Ефектът на невежеството, облечено в самочувствие

Хора, природно лишени от чувство за хумор, обожават да разказват анекдоти. Шофьори, които едва успяват да държат автомобила в своята половина от пътя, умират да поучават другите как да карат. Шефове, които няма елементарна, базова представа за сферата, в която работят, най обичат да извикат някой специалист на килимчето и да го нахокат за нещо, което изобщо не разбират.

Но, защо, защо всички тези хора са потресаващо некомпетентни и не го забелязват?

Всичко това се случва по силата на т.нар. ефект на Дънинг-Крюгер – двама психолози от Университета в Корнел, които посвещават специално проучване на този феномен. Хората, „поразени“ от този ефект по правило имат нисък интелект, скромно ниво на квалификация и тесен кръгозор. Белязани от тази комбинация, те просто не могат да проумеят, че решенията, които вземат са грешни, а талантите, които си въобразяват че притежават, са неправдоподобни. Ето защо убедено вярват в правотата на всички свои действия и говорят от позицията на висша инстанция.

С времето това светоусещане придобива характер на психологическа защита: ограниченият човек започва да брани със зъби и нокти своето виждане за ситуацията, защото само ако допусне мисълта, че може и да не е прав, започва да се чувства застрашен от по-талантливите хора.

В същото време, при талантливите се наблюдава точно обратният случай: те много добре разбират колко сложни са законите на реалността, колко огромно е полето на знания, които в перспектива подлежат на овладяване – тази мъдра толерантност в крайна сметка обаче води до занижаване на самооценката за собствените им способности и подценяване на мястото, което заслужават в обществото.

„Аз знам, че нищо не знам”, повтарял мъдрецът Сократ, който водел повече от скромен живот и постоянно бил подложен на нападките на глупци, уверени в собствените си способност. Способен ли е някой от ограничените хора да направи такова признание?!

Eфектът на невежеството, облечено в самочувствие, бил теоретически предсказан, а след това и експериментално потвърден още през 1999 година от специалистите по психология Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер. За теоретична основа на хипотезата си те използвали наблюденията на велики учени и философи. Самият Дънинг цитира две от тях: „Невежеството по-често ражда увереност, отколкото знание” на Чарлз Дарвин и „Едно от неприятните свойства на нашето време се състои в това, че тези, които изпитват увереност, са глупави, а тези, които притежават въображение и мисъл, са изпълнени със съмнение и нерешителност”, на Бертран Ръсел.

А практически източник на вдъхновение да проверят експериментално теорията си станало куриозно престъпление. Двамата учени били провокирани от удивителната самоувереност на обирджия – МакАртур Уилър, който ограбил две банки една след друга, като преди това намазал лицето си с лимонов сок, защото прочел някъде, че лимоновият сок се използва като невидимо мастило и, следователно, камерите няма да „видят” и запишат лицето му. Психолозите били силно впечатлени от дълбоката некомпетентност на престъпника, който дори не се опитал да провери предварително дали е вярна представата му за прикритие, макар че обратното означавало дълги години затвор.

Така се стигнало и до експеримента, въз основа на който формулирали и своята теория за некомпетентността. Събрали в една зала представители на различни сфери на дейност, но със съвършено различни нива на реални знания и ги помолил да попълнят анкета, в която участниците трябвало да отбележат сами нивото си на компетентност в сферата, в която работят. След това участниците били подложени на редица тестове, които измерили реалното им ниво на компетентност. По резултатите от двете задачи била съставена графика, демонстрираща зависимостта на реалните знания от самоувереността в сферата на изява.

Получила се несъвършена, но достатъчно красноречива парабола: в лявата част, където били събрани най-некомпетентните участници в експеримента, тя достигнала абсолютен апогей на стопроцентова увереност в собствените знания, способности и умения. След това кривата рязко се понижава в зоната, където е преобладаващото мнозинство от хората, добре владеещи професията си в действителност, но със занижена самооценка за своя опит и умения. Към края, кривата отново се покачва – там, където са най-добрите от добрите, доказаните експерти, които добре знаят, че разбират и могат повече от добрите професионалисти. Но дори и техните резултати достигат едва две трети от пика на пълните профани.

Както установили Дънинг и Крюгер, профаните не само надценяват своята компетентност, но и не са способни да дадат адекватна оценка на специалисти, които имат автентично високо ниво на квалификация в същата област. На всичко отгоре, съвсем искрено не вярвали, че са допуснали грешки в тестовете, измерващи реалните им знния и способности – повечето от тях упорито отстоявали своето мнение, даже след като им било показано къде са сгрешили и грешките им били логично обяснени и мотивирани.

Но, надеждата, че слепците могат да прогледнат, все пак остава. Дънинг и Крюгер предложили на самоуверените невежи участници в техния експеримент да преминат специален курс на обучение, където не само усвоявали конкретни компетентностти по упражняваните от тях професии, но и методи, с чиято помощ да измерват сами перодично реалната си компетентност. Повечето от тях поне успели да проумеят, че са живели в заблуда. Не е ясно само как Дънинг и Крюгер са успели да ги убедят, че имат нужда от обучение.

Ефектът на страничния наблюдател: какво представлява и как да го предотвратим

Как изглежда ефектът на страничния наблюдател

Малко след 3 часа сутринта на 13 март 1964 г. Катрин „Кити“ Дженовезе паркира колата си и се отправя към апартамента си в Куинс, Ню Йорк, след като приключва смяната си като мениджър на нощен бар.

Серийният убиец Уинстън Моузли е навън да търси своята жертва онази нощ. Ето как Дженовезе се превръща в негова цел. Когато усеща, че е следена, Кити започва да бяга.

В момента, в който Моузли посяга към нея, за да я намушка с ловджийски нож, жената започва да крещи: „О, Боже мой, той ме намушка! Помогнете ми! Помогнете ми!“

Когато хората започват да пускат осветлението си в околните апартаменти, един човек извиква през прозореца, нападателят се затичва и се скрива в сенките. Но никой не излиза да помогне. Така Моузли се връща, за да я довърши, а след това ограбва и изнасилва Кити Дженовезе. Тя продължава да вика за помощ. Атаката продължава около 30 минути. Около 38 души стават свидетели на убийството на жената, но никой не излиза навън, за да й помогне.

Разбиране на ефекта на страничния наблюдател

По онова време има широко публично осъждане на свидетелите, които не идват на помощ на Кити Дженовезе. Инцидентът поражда и цяла област от психологически изследвания, за да се определи защо някои от участниците в даден инцидент помагат, а другите не.

Съответните термини „ефект на страничния наблюдател“ и „разпръскване на отговорността“ са съставени от социалните психолози в резултат на тези изследвания.

Ефектът на страничния наблюдател описва ситуации, при които група от минувачи са свидетели на нанасяне на вреда, но не правят нищо за да помогнат или прекъснат случващото се.

Според Американското министерство на правосъдието при 70 % от нападенията и 52 % от грабежите има странични наблюдатели. Процентът на хората, които помагат на жертвата, варира в широки граници — от вида на престъплението до околната среда и други ключови променливи.

Ефектът на страничния наблюдател може да се прояви при много видове насилствени и ненасилствени престъпления. Той обхваща поведения като тормоз, кибер тормоз или шофиране в нетрезво състояние, както и обществени вреди, като например имуществени или екологични щети.

Разбиране разпръскването на отговорността

Ако свидетелите на инцидент са в група, те предполагат, че другите ще предприемат действия. Колкото повече свидетели има, толкова по-малко вероятно е някой да действа по някакъв начин. Личната отговорност става групова отговорност.

В едно добре познато проучване изследователите установяват, че когато наблюдателите са сами, 75 % се притичват на помощ, когато смятат, че човек е в беда. Въпреки това, когато група от шестима души са заедно, онези, които помагат са само 31%.

Да бъдеш част от група често намалява чувството за лична отговорност. Вместо това има чувство на анонимност. В това състояние хората са по-склонни да правят неща, които никога не биха направили поотделно. Това разпадане или възприятие за загуба на индивидуалност често се свързва с действията на тълпата или прословутите кланета.

Свидетелите на убийството на Кити Дженовезе са дали оправдания като „Не исках да се замесвам“ и „Мислех, че това е просто любовна игра“.

Основните причини, поради които не се стига до оказване помощ на жертвата, са:

• страхът, че личният риск от вреда е твърде голям
• чувството, че нямате силата или други черти, необходими, за да можете да помогнете
• че другите са по-квалифицирани да помогнат
• наблюдението реакциите на други свидетели и предположението, че ситуацията не е толкова сериозна, колкото първоначално сте си мислили, защото те не изглеждат разтревожени
• страхът да не се превърнете в мишена на агресия или тормоз

По-вероятно е да предприемете действие, ако ви е ясно, че жертвата се нуждае от помощ. Например, някои от свидетелите на убийството на Кити Дженовезе не са могли да наблюдават нападението ясно и да се уверят, че наистина някой бива нараняван.

Възможно е да сте по-склонни да помогнете, ако:

• познавате жертвата
• обучени сте в самозащита
• имате медицинско образование или опит
• сте ставали жертва в даден момент, особено ако извършителят е заловен и носи отговорност за деянието си
• смятате, че човекът заслужава помощ

Какво можете да направите

Всички ние имаме способността да преодоляваме ефекта на страничния наблюдател. В по-голямата картина, запознайте се с вашите съседи и следете тяхното благополучие. Говорете с колегата, който изглежда притеснен или дистресиран. Слушайте и научавайте историите, които хората споделят.

На персонално ниво можете да практикувате оказването на помощ на хора в нужда. Станете доброволец. Дайте пример на вашето семейство и приятели.

В крайна сметка, помагайки на другите, вие също извличате някаква полза. Всъщност, когато правите нещо добро за другите, това активира част от вашия мозък, отговорна за вашата система за възнаграждение, а дейността в областите в мозъка, свързани със стреса, бива намалена.