Водачи на тълпите и използвани от тях средства за убеждение

Щом определен брой живи същества се съберат на едно място — независимо дали става дума за стадо животни или за човешка тълпа, те инстинктивно се поставят под властта на някакъв ръководител, тоест водач.

Водачът на човешки тълпи играе значителна роля. Неговата воля е ядрото, около което възгледите се оформят и уеднаквяват. Тълпата е стадо, което не би могло да мине без господар.

В началото водачът най-често сам е бил заслепен, воден от идеята, чийто апостол е станал впоследствие. Тя дотолкова го е завладяла, че всичко извън нея се губи и всяко противно становище за него е грешка и суеверие. Такъв е Робеспиер, хипнотизиран от химеричните си идеи и прибягващ до средствата на Инквизицията в името на разпространяването им.

В мнозинството си водачите са хора на действието, а не на мисълта.

Проницателността не им е присъща и не би могла да бъде, тъй като по правило тя води до съмнение и до бездействие. Водачите излизат от редиците на онези невротици, възбудени и полупобъркани хора, стигащи почти до лудост.

Колкото и абсурдна да е защитаваната от тях идея или целта, която преследват, всякакво разсъждение се притъпява пред убедеността им. Ненавистта и преследванията само увеличават възбудата им. Личен интерес, семейство, всичко се жертва.

При тях самият инстинкт за самосъхранение изчезва до степен, че единствената награда, която желаят, често пъти е мъченичеството. Силната вяра придава на думите им голяма мощ на внушението.

Множеството винаги слуша надарения със силна воля. Загубили всякаква воля, събраните в тълпа индивиди инстинктивно се насочват към този, който я притежава.

На тълпите никога не са липсвали водачи: само че не всички са надарени, липсват им силните убеждения, които правят апостолите. Много пъти това са изкусни ритори, преследващи само личните си интереси и стремящи се да убеждават чрез ласкаене на низки инстинкти.

Така упражненото влияние е винаги краткотрайно. Великите убедени, възбуждащи душата на тълпите, отшелниците като Петър Амиенски, Лутеровците, Савонароловците, героите от Революцията, са омагьосвали другите едва след като сами са били завладени от някаква вяра. Тогава са успели да посадят в душите онази чудна сила, наречена вяра, превръщаща човека в пълен роб на мечтата му.

Да създават вяра, без значение религиозна, политическа или обществена, в дело, в личност, в идея — в това най-вече се състои ролята на големите водачи.

От всички сили, с които човечеството разполага, вярата винаги е била от най-значимите и с право Евангелието й приписва свойството да повдига планини.

Да се сдобие човек с вяра, значи да стане десет пъти по-силен. Великите събития в историята често са били дело на невежи вярващи, въоръжени единствено със собствената си вяра.

Не с начетени хора и философи и най-вече не със скептици са били основани религиите, управлявали света, както и обширните империи, простиращи се от едното до другото полукълбо.

Такива примери обаче важат за великите водачи, а те се срещат твърде рядко, за да може историята лесно да посочи колко са.

Те са върхът на дълга поредица, от могъщия манипулатор на хора до работника в някоя опушена кръчма, който омайва лека-полека другарите си, предъвквайки безспир няколко напълно непонятни за него думи, но чието приложение трябва, по негово мнение, да доведе до сигурно осъществяване на всички мечти и надежди.

Във всяка социална сфера — от най-високата до най-ниската, човекът, щом излезе от уединението си, попада тутакси във властта на някой водач.

Повечето хора, особено от народните маси, са неспособни на поведение, защото не притежават никаква ясна и осмислена идея извън собствената си професия. Водачът им служи за пътеводител. 

Класата на водачите може да се раздели по ярко очертани признаци. Едните са енергични хора, със силна, но краткотрайна воля; другите, много по-малобройни, притежават едновременно силна и трайна воля.

Първите се изявяват като буйни, храбри, дръзки. Те са полезни предимно за провеждане на някое нападение, за увличане на масите въпреки опасността и за превръщане на млади войничета в герои. 

Колкото и мощна енергия да носят обаче подобни вождове, тя е краткотрайна и с нищо не надживява породилия я възбудител. Завърнали се в течение на всекидневието, движените от възбуда герои често доказват учудваща слабост.

Те сякаш не са в състояние да разсъждават и да се държат в най-обикновени условия, след като са съумели така добре да ръководят другите. Такива водачи не могат да се изявят, ако самите те не са водени и възбуждани безкрай, ако не усещат неизменно над себе си някой човек или някаква идея, ако не следват точно очертана линия на поведение.

Втората категория водачи — хората с постоянна воля, упражнява, макар и без такъв външен блясък, много по-осезаемо влияние. Тук откриваме истинските основатели на религии или създатели на големи дела: св. Павел, Мохамед, Христофор Колумб.

Интелигентни или ограничени, все едно, светът винаги ще е техен. Притежаваната от тях упорита воля е изключително рядко качество, пред което всичко се огъва. Не винаги отчитаме в достатъчна степен какво може една силна и последователна воля. Нищо не устоява пред нея, нито природата, нито боговете и хората.

Най-пресния пример за това ни дава прочутият инженер, разделил два свята и осъществил трихилядолетната напразно преследвана цел на толкова много велики владетели.

По-късно той се провали в подобно начинание: защото старостта бе дошла, а пред нея всичко угасва, дори волята.

Малко имена биха влезли в книгата, предполагаемо житие на всички тези велики водачи. Тези имена обаче са стояли начело на най-важните събития в цивилизацията и в историята.

Средства за действие на водачите: твърдение, повторение, заразителност

Ако трябва тълпа да бъде увлечена за миг и да бъде убедена да извърши някакво действие: да ограби замък, да загине в защита на барикада, на нея трябва да й се въздейства с бързи внушения. Най-здравото внушение си остава примерът.

В такъв случай е необходимо тълпата вече да е подготвена от някои обстоятелства, а този, който иска да я поведе — да има качеството, което ще анализирам по-нататък под названието „обаяние“.

Ако ли пък става дума за бавно прокарване на представи и вярвания в съзнанието на тълпите, например съвременните социални теории, средствата, използвани от водачите, са различни. По принцип те прибягват до следните три начина: твърдение, повторение, заразителност. Действието им е твърде бавно, но дава трайни резултати.

Твърдението само за себе си, откъснато от всякакво съждение и доказателство, представлява сигурен начин за прокарване на дадена идея в съзнанието на тълпите.

Колкото твърдението с по-стегнато, недоказано и неизявено, толкова е по-авторитетно. Държавниците, призовани да защитават някаква политическа кауза, индустриалците, рекламиращи продуктите си чрез обявления, познават цената на твърдението.

То обаче добива реално влияние само ако се повтаря непрекъснато и до втръсване, и то с едни и същи думи. Наполеон е казвал, че има само една сериозна реторична фигура — повторението. Благодарение на него обектът на твърдението успява да се всели в умовете до степен да се приема като доказана истина.

Лесно се схваща влиянието на повторението върху тълпите, като се види каква власт упражнява върху най-просветените съзнания. Наистина обектът на повторението в крайна сметка се запечатва в онези дълбоки пластове на несъзнаваното, в които се изковават причините за нашите действия.

След време, забравили от кого е тръгнало повтаряното твърдение, накрая започваме да му вярваме. Така се обяснява изненадващата сила на обявата. Когато сме прочели сто пъти, че най-хубавият шоколад е шоколадът „Хикс“, ние си въобразяваме, че неведнъж сме чували да се говори за това и в края на краищата се убеждаваме, че е точно така.

Убедени от хиляди твърдения, че брашното „Игрек“ е излекувало най-великите личности от най-упоритите болести, най-после се изкушаваме да го опитаме в деня, в който ни хване подобна болест. От повторенията, които ни набива в съзнанието един и същ вестник, че А. е пълен негодяй, а Б. — много почтен човек, стигаме до убеждението, че е така, при условие, разбира се, че не четем често друг вестник, споделящ противоположно мнение и където определенията са разменени.

Единствени твърдението и повторението са достатъчно мощни, за да могат да се изобличат.

Когато едно твърдение е било достатъчно и единодушно повтаряно, както става с някои финансови предприятия, купуващи всички конкурси, тогава се създава т.нар. всеобщо мнение и се задейства мощният механизъм на заразителността.

В случая с тълпите идеите, чувствата, вълненията, вярванията притежават толкова силно заразително свойство, колкото и микробите. Това явление се наблюдава още при животните, щом се съберат в тълпа.

Потрепването на един кон в конюшнята не след дълго става присъщо и на останалите коне от същата конюшня. Един страх, едно разбъркано движение на няколко овци бързо се предава на цялото стадо. Заразителността на вълненията обяснява резкостта на паниката.

Пак чрез заразителност се разпространяват и мозъчните смущения като лудостта. Известно е колко често психиатрите стават жертва на умствено смущение. Дори се споменават форми на лудост, например агорафобията, предаващи се от човека на животните.

Заразителността не изисква едновременно присъствие на хора на едно-единствено място; тя може да действа на разстояние, повлияна от някои събития, насочващи умовете в една и съща посока и придаваща им специфичните характерни черти на тълпите, особено когато тези събития са подготвени от разгледаните от мен по-горе далечни фактори.

Така например революционният взрив през 1848 г., тръгнал от Париж, изведнъж обхвана голяма част от Европа и разтърси немалко монархии.

Подражанието, на което приписват такова силно влияние в обществените явления, всъщност е само обикновено следствие на заразителността. „Приличащ си с животните, човекът е по естествен начин подражател.

Подражанието е необходимост за него, при условие, разбира се, да е лесно, и от тази необходимост се ражда влиянието на модата. Дали става дума за схващания, за идеи, за литературни изяви или просто за дрехи. Колцина смеят да се измъкнат от властта й? Тълпите се водят с модели, не с аргументи.

Във всяка епоха малобройни индивидуалности поставят отпечатъка на своята дейност, на която несъзнаващата маса подражава. Все пак тези индивидуалности не трябва да се отдалечават много от получените идеи.

Подражанието им тогава би било прекалено трудно, а влиянието им — сведено до нула. Точно затова хората, далеч надвишаващи своето време, не упражняват, общо взето, никакво влияние върху него. Разминаването е значително.

По същата причина европейците, с всичките предимства на създадената от тях цивилизация, оказват незабележимо влияние върху народите на Изтока.“

Заразителността с достатъчно силна, за да налага на хората не само някои становища, но и някои възприятия. Тя е, която прави да бъде мразено едно или друго произведение в едно или друго време, например „Танхойзер“, и пак тя, след няколко години, кара да му се възхищават точно най-големите му довчерашни отрицатели.

Схващанията и вярванията се разпространяват чрез механизма на заразата и съвсем слабо чрез този на съждението. С твърдение, повторение и заразителност съвременните възгледи на работниците се оформят в кръчмата.

Вярванията на тълпите от всички времена съвсем не са се създавали по друг начин. С право Ренан сравнява първооснователите на християнството „с работниците социалисти, разнасящи идеите си от кръчма на кръчма“; Волтер пък вече бе обърнал внимание по повод на християнската религия, че „само най-долното простолюдие я следвало в продължение на над сто години“.

Ето защо всяко схващане, добило популярност, в крайна сметка се налага на издигнатите обществени среди въпреки възможността властващото мнение да е очевидно абсурдно.

Такова въздействие на низшите социални слоеве върху висшите е още по-странно, като се има предвид, че вярванията на тълпата винаги са повече или по-малко следствие от някоя висша идея, често оставаща без влияние в породилата я среда.

Завладените от тази висша идея водачи я присвояват, изопачават я и създават секта, която повтаря действието им, а после разпространява все по-изопачената идея сред тълпите. 

Обаянието

Ако разпространените чрез твърдение, повторение и заразителност схващания са надарени с голяма сила, то е защото най-после придобиват загадъчното свойство, наречено обаяние.

Всичко на света, което е властвало — идеите или хората, се е наложило основно чрез неудържимата сила, излъчваща се от думата „обаяние“. Всички знаем смисъла й, но той се прилага по доста различни начини, за да може лесно да се определи.

Обаянието може да носи в себе си чувства като възхищение и страх, на които понякога даже се основава, но същевременно спокойно може да съществува без тях. Мъртъвци, от които, следователно, няма защо да се страхуваме, Александър, Цезар, Мохамед, Буда, имат значително обаяние.

От друга страна, някои фикции, на които не се възхищаваме, например чудовищните божества от подземните храмове в Индия, ни изглеждат все пак обгърнати от голямо обаяние.

Обаянието всъщност е вид омагьосване на духа ни от личност, произведение или учение. То сковава всичките ни критически способности и изпълва душата ни с удивление и почитание.

Предизвиканите тогава чувства са необясними, както всички чувства, но вероятно са сходни с внушението, което хипнотизираният изпитва върху себе си. Обаянието е най-мощният двигател на всяко господство. Без него боговете, кралете и жените никога не биха имали такава власт.

Обаянието в своите разновидности може да се сведе до две основни форми: придобито и лично. Първото се дължи на името, богатството, известността. То може да не зависи от личното обаяние.

То пък, от своя страна, съставлява, напротив, нещо индивидуално, съжителстващо от време на време с известността, славата, богатството или засилено от тях, но напълно в състояние да съществува независимо.

Придобитото, или изкуствено, обаяние е далеч по-разпространеното. Само защото някой има известно положение и е горе-долу богат и накичен с някоя и друга титла, той бива увенчан с ореола на обаянието, колкото и потенциално нищожна да е личната му стойност.

Един военен в униформа, един магистрат в червена тога винаги са престижни. Паскал много точно е забелязал колко необходими са тогите и перуките за съдиите. Без тях те губят значителна част от авторитета си. Най-заклетият социалист се вълнува при вида на някой княз или маркиз; и такива звания са достатъчни, за да измамиш и измъкнеш каквото си искаш от някои търговец.

Характерното за обаянието е, че пречи нещата да се виждат такива, каквито са, и сковава оценъчните ни способности.

Тълпите винаги, а отделните хора — в голяма част от случаите, искат готови мнения. Успехът на тези мнения не зависи от процента истина или грешки, съдържащи се в тях. Той се дължи единствено на тяхната известност.

Сега стигам до личното обаяние. Подчертано различно по природа от изкуственото, или придобитото обаяние, то е свободно от всякаква титла и всякакъв авторитет свойство.

Малцината надарени с това свойство упражняват истински магнетично очарование върху заобикалящите ги, включително върху равните им, и подчинението пред тях е като подчинението на дивия звяр пред укротителя, когото би могъл да разкъса толкова лесно.

Великите водачи на хора Буда, Иисус, Мохамед, Жана д’Арк, Наполеон са притежавали в много висока степен тази форма на обаяние. Ако са се наложили, то е било предимно благодарение на нея. Боговете, героите и догмите се налагат и не се обсъждат: достатъчно е човек само да почне да ги обсъжда и те изчезват.

Немалко фактори могат да допринесат за зараждането на обаянието: един от най-важните винаги е бил успехът. Човекът, който успява, идеята, която се налага, са неоспорими поради самото това обстоятелство.

Дойде ли неуспехът, обаянието задължително изчезва. Възхваляваният довчера от тълпата герой на другия ден е охулен от нея, щом съдбата го удари.

Нещо повече — колкото по-силно е било обаянието, толкова по-ожесточена ще е реакцията. В такъв момент множеството приравнява до себе си падналия герой и си отмъщава за това, че се е прекланяла пред превъзходство, което вече не признава. Като заповядвал да режат главите на колегите му и на много негови съвременници, Робеспиер се ползвал с огромен престиж.

Промяна с няколко гласа довела тутакси до изчезването на този престиж и тълпата го придружила до гилотината с толкова клетви, колкото изсипвала дотогава върху жертвите му. Вярващите винаги разбиват с ярост статуите на бившите си богове.

Обаянието, отнето поради неуспеха, се загубва внезапно. Спорът може да го подрони, но по-бавно. Все пак този начин дава много сигурен резултат.

Оспореното обаяние вече не е обаяние. Запазилите задълго обаянието си богове и хора никога не са търпели дискусията. За да се спечели възторгът на тълпите, те трябва винаги да бъдат държани на разстояние.

Густав Льобон

Агресията като социален феномен

ИЗЛИВАНЕТО НА ГНЕВА ПРЯКО ИЛИ НЕ, С ДУМИ ИЛИ С ДЕЙСТВИЯ – ЗАСИЛВА ВРАЖДЕБНОСТТА, А НЕ Я НАМАЛЯВА

Аргументи, че агресивността изпълнява полезна и дори необходима функция, се привеждат понякога и в друг смисъл. Тук имам предвид позицията на психоаналитиците за понятието катарзис — освобождаване на енергия… Зигмунд Фройд е бил убеден, че ако човек няма възможност да се прояви по агресивен начин, агресивната му енергия ще се натрупа, напрежението ще се повиши и накрая ще избликне или под формата на крайно насилие, или в психично заболяване. Изтъкнатият американски психиатър Уилям Менинджър например твърди, че „игрите със състезателен характер в САЩ осигуряват необикновено ефикасен отдушник за инстинктивния нагон към агресивност”.

Това убеждение се е превърнало в част от нашата културална митология. Във филма, “Анализирай това”(1999) например психиатър (ролята се изпълнява от Били Кристъл) е принуден да лекува мафиотски бос и убиец, изигран от Робърт де Ниро. Героят на Де Ниро страда от хипертония, причинена от прекомерно силен гняв и тревожност. В един от терапевтичните им сеанси героят на Били Кристъл казва: „Знаеш ли как постъпвам аз, когато съм ядосан? Удрям възглавница. Опитай и ти?” В съзнанието на гангстера „удрям” означава „убивам”. Де Ниро Вади пистолета си и изстрелва няколко куршума в една възглавница. Били Кристъл се задавя, но успява да се засмее и пита: „Чувстваш ли се по-добре?” „Да!” — отговаря Де Ниро. Макар и любопитно, това не е никак точно. Има изобилие от доказателства, сочещи, че терапията на Били Кристъл просто не действа. В един свой експеримент Брад Бушман ядосва изследваните лица, като кара свой помощник (техен състудент) да ги оскърби. Веднага след това участниците биват разделени на три групи. В първата експериментална ситуация им позволяват няколко минути да удрят боксова круша, като ги насърчават да мислят за студента, който ги е наскърбил. Във втората ситуация студентите боксират „крушата”, като са накарани да смятат дейността за физическо упражнение. В третото експериментално условие участниците просто седят няколко минути, без да удрят нищо. Кои студенти изпитват най-слаб гняв в края на експеримента? Тези, които са седели, без изобщо да удрят. В добавка Бушман дава на участниците възможност да изразят агресивност към човека, който ги е оскърбил, като му свирнат със свирка силно и пронизително. Студентите, които боксират „крушата”, докато мислят за „врага” си, са най-агресивни и му свирят най-силно и най-продължително. Най-малка агресивност проявяват студентите, които само седят след оскърблението. Следователно, посланието е ясно. физическата активност като удряне на боксова круша, изглежда, нито разсейва гнева, нито намалява агресивността срещу човека, който го е предизвикал. Всъщност данните ни отвеждат в обратната посока. Лабораторният експеримент на Бушман се потвърждава от теренно изследване на гимназиални футболисти. Артър Патерсън измерва общата враждебност на футболистите преди футболния сезон, по време на сезона и след него. Ако усилената физическа дейност и агресивното поведение, които са част от футболната игра, помагат да се намалява напрежението от потиснатата агресивност, ние бихме очаквали играчите да проявяват по-слаба враждебност, докато трае сезонът. Вместо това с напредването на футболния сезон враждебността сред играчите значително нараства.Какво става, когато актовете на агресивност са насочени директно към човека, който ги е предизвикал? Отговарят на удара с удар, прекрачване на границата и ескалиране на агресията.

Защо изразяването на агресивност засилва враждебността? Първо, след като веднъж сме изразили отрицателни чувства към някого — например нарекли сме бившия си работодател „безсърдечен тип”, е много по-лесно да преминем към изказвания и действия, подкрепящи отрицателните ни чувства, особено ако сме отвърнали публично на удара с удар. Нещо повече, отмъщението обикновено е по-тежко от първоначалната обида или атака; човек е склонен да прекрачва границата, което подготвя почвата за намаляване на дисонанса. Експеримент, извършен от Майкъл Кан, показва как прекрачването на границата води до подценяване на жертвата.В експеримента на Кан медицински лаборант, който извършва някои физиологични измервания на студенти, ги обижда и унижава. В едно от експерименталните условия на студентите се позволява да дадат воля на враждебността си, като съобщят на шефа му какви чувства изпитват към лаборанта, знаейки, че с това ще му навредят сериозно и могат да станат причина да бъде уволнен. В другото експериментално условие на студентите не се разрешава да проявят агресивност към лаборанта. Резултатите са категорични: студентите, които имат възможност да навредят на лаборанта, впоследствие изпитват по-силна неприязън и враждебност към него, отколкото тези, които не са имали възможност да му навредят. Преминаването на границата максимално засилва дисонанса. Дисонансът е толкова по-голям, колкото по-голямо е несъответствието между това, което нападателят е сторил на един човек, и неговото отмъщение. Колкото по-силен е дисонансът, толкова по-голяма е потребността на дадения човек да подцени нападателя. Спомнете си инцидента, който описах в глава 1. Четирима студенти от Държавния университет в Кент са застреляни от членове на Националната гвардия на Охайо по време на антивоенна демонстрация. Каквото и да са правели студентите (да са крещели неприлични думи, да са дразнели гвардейците и да са им се присмивали) с действията си едва ли са заслужили по тях да бъде стреляно и да бъдат убити. След като са били убити обаче, те са били описани в крайно отрицателна светлина. След като съм убил Веднъж бунтуващи се студенти от университета в Кент, аз ще се опитам да убедя сам себе си, че те действително са го заслужавали и ще намразя всички протестиращи студенти още посилно, отколкото преди да стрелям. Също така, след като Веднъж съм лишил афроамериканци от прилично образование, ще съм още по-силно убеден, че те са тъпи и поначало не биха имали полза от добро образование. А какво мислите, че са изпитвали към американците членовете на анти-американски терористични групи и техните симпатизанти след безсмислените убийства на 11 септември? Мислите ли, че са изпитвали скръб и състрадание към хилядите невинни жертви, спасителните екипи и техните семейства? Мислите ли, че са си казали, че американците са страдали достатъчно? В повечето ситуации извършването или извиняването на извършено насилие не намалява склонността към насилие. Извършването на насилствени действия засилва отрицателните ни чувства към жертвите. В крайна сметка именно затова насилието води към по-голямо насилие. Какво би се получило обаче, ако по някакъв начин направим така, че да не позволим отмъщението срещу подбудителя на агресията да излезе извън контрол? С други думи, ако разумно контролираме тежестта на отмъщението, така че то да не е много по-голямо от деянието, което го е предизвикало? Бих прогнозирал, че при такива обстоятелства няма да има дисонанс или той ще е слаб. „Сам ме наскърби; аз му отвърнах по същия начин и сега сме квит.”

Експериментите потвърждават, че когато отмъщението съответства на провокацията, хората не подценяват провокатора. Тук трябва да подчертаем един важен въпрос: повечето ситуации в реалния живот са много по-объркани от тази и отмъщението почти Винаги надхвърля първоначалната обида. Неотдавна проведени изследвания показват, че това е така, защото получената болка винаги е по-силна от тази, която причиняваме. Старата шега, че строшеният крак на друг човек е нищо в сравнение със собствения ни счупен нокът, се оказва точно описание на неврологичната настройка у хората. Екип от английски невролози е разделил известен брой хора по двойки 8 експеримента „око за око, зъб за зъб”. Всеки двама души са свързани с механизъм, който упражнява натиск върху показалците им, и всеки участник е инструктиран да прилага върху пръста на партньора си същата сила, която току-що е усетил. Експериментаторите откриват, че въпреки положените усилия участниците не успяват да отвърнат на натиска с точно същия натиск. При всяко усещане на натиск, единият партньор „отвръща” със значително по-силен натиск, смятайки, че прилага същата сила, която е била приложена върху неговия пръст. По този начин играта, която започва с размяна на леки докосвания, бързо ескалира в силен и болезнен натиск. Изследователите правят извода, че ескалирането на болката е „естествен вторичен продукт от преработването на неврологичната информация”. Този извод помага да се обясни защо две момчета, които започват на шега да си разменят юмручни удари в раменете, скоро започват да се бият яростно с юмруци, и защо конфликтите между страните често ескалират. Всяка от страните оправдава действията си, като смята, че просто изравнява резултата. Откъс от книгата “Човекът – “социално животно”” – Елиът Арънсън

Е-книга свалете безплатно от тук Изтегляне

Как да се учим от емоциите си

Емоциите са велики учители, но образователните им методи не са като познатите ни в класните стаи. Те ни учат главно чрез усещания за страдание и радост. Страданията ни спират и ни дават възможност да погледнем на нещата по различен начин. Изстрадвайки дълбините на емоционалните си катаклизми, у нас се появява желание да направим нещо, за да прекратим болката. Това отчаяно желание често открива пътя към действия, за чието предприемане преди това сме били твърде лениви или нерешителни. По подобен начин обещанието за радост става катализатор на много промени. Ние търсим щастието не само като средство да спрем болката, но и заради самото щастие. Страданието и радостта са велики мотиватори на промяната. Когато емоциите привлекат вниманието ни и започнем да общуваме с тях, може да научим най-различни неща в живота.

От тях ще получим важни сведения:

– За това, което мислим /съзнателно или несъзнателно/, за миналото, настоящето и бъдещето.

– За нашите най-дълбоки скрити ценности и цели / дори и онези, които крием от самите себе си/.

– За целта на живота ни – и какво в крайна сметка е определението ни за успех.

Често не съзнаваме напълно онова, което мислим. Просто позволяваме на някои неща да се изплъзнат неусетно от вниманието ни, понеже не отговарят на представата, която сме изградили за собствения си живот. Може би съзнателно мисля, че моята най-добра приятелка е много мил човек, понеже вярвам, че аз съм мила и искам всички около мен да бъдат такива. Но несъзнателно й завиждам и следователно нашето приятелство не е истинско. Завистта, предизвикана от нейната красота и различни заложби, ме кара да правя лоши забележки и да се стремя да изляза победител и в най-незначителните ситуации. Ако някой ни гледа отстрани, може да си направи извода, че й завиждам. И още по-лошо, несъзнавайки истинското положение на нещата, аз се лишавам от възможността да засиля самочувствието си. Това може да стане, като развия своите способности и така ще подобря и самооценката си. Вероятно ще се наложи да преразгледам минали послания, с които са ми били казвани доста не толкова приятни неща. Осъзнавайки това, ще имам възможността да се отърва от неверни и остарели възгледи и да разбера, че съм привлекателна жена с бъдеще пълно с обещания.

Така че емоциите ни дават възможност:

– да преразгледаме миналото.

– да вдъхнем отново живот на настоящето.

– да пренасочим бъдещето.

Емоциите често ни показват, че нашите цели и ценности далеч не са такива, каквито сме си ги представяли.

Макар това да не е единствената причина, зараждането на тревожност може да ни разкрие, че не водим истински живот. Тревожността често ни застига в периоди, които ни се струват пълни с успех и щастие. Винаги изглежда изненадващо, когато един човек, постигнал много, има чувството, че се е провалил, докато друг, който е постигнал доста по-малко, се чувства преуспял. Общо казано, хората имат нужда да растат до разгръщане на пълния си потенциал.

В известен смисъл новороденото дете е като жълъд. То е мъничко, но ако му се осигурят подходяща почва и климат, вътрешния му код ще го накара да порасне и да се превърне в дърво. Някои хора спират растежа си до жив плет или бодливи храсти, когато би трябвало да са величествени дъбове. Както всяко дърво има свой индивидуален код, така и човешките същества се раждат със своя уникална цел. Не можем да купим или  да наследим целта си, трябва да се развием в нея. Постигането й е единственото, което ще ни вдъхне усещането, че сме успели.

Емоциите, и особено отрицателните, ни показват кога сме се отклонили от курса. Емоциите ни връщат в правилния курс и ни помагат да стигнем там, накъдето сме се запътили. Има различни начини да знаем нещата – с главата и със сърцето.

Можем да обмисляме логически едно нещо, или да го чувстваме интуитивно. Понякога анализираме една ситуация рационално, а друг път – от гледна точка на отношенията си с другите. Нещата могат да се развият в изключителна последователност, или да ни връхлетят изневиделица. Мислите и чувствата могат да работят в една взаимодействаща система. Това е оптималното положение и изисква упорит труд, но ни носи огромната полза да можем да виждаме нещата от различни ъгли. Така получаваме задълбоченост и власт, които не бихме могли да придобием по друг начин. Решението е да се насърчи развитието и на разума, и на чувствата във всеки човек.

Емоциите ни помагат да го постигнем, понеже моделите и болката се повтарят, докато не разберем посланието. Както го описва един пациент: „Чувствах толкова много, че ми се наложи да помисля.“

Когато изпитваме една емоция, ние все едно минаваме цикъл на обучение. Емоцията се предизвиква от дадено събитие, което може да е много драматично или толкова незначително, че едва да го забелязваме.

Ние реагираме с неудържима ярост, силна мъка, горчиво чувство на вина, вцепеняваща депресия. Каквато и да е нашата емоционална реакция, тя ни дава възможност да погледнем на живота по друг начин и да направим преоценка на някои свои възгледи, ценности и основни убеждения. Това понякога ни кара да променим онази част от начина си на мислене, която ни е довела до определено емоционално състояние и може да сложи началото на ново отношение, а вероятно и ново поведение. Ако научим урока, който ни е преподала емоцията, можем да прекъснем порочния цикъл. В противен случай той обикновено се повтаря. Емоциите са нещо като детска люлка дъска. Когато едната й страна е нагоре, другата е долу. Учейки се от емоциите си, ние получаваме възможността да уравновесим люлката.Противоположността на изпитваната емоция обикновено е скрита и част от работата върху емоционалната интелигентност е да я открием. Откриването на противоположността ни прави по-стойностни и значими хора. Така наречените отрицателни емоции всъщност не са отрицателни. Те съдържат скрита положителна противоположност.

Когато се научим да живеем в равновесие – между силата на емоциите и техните противоположности – вече няма да сме едностранчиви. Това ще събуди нашето състрадание и съпричастност не само към другите, но и към собствените ни наранени страни.

Емоционален темперамент – той е отчасти дар от природата и отчасти наследство от първите години на живота ви. Хубавото е, че той не е нещо неотменно, макар понякога да изглежда така.

Оптимист срещу песимист – Често се казва, че според оптимиста това е най-хубавият свят за живеене, а песимистът се бои, че е именно така. И двата темперамента имат своите предимства.  Понякога ни е необходим оптимизъм, за да свършим някоя работа. Но ни е необходим и гласа на песимиста, който да ни върне в реалността, когато сложим прекалено много дини под една мишница. Оптимистът напомпва нашите очаквания и способности, а песимистът ги  свива.

Злопаметният срещу избухливия – Злопаметните реагират с мълчание на нещата, които са ги наранили. Те трупат обидите и простъпките на другите, както и своите собствени. Когато им е изгодно или когато се чувстват силно провокирани, те нападат гневно със списък от недостатъци на другите, който понякога се простира до седмици и месеци преди това. Избухливите пък се палят веднага. Те са непостоянни и говорят, без да  мислят. До половин час вече са забравили целият разговор. Злопаметните могат да изглеждат твърде сковани емоционално, но пък избухливите често съжаляват за прибързаността си. Понякога се нуждаем от склонността към размишления и изчакване на злопаметния, а друг път – от умението да се разтоварваме емоционално от избухливия.

Непринуденият и нервния – Непринуденият човек притежава хроничната черта да реагира прекалено вяло на емоционални стимули, а нервният – прекалено силно. Ако сте непринудени, вероятно страдате по-малко, но пропускате много от нюансите, които останалите забелязват. Ако сте нервен, ще откриете, че сте много по-чувствителни от жизнерадостния непринуден човек и че тази чувствителност ви струва много по отношение на емоционалното равновесие.

Интровертът срещу екстроверта – За интроверта онова, което става в самия него, винаги е най-важното, а при екстроверта е точно обратното. Интровертът може да каже „по дяволите другите хора“, докато за екстроверта да бъде сам е истински ад. Тези категории често биват обърквани, тъй като много интроверти развиват отлични умения за общуване, а някои екстроверти са тромави и притеснителни. Когато става дума за чувства, екстровертът поставя тези на другите наравно със своите, а интровертът винаги ще се съобразява с вътрешния си свят и ще обръща по-малко внимание на действителността.

Може да сте оптимист в една област на живота си и песемист в друга. Често човек е на един емоционален полюс в личния си живот и на противоположния в работата. Понякога е възможно да сме от един вид темперамент, например непринудени, когато сме спокойни, но да показваме характеристики на нервна личност в стресови ситуации. Също така може да открием, че на средна възраст започваме да се променяме от интроверт към  екстроверт или обратното.

Най-важно в личностното развитие е да не оставаме с един темперамент, а да опитаме и неговата противоположност.