне във въздуха се сблъсква с въздушна молекула и се обвързва с нея. Тогава те са в съвместна суперпозиция. Ако спинът на атома е нагоре, тогава въздушната молекула може да бъде изтласкана в една посока, а ако спинът на атома е надолу, молекулата ще тръгне по друг начин – и тези две възможности съществуват едновременно. Тъй като частиците изпитват още повече сблъсъци с други молекули на въздуха, вплитането се разпространява и суперпозицията, първоначално специфична за атома, става все по-дифузна. Наслоените състояния на атома вече не интерферират кохерентно едно с друго, защото сега са обвързани с други състояния в заобикалящата среда – включително, може би, някакъв голям измервателен уред. За това измервателно устройство изглежда, че суперпозицията на атома е изчезнала и е заменена от набор от възможни класически подобни резултати, които вече не си пречат.
Този процес, чрез който „квантовостта“ изчезва в околната среда, се нарича декохеренция. Това е важна част от квантово-класическия преход, обясняваща защо квантовото поведение е трудно да се види в големи системи с много взаимодействащи частици. Процесът се случва изключително бързо. Ако обикновена прашинка, плаваща във въздуха, се постави в квантова суперпозиция на две различни физически местоположения, разделени с около ширината на самата прашинка, сблъсъците с молекулите на въздуха биха довели до декохерентност – правейки суперпозицията неоткриваема – за около 10 -31 секунди. Дори във вакуум светлинните фотони бързо биха предизвикали такова декохериране – не можете да видите прашинката, без да разрушите нейната суперпозиция.
Изненадващо, въпреки че декохерентността е пряка последица от квантовата механика, тя е била идентифицирана едва през 70-те години на миналия век от покойния немски физик Хайнц-Дитер Зех (Heinz-Dieter Zeh). Полско-американският физик Войчех Зурек доразви идеята в началото на 80-те години и я направи по-известна.
Сега опитът на Зурек да обясни този процес с квантовия дарвинизъм, който предполага, че взаимодействието на системата с околната среда причинява декохеренцията, има добра експериментална подкрепа.
Защо не виждаме макро обекти в квантово състояние? Защото те винаги са подложени на фактори на околната среда.
Но за да се обясни появата на обективна класическа реалност, не е достатъчно да се каже, че декохерентността размива квантовото поведение и по този начин го прави да изглежда класическо за един наблюдател. По някакъв начин е възможно множество наблюдатели да се споразумеят за свойствата на квантовите системи. Според, Зурек, който работи в Националната лаборатория в Лос Аламос в Ню Мексико, тук трябва да станат ясни две неща.
Първо, квантовите системи трябва да имат състояния, които са особено устойчиви на фона на разрушителната декохеренция от околната среда. Зурек нарича тези състояния „показателни състояния“ или „състояния на показалеца” (pointer states), тъй като те могат да бъдат кодирани във възможните състояния на показалеца на циферблата на измервателен уред. Определено например местоположение на частица, нейната скорост, стойността на нейния квантов спин или посоката на поляризация може да се регистрират като позицията на показалец на измервателно устройство. Зурек твърди, че класическото поведение – съществуването на добре дефинирани, стабилни, обективни свойства – е възможно само защото съществуват показателни състояния на квантовите обекти.
В състоянията на показалеца, взаимодействията, предизвикващи декохеренция с околната среда, няма особени математически противоречия: Или състоянието на показалеца е запазено, или просто се трансформира в състояние, което изглежда почти идентично. Това означава, че средата не разбива безразборно квантовостта, а избира някои състояния, докато изхвърля други. Позицията на частицата е устойчива на декохеренция, например. Суперпозициите от различни местоположения обаче не са показателни състояния: Взаимодействията със средата ги декохерира в локализирани състояния на показалеца, така че да се наблюдава само едно. Зурек описа тази „индуцирана от околната среда свръхселекция“ на състоянието на показалеца през 80-те години.
Но има второ условие, на което трябва да съответстват квантовите свойства. Въпреки че имунитетът към взаимодействие с околната среда гарантира стабилността на състоянието на показалеца, все пак трябва да се запознаем по някакъв начин с информацията за това. Ние можем да направим това само ако то се отпечата в околната среда на обекта. Когато видите обект, например, тази информация се доставя на вашата ретина от фотоните, разпръснали се от него. Те носят информация под формата на частична реплика на определени аспекти на обекта, като казват нещо за неговото положение, форма и цвят. Много реплики са необходими, ако много наблюдатели искат да се споразумеят за измерена стойност – отличителен белег на класицизма. Така, както Зурек отбелязва през 2000-те години, способността ни да наблюдаваме някакво свойство зависи не само от това дали е избрано като състояние на показалеца, т.е. но и за това колко съществен е отпечатъкът в околната среда. Състоянията, които най-добре създават реплики в околната среда – „най-приспособените“, може да се каже – са единствените, достъпни за измерване. Затова Зурек нарича идеята квантов дарвинизъм.
Оказва се, че същото свойство на стабилност, което стимулира индуцираната от околната среда свръхселекция на състоянието на показалеца, също така стимулира и квантовата Дарвинова приспособимост или способността да се генерират реплики.
„Средата, чрез своите усилия за наблюдение, декохерира системите,“ обяснява Зурек, „и същият този процес, който е отговорен за декохерентността, трябва да вписва множество копия на информацията в околната среда“.
Войчех Зурек, теоретичен физик от Националната лаборатория в Лос Аламос в Ню Мексико, разработи теорията за квантовия дарвинизъм през 2000-те, за да отчете появата на обективната класическа реалност.
Претоварване с информация
Разбира се, няма значение дали информацията за квантовата система, която се отпечатва в околната среда, се чете от наблюдател човек. Всичко, което има значение за появата на класическото поведение, е информацията да е там, за да може да бъде прочетена по принцип.
„Не е необходимо системата да бъде изучавана в никакъв формален смисъл“, за да стане класическа, отбелязва Джес Ридел (Jess Riedel от Института за теоретичн а физика към Университета Периметър във Ватерлоо, Канада, и привърженик на квантовия дарвинизъм. „Квантовият дарвинизъм може да обясни или помага да се обясни цялата класика, включително ежедневните макроскопични обекти, които не се изследват в лаборатория или които са съществували преди да е имало хора.“
Преди около десетилетие, докато Ридел работи като студент със Зурек, двамата показват теоретично, че информацията от някои прости, идеализирани квантови системи се „копира множествено в околната среда“, разказва Ридел, „така че е необходимо да има достъп само до малко количество от околната среда, за да се изведе стойността на променливите”. Те изчисляват, че прашинка с размер един микрометър напречно, след като бъде осветена от слънцето само за една микросекунда, ще има отпечатък около 100 милиона пъти в разпръснатите фотони.
И заради това изобилие въобще съществуват обективни свойства, подобни на класическите. Всеки десет наблюдателя могат да измерят положението на прашинката и да установят, че тя е на едно и също място, тъй като всеки може да получи конкретна реплика на информацията. При това наблюдение можем да присвоим обективна „позиция“ на прашинката не защото „има“ такава позиция (каквото и да означава това), а защото състоянието на нейната позиция може да отпечата много идентични реплики в околната среда, така че различните наблюдатели да достигнат до консенсус.
Нещо повече, не е нужно да наблюдавате голяма част от околната среда, за да съберете по-голямата част от наличната информация – и не печелите значително повече, като наблюдавате по-голяма част от околната среда.
„Информацията, която човек може да събере за системата, бързо се насища“, обяснява Ридел.
Квантовият дарвинизъм се противопоставя общоприетия мит за квантовата механика, според теоретичния физик Адан Кабело (Adán Cabello) от Университета в Севиля, Испания: а именно, че преходът между квантовия и класическия свят не може да се разбере и че резултатите от измерването не могат да бъдат описани от квантовата теория. Напротив, казва той, „квантовата теория отлично описва възникването на класическия свят.“
Колко перфектно остава спорно обаче. Някои изследователи смятат, че декохерентността и квантовият дарвинизъм предоставят пълна информация за квантово-класическия преход. Но въпреки че тези идеи се опитват да обяснят защо суперпозициите изчезват при големи мащаби и защо остават само конкретни „класически“ свойства, все още остава въпросът защо измерванията дават уникални резултати. Когато е избрано определено местоположение на частица, какво се случва с другите възможности, присъщи на нейното квантово описание? Истински ли са били те някога? Изследователите са принудени да приемат философски интерпретации на квантовата механика именно защото никой не може да измисли начин да отговори на този въпрос експериментално.
Експериментите
Квантовият дарвинизъм изглежда доста убедителен на хартия.
Но според статията, публикувана в Quanta Magazine, три независими групи изследователи са провели експерименти, за да тестват квантовия дарвинизъм, като търсят признаци, че квантовата система отпечатва копия на себе си в околната среда – и досега теорията изглежда издържа теста.
Но през изминалата година три екипа изследователи самостоятелно поставиха теорията на експериментален тест, като потърсиха нейната ключова характеристика: как квантова система отпечатва реплики на себе си в своята среда.
Експериментите зависят от способността да се следи отблизо каква информация за квантовата система се предоставя на нейната среда. Това не е възможно за, да речем, прашинки, плаващи сред безброй милиарди молекули въздух. Затова два от екипите създават квантов обект в някаква „изкуствена среда“ само с няколко частици в нея. И двата експеримента – единият поставен от Мауро Патерностро (Mauro Paternostro) и сътрудници в Римския университет Сапиенца, а другият от експерта по квантова информация Дзиен-Вей Пан (Jian-Wei Pan) и съавтори от Китайския университет за наука и технологии – използват един единствен фотон като квантова система и няколко други фотона, служещи като „среда“, която взаимодейства с него и излъчва информация за него.
И двата екипа пускат лазерни фотони през оптични устройства, които могат да комбинират в множество вплетени групи. След това изследват фотоните на околната среда, за да видят каква информация са кодирали за показалеца на състоянието на фотонната система – в този случай неговата поляризация (ориентацията на неговите осцилиращи електромагнитни полета), едно от квантовите свойства, способни да преминат през филтъра на квантовата дарвинова селекция.
Двата екипа откриха точно това. Измерванията само на един от фотоните в околната среда разкри много от наличната информация за поляризацията на фотонната система и измерването на все по-голяма част от фотоните в околната среда не увеличава информацията. Дори един фотон може да действа като среда, която въвежда декохерентност и селекция, обяснява Пан, ако взаимодейства достатъчно силно с фотона на система. Когато взаимодействията са по-слаби, трябва да се следи по-голяма среда.
Екип, воден от Фьодор Железко, директор на Института за квантова оптика в Улмския университет в Германия, проучи състоянието на азотен дефект вътре в синтетичен диамант (показанвдясно), като наблюдава околните въглеродни атоми. Този експеримент потвърди прогнозите на теорията на квантовия дарвинизъм.
Третият експериментален тест на квантовия дарвининзъм, ръководен от квантовия физик Фьодор Железко от Университета в Улм, Германия в сътрудничество с Зурек и други, използва много различна система и среда, състояща се от едни единствен азотен атом, заместващ въглеродния атом в кристалната решетка на диамант – така нареченият „азотен дефект” (nitrogen-vacancy) в решетката. Тъй като азотният атом има в повече един електрон от въглерода, този излишен електрон не може да се сдвои с тези на съседните въглеродни атоми, за да образува химична връзка. В резултат на това азотният атом несдвоения електрон действа като самотен „спин“, който е като стрелка, насочена нагоре или надолу, или като цяло в суперпозиция на двете възможни посоки.
Този спин може да взаимодейства магнитно с тези на приблизително 0,3% въглеродни ядра, присъстващи в диаманта като изотоп въглерод-13, който за разлика от по-често срещания въглерод-12 също има спин. Средно, всеки спин на азотен дефект е силно свързан с четири спина на въглерод-13 на разстояние от около 1 нанометър.
Чрез контролиране и наблюдение на спиновете с помощта на лазери и радиочестотни импулси изследователите биха могли да измерят как се регистрира промяната в азотния спин от промените в ядрените спинове на околната среда. Както съобщава екипът в предпечат през миналия септември, е наблюдавана характерната излишност, предвидена от квантовия дарвинизъм: Състоянието на азотния спин се „записва“ като множество копия в околността и информацията за спина се насища бързо с разглеждането на повече от околната среда.
Зурек отбелязва, че тъй като експериментите с фотони създават копия по изкуствен начин, който симулира реалната среда, те не включват процес на селекция, който да извежда „естествени“ показатели, устойчиви на декохерентност. По-скоро самите изследователи налагат състоянията на показалеца. За разлика от тях диамантената среда извлича състоянията на показалеца. „Диамантената схема също има проблеми поради размера на околната среда“, добавя Зурек, „но поне е напълно естествена“.
„[Околната среда] е като голям рекламен билборд, в който плуват множество копия от информацията за нашата Вселена“.
Засега толкова за квантовия дарвинизъм.
„Всички тези проучвания виждат какво се очаква, поне приблизително“, коментира Зурек.
Ридел отбелязва, че едва ли бихме могли да очакваме друго: Според него квантовият дарвинизъм е само внимателното и систематично приложение на стандартната квантова механика във взаимодействието на квантова система със средата. Въпреки че това е практически невъзможно да се направи на практика за повечето квантови измервания, ако може достатъчно лесно да се опрости измерването, прогнозите са ясни.
„Квантовият дарвинизъм е не повече от вътрешна проверка на самосъгласуваността на самата квантова теория“, коментира той.
Все пак изследователите се опитват и самият опит трябва да усъвършенства способността ни да изследваме как работи квантовият свят.
„Най-добрият аргумент за извършването на тези експерименти вероятно е, че те са добри упражнения“, заявява Ридел. „Директното илюстриране на квантовия дарвинизъм може да изисква някои много трудни измервания, които ще избутат границите на съществуващите лабораторни техники.“
Единственият начин, по който можем да разберем какво всъщност означава измерването, е като правим по-добри измервания.
„Всички тези проучвания виждат какво може да се очаква, поне приблизително“, заяви Зурек за Quanta magazine, което означава, че вече сме на път да съчетаем физиката на големите с физиката на много малките.
Вечният въпрос: „Какво се случва с човека след неговата смърт“, занимава умовете на хората от самата зора на цивилизацията. Много често тази тема е свързвана с религията, духовните науки и философията, а съвременната наука в повечето случаи отхвърля директно тази възможност, твърдейки, че след смъртта си всеки жив организъм просто престава да съществува. Базирайки се на логиката и научните закони.
Новите научни възгледи за живота след смъртта
И все пак през годините, особено през последните месеци, тази тема все повече вълнува учени от сериозните области, като физика, астрономия, биология. Статиите и изследванията по темата са безбройни, както и споровете около тях. С по-сериозното налагане обаче на теориите за паралелните вселени, теорията на струните и други смели опити за обяснение на същността на Вселената през последните години ставаме свидетели на все по-сериозни опити на изтъкнати учени да обяснят с научни методи какво точно се случва, след като хората прекратят земното си съществуване.
Извън времето и пространството
Една от много интересните хипотези, която се дискутира напоследък, е тази на професор Роберт Ланц в която централна тема са паралелните светове, в които животът не приключва след смъртта на тялото. Идеята е популярна сред много учени, които я определят, като „космическа“ и следваща законите на науката. Но за какво точно става дума?
Своите идеи Ланц представя в издадената си книга „Биоцентризмът: как животът и съзнанието са ключът към осъзнаването на истинската природа на Вселената“. Тя е издадена преди няколко години, но до днес буквално не спира да бъде тема на разговори и дискусии, защото съдържа много интересни твърдения. Като например, че животът продължава вечно, макар и… на друго място и в друго измерение.
Последният пик на популярност на тази книга е през 2013 година, а оттогава нищо около нея не се е променило – в негативен план. Напротив – тя набира все повече привърженици, в това число и сериозни учени.
Роберт Ланц е професор в университета Уейк Форест, специалист по регенеративна медицина и научен ръководител в компанията Advanced Cell Technology. Преди издаването на книгата си е известен предимно сред колегите си заради своите проучвания в областта на стволовите клетки, като в автобиографията му фигурират няколко успешни експеримента над клонирането на изчезващи видове животни.
Преди няколко години обаче ученият се увлича по физиката, квантовата механика и астрофизиката. И от тази взривоопасна смес се ражда теорията на т.нар. „нов биоцентризъм“, чийто застъпник става именно той.
Биоцентризмът
Според този термин и разбиранията зад него смъртта като понятие не би следвало да съществува. Тя е илюзия, която се ражда и стои в съзнанието на хората. Възниква заради това, че хората се отъждествяват най-вече със своите тела – моето тяло, това съм аз. И знаят, че тялото им рано или късно ще умре, загине и изчезне. Смятат, че ще умрат и ще изчезнат заедно с него.
Но в същото време според Ланц те не знаят, че съзнанието съществува извън времето и пространството. То е способно да съществува където му е „изгодно“ – в човешкото тяло или извън него. А този факт се вписва добре и в основата на самата квантова механика, според която една частица може да се намира едновременно на повече от едно място. Докато самите събития да се развиват по няколко различни, дори съвсем безкраен брой варианти.
Според Ланц е съвсем сигурно, че в природата съществуват множество вселени. А в тях се реализират абсолютно всички вероятни варианти на всяко събитие. В една вселена тялото умира, а в друга – продължава да живее, изтегляйки съзнанието което буквално „изтича“ от едната в другата вселена. Или с други думи – умиращият човек, преминавайки през тунела от светлина, който някои са виждали, се пренася и озовава не в рая или ада, а в такъв свят, в който той също е живял, но все още е жив. И това е безкраен процес. Съзнанието според професора е нещо подобно на чистата енергия – не изчезва и не може да бъде унищожено.
Някои съвсем крайни биоцентристи дори са убедени, че материалният свят изобщо не съществува, а вместо него ние наблюдаваме виртуален образ, който се генерира от нашето съзнание. Или казано по-разбираемо – светът си съществува, но се представя в този вид, в който можем да го видим и усещаме със сетивата си. Ако притежавахме допълнителни органи и чувства, със сигурност щяхме да виждаме още много други неща, непонятни сега за хората.
Професор Ланц има малко по-умерени възгледи. Той вярва в реалността, но я счита за процес, в който се налага и участието на съзнанието. Така че човекът се оказва едновременно наблюдател и създател на реалността.
Паралелните реалности
Тази интересна и обнадеждаваща теория, разбира се, има много поддръжници, които са попаднали „случайно“ на нея по една или друга причина и са я възприели като истина. И сред тях не са само обикновени хора, на които им се иска да вярват във „вечния живот“, но и множество известни учени. Това са физици и астрофизици, които работят над идеята за паралелните светове и са убедени, че вселените са множество, а не само една. Мултивселената е термин, научна концепция която всички те поддържат и уверяват обществеността, че всъщност не съществуват никакви физични закони, които да забраняват съществуването на повече от една вселена.
Първи за идеята за паралелните вселени започва да говори и пише още през 1895 година известният писател фантаст Хърбърт Уелс в своя разказ „Врата в стената“. Цели 62 години след него тази идея е доразвита в докторска дисертация от възпитаника на Принстънския университет Хю Еверет. В нея най-общо се говори за това, че във всеки миг Вселената се разцепва и разделя на безкрайно множество подобни на нея. По този начин в някоя от тях съществувате вие, но в едната четете тази статия, в друга – седите в метрото, в трета лежите на дивана и гледате телевизия и т.н. Действието, което всъщност „разцепва“ вселените и служи за тяхното размножаване, са… нашите постъпки и решения – обяснява Еверет. Когато се наложи да направим какъвто и да е избор и го направим, мигновено от една Вселена се получават две. С различни варианти на съдбата и последващите истории.
По този начин лесно може да си представите, че например, ако на борда на самолет, който в нашата Вселена е катастрофирал и всички пътници са загинали, то в множество други вселени някои от тях или всички просто не са се качили на самолета и все още са живи.
През 80-те години на миналия век теорията на безкрайният брой вселени е доразвита от Андрей Линде – професор по физика от университета Стандфорд. Според него Космосът се състои от множество раздуващи се „балони“, които дават началото на още такива балони, а последните от своя страна – на нови и нови в още по-големи количества. И така до безкрай. В пространството те са разнесени във всички посоки и не чувстват присъствието един на друг, но са части на един и същи физически свят.
За това, че нашата Вселена не е само една, свидетелстват и съвсем реални научни данни, получени с помощта на космическия телескоп Планк. На базата на негови изследвания учените са създали съвсем точна карта на микровълновия фон на Вселената – т.нар. реликтово лъчение, което се е съхранило до днес от момента на раждането на Космоса. Благодарение на тази карта те установяват, че тя изобилства с тъмни участъци – дупки, дълги празни пространства, цели бездни.
Въз основа на това явление физикът теоретик от университета в Северна Каролина – Лаура Мерсин–Хаутън, с екипа си доказва, че аномалиите на микровълновия фон са възникнали заради това, че на нашата Вселена се оказва влияние от други такива, разположени паралелно на нея. Според учените дупките и прорезите са възникнали след непосредствени „удари“ на съседните Вселени спрямо нашата. И допълват още, че Вселените възникват буквално като мехурчета от пара в кипяща течност, като след това се блъскат и отскачайки една от друга, оставят следи по себе си.
Квантите на човешките души
И ако това, че съществуват множество вселени, където според тези теории на новия биоцентризъм могат да отлетят нашите души, са верни, какво представлява тя самата?
В съществуването на вечната човешка душа или съзнание не се съмнява професор Стюарт Хамероф от лабораторията по анестезиология и психология на университета в Аризона. Още през миналата година той обявява на научната общественост, че е намерил доказателство за това, че човешкото съзнание не изчезва след смъртта на тялото.
Според мнението на Хамероф човешкият мозък е един съвършен квантов компютър, а душата или съзнанието е информация, записана на квантово ниво. Тя не може да бъде унищожена, но може да бъде предавана и презаписвана. Според анестезиолога малко след като тялото загине, квантовата информация на съзнанието се слива с нашата Вселена и там може да съществува безкрайно дълго време. Това твърдение все пак леко се различава от позицията на Ланц, който смята че съзнанието просто отлита в друга Вселена.
Още един техен колега – Сър Роджър Пенроуз, известен британски физик и математик от Оксфорд, смята, че е намерил в нашата Вселена следи от съприкосновения с други, паралелни такива. Той с негови колеги развиват още една теория за квантовото съзнание. В нея се говори и предполага, че науката може да наблюдава носителите на съзнанието – елементите, които по време на живота записват информацията, а след смъртта я предават в някакво друго измерение.
Тази информация се записва вътре в невроните, в микротръбичките от белтъци в клетката, които допреди време са определяни от биолозите със съвсем скромна роля – на нещо като „арматура“ за транспорта на вещества във вътреклетъчните канали.
Микротръбичките (microtubules) по своята структура подхождат идеално на това да бъдат носителите на квантовите свойства на мозъка. Това е така, защото могат продължително време да съхраняват квантовите състояния – тоест буквално да работят като основни елементи на квантовия компютър.
Програмист – според Божията воля
В идеята за новия биоцентризъм на Ланц няма кой знае какво ново нещо. Но научната основа, споделена от него и колегите му, не може да не ни вълнува. Защото на практика науката започва да открехва мирогледа си и да намира наченки на доказателства, че „задгробният свят“ може би не е само измислица, а напълно вероятна реалност. А на учените остава единствено да се примирят и изравнят концепцията си с… религията. Макар и ролята на Бог в теориите да не се коментира, ето още малко интересни научни факти по темата.
Сет Лойд от Масачузетския технологичен университет (MIT) успява да изчисли до какви предели може да се усъвършенства един квантов компютър. Очевидно според човешката логика най-мощният компютър би бил онзи, в който участие при изчисленията взимат… всички частици от цялата Вселена без изключение! Според калкулациите всичките елементарни частици на нашата Вселена (протони, неутрони и т.н.) представляват огромно число, което се изписва като 10 на степен 90.
И ако всички тези частици са били задействани заедно в момента на Големия взрив, то до наши дни те биха могли спокойно да извършат толкова много логически операции, чийто брой се описва с числото 10 на степен 120. А това е толкова много, че за човешкия разум дори не е възможно да си го представи. Ето и едно малко сравнение – всички земни компютри от създаването им до днес са произвели по-малко от 10 на 30-а степен логически операции. А цялата информация само за един човек с неговите многочислени индивидуални особености заема обем от около 10 на 25 степен бита (единици или нули).
След такива интересни изчисления Лойд започва да си мисли – какво ако всъщност Вселената представлява един огромен компютър? Според чистата логика тогава всичко в нея, включително и ние, сме само част от един гигантски изчислителен процес. Или продукт от него. Така че… някъде там трябва да има и… програмист? А как да наречем него? Бог?
Другият вариант е да си представим света без такъв Вселенски компютър. И да прехвърлим всичко в ръцете на един съвършен Творец. Тогава може би ще се окаже, че всичко около нас съществува… само в Неговото съзнание! А не в нашето, както ни уверяват биоцентристите. Но ако това е вярно, тогава ще се нуждаем от съвършено нова теория. И съвсем нов биоцентризъм.
Какво се случва с душата след смъртта според най-масовите религии
Християните и Възкресението
смърт, живот след смъртта
След смъртта душата напуска тялото. Възкресението „из мертвих“ настъпва или веднага след смъртта, или пък на Страшния съд. От 14 век насам християните вярват, че душите на праведниците не чакат до Страшния съд, за да лицесъзрат Бог. Мнозина християни вярват в материалното си възкресение.
Смъртта според юдейството
Според юдейската религия, Господ взима при себе си духа и душата на човека. Тялото почива в гроба, докато Бог не го призове да се върне „из мертвих“. Мнозина последователи на юдейството вярват в материалното си възкресение. Тъкмо поради това в тази религия особено тачат покоя на мъртвите и се грижат за поддържането на гробовете.
Какво вярват мюсюлманите
След смъртта ангел отделя душата от тялото. Покойният изучава книгата на своя живот и прави равносметка на вярата и на делата си. След строг разпит ангелите оповестяват дали покойникът има място в Рая. В противен случай го наказват още в гроба. Мюсюлманите, умрели за вярата си, попадат направо в Рая. Според исляма, може да има както духовно, така и материално възкръсване.
Смъртта в индуизма
След смъртта започва кръговратът на преражданията, които могат да се повтарят безброй пъти. Според схващането за кармата, от всеки живот в следващия се предава една непреходна субстанция, която надживява смъртта. А целта на човека е да се измъкне от този изтощителен кръговрат.
Будизмът и смъртта
След смъртта човек се преражда – като човек, животно или растение. Онова, което Буда нарича „жажда“, поддържа този кръговрат. Не съществува душа или някаква непреходна субстанция, всички измерения на човешката личност са тленни и възобновяеми.
Ще се отворят гробовете…
… и хората ще възкръснат за нов живот. Християните вярват, че тъкмо това ще стане в деня на Страшния съд, когато Господ ще отсъди дали хората са живели почтено и в правата вяра. Многобройни средновековни картини показват как праведниците се въздигат на небето, а грешниците потъват в пъкъла.
Има ли Страшен съд?
Не всички последователи на юдаизма вярват, че след смъртта ги чака Божи съд. Близките оплакват покойниците и се молят Богу, за да го омилостивят. Чак в късната фаза от развитието на юдейската религия се появява идеята за Ада.
Разплата за мюсюлманите
Според исляма, в деня на Страшния съд доброто получава награда, а злото – наказание. Част от мюсюлманите вярват, че Господ ще прояви милосърдие, други се опасяват, че Антихристът ще донесе хаос. В крайна сметка всички вярват, че неверниците ще бъдат унищожени, а праведните – спасени.
В индуизма…
… не познават Страшния съд. В тази религия човек тъй да се каже сам се съди чрез своите дела. Тъкмо неговите дела приживе предопределят кармата му. Добрините и злините, които върши, предрешават в какво ще се прероди. Дългият кръговрат на преражданията служи за пречистване.
Будистите…
… също вярват, че бъдещето зависи единствено от човешките дела. Добрият човек може в развитието си да достигне дори божествено равнище или да стане поне полубог или дух. Ако обаче си вършил зло, в следващия живот ще бъдеш адско изчадие, демон или призрак.
На вечен живот…
… пред лицето на Бог се надяват християните. Според тях този живот е преизпълнен от неописуемо щастие. Мнозина християни вярват, че ще настъпи Божието царство, където няма да има никакви злини – така, както го е оповестил Исус.
Юдаизмът и Божият блясък
Според юдаизма, един ден в целия свят ще се възцари Царството на Месията, а пророк Илия ще възвести началото му. В това царство вече няма да има омраза, завист и конкуренция, а праведниците ще бъдат огрявани от Божия блясък.
В Райските градини
Правоверният мюсюлманин ще намери там всичко, за което мечтае душата му: реки от вино, скъпоценности, одежди. За него ще се грижат девици и юноши, а отгоре ще се излива Божията благодат. Мюсюлманските теолози нямат единно становище по въпроса дали праведниците лично ще видят Аллах.
В края на реинкарнационния цикъл…
… индуистите ги очаква лелеяният мир, очаква ги свобода и единение с Божественото. Когато приключи с преражданията, индуистът ще се завърне към Абсолютното – едно състояние на пълно и хармонично щастие.
Нирвана
Будистът постига нирваната, когато чрез житейския си път успее да разкъса кръговрата на преражданията. Нирваната е състояние на окончателна наслада – когато човек е преодолял както страданията, така и всички свои желания и копнежи. Нирваната е постижима още приживе. Според едни тя е празнота, според други – просветление.
![Oº CYBER ARMY ºO [3301]](https://anoncyberarmy.files.wordpress.com/2019/06/111.jpg)
Oº CYBER ARMY ºO [3301] 