Какво е заучената безпомощност и как се появява

Когато се случват лоши неща, хората предпочитат да вярват, че са сторили всичко възможно, за да ги предотвратят. Но изследвания на т. нар. заучена безпомощност доказват, че когато човешките същества усещат, че нямат контрол над случващото се, са склонни да се отказват и просто да приемат съдбата си.

Какво всъщност е заучената безпомощност

Заучената безпомощност възниква, когато животно е подложено на неприятен стимул, който не може да избегне. В крайна сметка, спира опитите да избегне неприятното усещане и започва да се държи сякаш е абсолютно неспособно да промени ситуацията, дори да възникне такава възможност. Може да се предоставят много благоприятни шансове за избягване на неприятните последствия, но заучената безпомощност ще осуети всякакви мисли за това.

Въпреки, че концепцията е разработена на база поведение на животните, може да се прилага в много ситуации от човешкия живот. Когато хората смятат, че нямат никакъв контрол над ситуацията, те често започват да се държат като напълно безпомощни. Това бездействие може да ги накара да пренебрегнат възможностите за облекчение или промяна.

Как е открита заучената безпомощност

Самата концепция е открита от психолозите Мартин Селигман и Стивън Майер, благодарение на попадането на Селигман в лаборатория на Пенсилванския университет, в която се правят експерименти с кучета, които трябва да пресъздадат заученото поведение, открито от Павлов, по много по-притеснителен начин. Идеята на експериментите се състояла в това – след подаване на звуков сигнал кучетата да почувстват ненараняващ, но неприятен електрошок, като след време да изпитват страх само при подаване на звуковия сигнал.

Учените очаквали, че щом животните разберат какво следва след звуковата сигнализация ще започнат да правят опити да се измъкнат от клетката само при разнасяне на звука (което ще е сигнал, че съществува търсеният стресов отговор). Оказва се, че кучетата изпитват страх от случващото се, но не реагират с опити да го избегнат. Напротив, те се свиват на пода, скимтят и се ужасяват, но не помръдват.

Когато Селигман решава да изучава безпомощното поведение усложнява методите си. Той започва да поставя кучетата в клетка, разделена на две части от ниска преграда, като в едната по пода протича електричество, а в другата не. Кучетата, които са преминали през предходния вид на експеримента, не правят никакъв опит за бягство, макар че за да спрат да изпитват неудобството от електрошока, просто трябва да прескочат ниското преграждение.

За да разгледат спецификите на този феномен учените създават друг експеримент. В който кучетата са разделени на три групи. Тези от първата биват вързани с колани за известно време (по време на електрошоковата сесия) и едва след това освобождавани. Втората група са поставени в същите колани, но им е предоставена възможност да спрат токовия удар чрез натискане на панел, близо до носовете им. Третата група кучета получава същите електрошокове и бутон, но не и възможност да предотвратят електрошоковата сесия. За тези кучета електрошокът изглежда напълно случаен и извън контрола им.

Едва след това кучетата са поставени в клетката, която е разделена на две части. Тези от първата и втората група бързо научават, че скачането в другата част на клетката предотвратява електрическия удар. Тези от третата група обаче не правят опити да се измъкнат. Поради предишния си опит те са развили когнитивно очакване, че нищо, което направят, няма да спре или предотврати неприятното усещане.

Заучената безпомощност при човешкия вид

Тази безпомощност е изследвана при много животински видове, но ефективността й може да се наблюдава и при човешките същества.

Един прост пример – дете, което се справя изключително слабо с решаването на математически задачи, бързо ще почувства, че нищо което прави, няма да окаже влияние на неговия успех по математика. По-късно, изправянето пред всяка математическа задача ще предизвиква у него усещане за немощ.

Заучената безпомощност е свързана и с няколко психични разстройства. Депресията, тревожността, фобиите, срамът, самотата — всички те се изострят от нея.Добрата новина е, че според изследователите тя невинаги успява да обхване всички човешки настройки и житейски ситуации.

Но какво обяснява защо някои хора развиват заучена безпомощност, а други не? Защо тя е специфична за някои ситуации, а за други, които са по-глобални, не?

Много изследователи вярват, че характерният стил на обяснение при отделните хора помагат да се определи дали ще развият заучена безпомощност или не. Песимистичният обяснителен стил е свързан с по-голяма вероятност за поява на заучена безпомощност. Хората с този обяснителен стил са склонни да гледат отрицателно и с идея за неизбежност на предстоящите резултати.

Какво могат да направят хората, за да преодолеят заучената безпомощност

Психолозите препоръчват когнитивно – поведенческа терапия, която да подпомогне преборването на изкривените мисли и поведенчески модели, допринасящи за съществуването й.

Научената безпомощност може да има дълбоко въздействие върху психическото здраве и благосъстоянието на личността. Тя може да доведе до депресивни епизоди, повишени нива на стрес и понижаване на мотивацията за напредване в живота, ето защо е нужно всеки път когато я локализираме, да се опитваме да я преборим.

Агресията като социален феномен

ИЗЛИВАНЕТО НА ГНЕВА ПРЯКО ИЛИ НЕ, С ДУМИ ИЛИ С ДЕЙСТВИЯ – ЗАСИЛВА ВРАЖДЕБНОСТТА, А НЕ Я НАМАЛЯВА

Аргументи, че агресивността изпълнява полезна и дори необходима функция, се привеждат понякога и в друг смисъл. Тук имам предвид позицията на психоаналитиците за понятието катарзис — освобождаване на енергия… Зигмунд Фройд е бил убеден, че ако човек няма възможност да се прояви по агресивен начин, агресивната му енергия ще се натрупа, напрежението ще се повиши и накрая ще избликне или под формата на крайно насилие, или в психично заболяване. Изтъкнатият американски психиатър Уилям Менинджър например твърди, че „игрите със състезателен характер в САЩ осигуряват необикновено ефикасен отдушник за инстинктивния нагон към агресивност”.

Това убеждение се е превърнало в част от нашата културална митология. Във филма, “Анализирай това”(1999) например психиатър (ролята се изпълнява от Били Кристъл) е принуден да лекува мафиотски бос и убиец, изигран от Робърт де Ниро. Героят на Де Ниро страда от хипертония, причинена от прекомерно силен гняв и тревожност. В един от терапевтичните им сеанси героят на Били Кристъл казва: „Знаеш ли как постъпвам аз, когато съм ядосан? Удрям възглавница. Опитай и ти?” В съзнанието на гангстера „удрям” означава „убивам”. Де Ниро Вади пистолета си и изстрелва няколко куршума в една възглавница. Били Кристъл се задавя, но успява да се засмее и пита: „Чувстваш ли се по-добре?” „Да!” — отговаря Де Ниро. Макар и любопитно, това не е никак точно. Има изобилие от доказателства, сочещи, че терапията на Били Кристъл просто не действа. В един свой експеримент Брад Бушман ядосва изследваните лица, като кара свой помощник (техен състудент) да ги оскърби. Веднага след това участниците биват разделени на три групи. В първата експериментална ситуация им позволяват няколко минути да удрят боксова круша, като ги насърчават да мислят за студента, който ги е наскърбил. Във втората ситуация студентите боксират „крушата”, като са накарани да смятат дейността за физическо упражнение. В третото експериментално условие участниците просто седят няколко минути, без да удрят нищо. Кои студенти изпитват най-слаб гняв в края на експеримента? Тези, които са седели, без изобщо да удрят. В добавка Бушман дава на участниците възможност да изразят агресивност към човека, който ги е оскърбил, като му свирнат със свирка силно и пронизително. Студентите, които боксират „крушата”, докато мислят за „врага” си, са най-агресивни и му свирят най-силно и най-продължително. Най-малка агресивност проявяват студентите, които само седят след оскърблението. Следователно, посланието е ясно. физическата активност като удряне на боксова круша, изглежда, нито разсейва гнева, нито намалява агресивността срещу човека, който го е предизвикал. Всъщност данните ни отвеждат в обратната посока. Лабораторният експеримент на Бушман се потвърждава от теренно изследване на гимназиални футболисти. Артър Патерсън измерва общата враждебност на футболистите преди футболния сезон, по време на сезона и след него. Ако усилената физическа дейност и агресивното поведение, които са част от футболната игра, помагат да се намалява напрежението от потиснатата агресивност, ние бихме очаквали играчите да проявяват по-слаба враждебност, докато трае сезонът. Вместо това с напредването на футболния сезон враждебността сред играчите значително нараства.Какво става, когато актовете на агресивност са насочени директно към човека, който ги е предизвикал? Отговарят на удара с удар, прекрачване на границата и ескалиране на агресията.

Защо изразяването на агресивност засилва враждебността? Първо, след като веднъж сме изразили отрицателни чувства към някого — например нарекли сме бившия си работодател „безсърдечен тип”, е много по-лесно да преминем към изказвания и действия, подкрепящи отрицателните ни чувства, особено ако сме отвърнали публично на удара с удар. Нещо повече, отмъщението обикновено е по-тежко от първоначалната обида или атака; човек е склонен да прекрачва границата, което подготвя почвата за намаляване на дисонанса. Експеримент, извършен от Майкъл Кан, показва как прекрачването на границата води до подценяване на жертвата.В експеримента на Кан медицински лаборант, който извършва някои физиологични измервания на студенти, ги обижда и унижава. В едно от експерименталните условия на студентите се позволява да дадат воля на враждебността си, като съобщят на шефа му какви чувства изпитват към лаборанта, знаейки, че с това ще му навредят сериозно и могат да станат причина да бъде уволнен. В другото експериментално условие на студентите не се разрешава да проявят агресивност към лаборанта. Резултатите са категорични: студентите, които имат възможност да навредят на лаборанта, впоследствие изпитват по-силна неприязън и враждебност към него, отколкото тези, които не са имали възможност да му навредят. Преминаването на границата максимално засилва дисонанса. Дисонансът е толкова по-голям, колкото по-голямо е несъответствието между това, което нападателят е сторил на един човек, и неговото отмъщение. Колкото по-силен е дисонансът, толкова по-голяма е потребността на дадения човек да подцени нападателя. Спомнете си инцидента, който описах в глава 1. Четирима студенти от Държавния университет в Кент са застреляни от членове на Националната гвардия на Охайо по време на антивоенна демонстрация. Каквото и да са правели студентите (да са крещели неприлични думи, да са дразнели гвардейците и да са им се присмивали) с действията си едва ли са заслужили по тях да бъде стреляно и да бъдат убити. След като са били убити обаче, те са били описани в крайно отрицателна светлина. След като съм убил Веднъж бунтуващи се студенти от университета в Кент, аз ще се опитам да убедя сам себе си, че те действително са го заслужавали и ще намразя всички протестиращи студенти още посилно, отколкото преди да стрелям. Също така, след като Веднъж съм лишил афроамериканци от прилично образование, ще съм още по-силно убеден, че те са тъпи и поначало не биха имали полза от добро образование. А какво мислите, че са изпитвали към американците членовете на анти-американски терористични групи и техните симпатизанти след безсмислените убийства на 11 септември? Мислите ли, че са изпитвали скръб и състрадание към хилядите невинни жертви, спасителните екипи и техните семейства? Мислите ли, че са си казали, че американците са страдали достатъчно? В повечето ситуации извършването или извиняването на извършено насилие не намалява склонността към насилие. Извършването на насилствени действия засилва отрицателните ни чувства към жертвите. В крайна сметка именно затова насилието води към по-голямо насилие. Какво би се получило обаче, ако по някакъв начин направим така, че да не позволим отмъщението срещу подбудителя на агресията да излезе извън контрол? С други думи, ако разумно контролираме тежестта на отмъщението, така че то да не е много по-голямо от деянието, което го е предизвикало? Бих прогнозирал, че при такива обстоятелства няма да има дисонанс или той ще е слаб. „Сам ме наскърби; аз му отвърнах по същия начин и сега сме квит.”

Експериментите потвърждават, че когато отмъщението съответства на провокацията, хората не подценяват провокатора. Тук трябва да подчертаем един важен въпрос: повечето ситуации в реалния живот са много по-объркани от тази и отмъщението почти Винаги надхвърля първоначалната обида. Неотдавна проведени изследвания показват, че това е така, защото получената болка винаги е по-силна от тази, която причиняваме. Старата шега, че строшеният крак на друг човек е нищо в сравнение със собствения ни счупен нокът, се оказва точно описание на неврологичната настройка у хората. Екип от английски невролози е разделил известен брой хора по двойки 8 експеримента „око за око, зъб за зъб”. Всеки двама души са свързани с механизъм, който упражнява натиск върху показалците им, и всеки участник е инструктиран да прилага върху пръста на партньора си същата сила, която току-що е усетил. Експериментаторите откриват, че въпреки положените усилия участниците не успяват да отвърнат на натиска с точно същия натиск. При всяко усещане на натиск, единият партньор „отвръща” със значително по-силен натиск, смятайки, че прилага същата сила, която е била приложена върху неговия пръст. По този начин играта, която започва с размяна на леки докосвания, бързо ескалира в силен и болезнен натиск. Изследователите правят извода, че ескалирането на болката е „естествен вторичен продукт от преработването на неврологичната информация”. Този извод помага да се обясни защо две момчета, които започват на шега да си разменят юмручни удари в раменете, скоро започват да се бият яростно с юмруци, и защо конфликтите между страните често ескалират. Всяка от страните оправдава действията си, като смята, че просто изравнява резултата. Откъс от книгата “Човекът – “социално животно”” – Елиът Арънсън

Е-книга свалете безплатно от тук Изтегляне

Когнитивен дисонанс: как да го разпознаем и преодолеем?

Първият социален психологически експеримент на Фестингер и Карлсмит (1959 г.) дава централен поглед върху историите, които казваме сами на себе си, за това защо мислим и се държим по начина, по който го правим. Експериментът се основава на гениална измама, така че най-добрият начин да го разберете е да си представите, че участвате. Затова се отпуснете и да се върнем назад във времето. Годината е 1959, а вие сте студент в Станфордския университет …

Като част от курса се съгласявате да участвате в експеримент за „мерки за ефективност“. Казват ви, че ще отнеме два часа. Тъй като от вас се изисква да действате като експериментален субект за определен брой часове на година, това ще бъдат просто още два от тях.

Нямате представа, че експериментът действително ще се превърне в класически за социалната психология. И това, което ще ви изглежда като грешка на експериментаторите, е всъщност част от внимателно контролираната измама. Засега обаче сте невинни.

Постановката

В лабораторията се казва, че експериментът се отнася до това как вашите очаквания засягат действителното преживяване на дадена задача. Очевидно има две групи, а в другата от вашата е внушено специално очакване за проучването. За да се сдобият с очакването, участниците в другата група се информират неофициално от студент, който очевидно току-що е завършил задачата. Във вашата група, обаче, ще изпълнявате задачата без никакви очаквания.

Може би се чудите защо ви се съобщава всичко това, но все пак изглежда малко по-вълнуващо, когато знаете някои от механизмите зад експеримента.

Така че се примирявате с първата задача, която ви се дава, и бързо осъзнавате, че е изключително скучна. От вас се иска да преместите няколко макари в кутия за половин час, а през следващия половин час да местите колчета върху дъска. Честно казано, наблюдаването на засъхваща боя би било за предпочитане.

В края на задачите експериментаторът ви благодари, че участвахте, а след това ви казва, че много други хора я намират за доста интересна. Това е малко объркващо – задачата е наистина много скучна. Както и да е. 

Експериментално подхлъзване

След това експериментаторът изглежда малко притеснен и започва да обяснява, че е станала грешка. Казва ви, че се нуждае от вашата помощ. Участникът, който идва след вас, е в друга позиция, за което ви беше споменато, преди да сте изпълнили задачата – позицията, в която той има очакване, преди да изпълни задачата. Това очакване е, че задачата е наистина интересна. За нещастие човекът, който обикновено внушава това, не се е появил.

Така че ви питат дали няма да имате нищо против вие да го направите. Не само това, но предлагат да ви платят $ 1. Тъй като това е 1959 г. и сте студент – това не е толкова незначителна сума само за няколко минути работа. Казват ви също, че могат да ви ползват отново в бъдеще. Звучи като лесни пари, затова се съгласявате да участвате. Страхотно – това, което започва като простото изпълнение на курсова задача, ви носи и бързи пари.

После отивате до друга стая, където сте интервюирани за експеримента, който току-що сте завършили. Един от експериментаторите ви пита колко интересна беше задачата. Това ви кара да се замислите.

Сега ви се струва, че тя не беше толкова скучна, колкото си мислехте първоначално. Започвате да виждате как дори повтарящите се движения на макарите и колчетата имат определена симетрична красота. И всичко това в името на науката. Това всъщност е полезно начинание и се надявате, че експериментаторите ще получат някои интересни резултати.

Задачата все още не може да се класифицира като много забавна, но може би не е толкова зле. Смятате, че на второ четене е по-добре, отколкото си помислихте първоначално. Оценявате я като умерено интересна.

След експеримента говорите с приятелката си, която също прави експеримента. Сравнявайки коментарите й, установявате, че преживяванията ви са почти идентични, с изключение на една жизненоважна разлика. На нея й е предложена по-голяма сума, за да информира следващия участник: $ 20! Сега за пръв път ви минава през ума, че тук има някаква измама.

Питате я за задачата с макарите и колчетата:

• О – отговаря тя. – Това беше толкова скучно, дадох му най-ниската възможна оценка.
• Не – настоявате вие. – Не беше толкова зле. Всъщност, когато помислиш за това, си беше доста интересна.

Тя ви гледа невярващо.

Какво, по дяволите, става?

Когнитивен дисонанс

Това, което току-що преживяхте, е силата на когнитивния дисонанс. Социалните психолози, които изучават когнитивния дисонанс, се интересуват от начина, по който се отнасяме с две противоречиви мисли – и как се справяме с това противоречие.

В този случай: смятахте, че задачата е скучна, когато я започнахте, след което ви беше платено да кажете на някой друг, че задачата е интересна. Но вие не сте човек, който обикновено обикаля и лъже хората наред. Така че как можете да запазите вашия възглед за себе си като честен човек, след като излъгахте следващия участник? Размерът на парите, които ви платиха, едва успокоява съвестта ви – беше хубаво, но не чак толкова хубаво.

Вашият ум решава тази главоблъсканица, като заключава, че всъщност проучването е доста интересно в края на краищата. Вашето заключение е подпомогнато от експериментатора, който ви казва, че други хора също смятат, че проучването е доста интересно.

Вашата приятелка, междувременно, няма нужда от тези умствени интриги. Тя си мисли единствено: Бяха ми платени $ 20, за да излъжа, това е цяло състояние за един студент като мен, и определено оправдава дребната лъжа. Задачата беше скучна и все още е скучна, независимо от това, което експериментаторът ми казва.

Красива теория

От този експеримент насам са проведени множество изследвания на когнитивния дисонанс и ефектът е добре установен. Красотата му е в това, че обяснява толкова много от ежедневното ни поведение. Ето някои примери, предоставени от Мортън Хънт в „Историята на психологията“:

Когато се опитвате да се присъедините към група, колкото по-трудно е да преминете бариерите за влизане, толкова повече оценявате вашето членство. За да разрешите дисонанса между трудностите, които сте били принудени да прескочите, и реалността на това, което се оказва доста нормален клуб, убеждавате себе си, че клубът всъщност е фантастичен.
Хората ще интерпретират същата информация по коренно различни начини, за да подкрепят собствените си възгледи за света. Когато решаваме нашето мнение относно спорен въпрос, ние удобно забравяме това, което не се съгласува със собствената ни теория и помним всичко, което се вписва.
Хората бързо приспособяват своите ценности така, че да съвпадат с поведението им, дори когато това е ясно неморално. Тези, които крадат от работодателя си, ще твърдят, че „всички го правят“, така че те биха загубили, ако не го правят или алтернативно – „аз съм недооценен, затова заслужавам малко повече встрани“.
Веднъж, когато започнете да мислите за това, списъкът със ситуации, в които хората решават когнитивния дисонанс чрез рационализация, става все по-дълъг и по-дълъг. Ако сте честни със себе си, сигурни сме, че можете да се сетите за много пъти, когато сте го правили със себе си. Ние можем.

Осъзнаването на това може да ни помогне да избегнем най-опасните последствия от когнитивния дисонанс: вярата в собствените ни лъжи.