Арогантността и лъжата като екзистенциална опасност

В Притчи Соломонови (9:10) се казва: „Началото на мъдростта е страхът Господен”. Тези думи ни помагат да разберем по-ясно връзката между лъжата и нашите най-дълбоки движещи инстинкти.

Ако осъзнавате, че лъжата изопачава и изкривява действието на фундаменталните инстинкти, които ви насочват през перипетиите на живота, този факт ще ви изплаши достатъчно, за да ви накара да внимавате и в думите, и в делата си.

Честният човек може да разчита на вътрешното си чувство за смисъл и усет към истината, за да се ориентира непрекъснато какъв избор трябва да направи.

Тук важи едно правило, което компютърните програмисти познават много добре: „грешни данни – грешен извод”.

Когато лъжете и мамите (на практика себе си), вие изкривявате механизмите, свързани с интуицията, която ви подсказва правилната посока.

Интуицията е инструмент за ориентиране, действащ на подсъзнателно, а не на когнитивно ниво, особено когато когнитивният апарат работи стереотипно.

Ако подавате изопачени, грешни данни (неистини) на подсъзнателните механизми, които ви ръководят, според степента на изопачаване интуицията ще ви отвежда на места, където не бива да стъпвате.

Малко неща са по-ужасяващи от това в критичен момент от живота си, когато се налага да вложите всичките си способности, за да вземете правилното решение, да откриете, че склонността да лъжете се е превърнала в патологична и вече не можете да разчитате на преценката си.

Ако е така, желая ви късмет, защото само късметът може да ви спаси.

Има един грях, който Исус някак тайнствено определя като непростим: „Ако някой каже дума против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят” (Матей 12:32). Свети Павел, един от основателите на християнството, хвърля малко светлина върху тези думи, като свързва третата част от Светата троица със съвестта: „Истина говоря в Христа, не лъжа – свидетелства ми моята съвест чрез Духа Светаго” (Римляни 9:1).

Съвестта не е нищо друго освен споделяне на морално познание със самите вас.

Лъжата изисква да отхвърлите доброволно повелите на съвестта и създава опасност от патологизиране на тази жизненоважна функция. Невъзможно е да се отървете невредими от този порочен навик.

Това важи и в неврологичен смисъл.

Веществата, които водят до пристрастяване, се характеризират с това, че карат мозъка да отделя по-големи количества от невротрансмитера допамин. Допаминът създава чувството на радост, което свързваме с надеждата и новите възможности.

Освен това човешкият мозък е устроен така, че когато правите нещо приятно (и следователно то действа като допаминов „ритник”), онези части от личността, които вземат участие във въпросното действие, след време стават по-силни и по-доминиращи и могат да потиснат проявата на други аспекти на личността.

Следователно продължителната употреба на пристрастяващи вещества създава в психиката на пристрастения нещо, което може да се определи като живо чудовище.

И вниманието и намеренията на това чудовище са изцяло посветени на ефекта на наркотика. То желае само едно и развива цяла философия по въпроса защо това конкретно нещо е от първостепенно значение.

Представете си, че бавно и колебливо се възстановявате от наркотична зависимост. В един момент обаче нещо се обърква. Обзема ви негодувание. „Майната му!” – казвате си, след като отново сте посегнали към дрогата и усещате мощен приток на допамин.

В резултат на това крехките мозъчни вериги, които образуват мисълта „майната му”, стават по-здрави от онези части на психиката, които биха могли да мотивират пристрастения да спре наркотиците.

„Майната му” изразява много неща: „Заслужава си да пожертвам всичко това”; а също и: „Кого го е грижа за живота ми. И без това нищо не струва”; или нещо друго: „Какво от това, че трябва да лъжа хората, които държат на мен – родителите ми, съпругата ми, децата? Това е без значение. Интересува ме само дрогата”. Няма лесен начин за справяне със зависимостта.

Когато редовно използвате лъжи, вие създавате условия, наподобяващи до голяма степен онези, които благоприятстват пристрастяването, особено ако ви се разминава за лъжите (макар и за кратко).

Успехът носи чувство на удовлетворение, което става още по-силно, когато рискът да ви хванат е висок, но успявате да се измъкнете.

Това укрепва невронния механизъм в мозъка, оформящ биологичната структура, на която се опира цялата система на лъжата. Ако успехът не ви изневери, в краткосрочен план поне, този механизъм работи с нарастваща автоматичност и влиза в действие арогантната увереност, че ще ви се размине.

Този процес е очевиден при греховете чрез действие, но той протича също толкова неумолимо, но опасно и подмолно при греховете чрез бездействие, когато сте способни да видите истината, но отказвате да я видите.

Това е арогантната самоувереност, че знаете достатъчно, въпреки всички доказателства в полза на противното – въпреки заобикалящото ви страдание, вината за което с лекота и по един архетипен маниер прехвърляте върху несъвършената структура на реалността и очевидната недостатъчност на Бог.

Автор: Джордан Питърсън

Най-голямата грешка е в неправилния избор на главната задача в живота

Когато човек съзнателно или интуитивно избира някаква цел в живота или жизненоважна задача, заедно с това той неволно се оценява. По това, за какво живее човек, може да се съди и за неговата самооценка – ниска ли е тя или висока.

Ако човек си е поставил за цел да се сдобие с всички елементарни материални блага, той и себе си оценява на равнището на тези материални блага: като собственик на кола последен модел, като стопанин на разкошна вила, като част от мебелната си гарнитура…

Ако човек живее, за да прави на хората добрини, да облекчава страданията им, да ги дарява с радост, той и себе си ще оцени на равнището на своята човечност. Той си поставя цел, достойна за човека!

Само жизнено необходимата цел ни позволява да изживеем достойно дните си и да изпитаме истинска радост. Да, радост!

Помислете – ако човек си е поставил за задача да увеличава доброто в живота, да прави хората щастливи, какви неуспехи може да претърпи? Помогнал е не на този, който се нуждае от помощта му? Но много ли са хората, които нямат нужда от помощ? Ако си лекар, може би си поставил погрешна диагноза на болния? Това се случва и с най-добрите лекари. Но все пак повече си помогнал, отколкото навредил.

Никой не е предпазен, от грешки.

Най-голямата, съдбоносната грешка е в неправилния избор на главната задача в живота. Не са те повишили в службата и това те огорчава. Не си успял да купиш търсената марка за филателната си колекция – ново огорчение. Някой си има по-хубави мебели от твоите или по-хубава кола – пак огорчение, и то какво!

Като си поставя задачата да прави кариера или материално да се обогатява, в крайна сметка човек изпитва много повече огорчения, отколкото радост и рискува да загуби всичко.

Какво може да загуби онзи, който се е радвал на всяко свое добро дело? Важното е добрината, която той прави, да бъде негова вътрешна потребност, да покълва от ума и сърцето, да не бъде принцип само на думи.

Затова главната жизнена задача трябва да има широко съдържание, да бъде по-богата от личните цели, да не се ограничава в рамките на собствените успехи и несполуки. Тази задача трябва да бъде диктувана от доброто чувство към хората, от обичта към семейството, към родния град, към страната и цялата вселена.

Означава ли това, че човек трябва да живее като аскет, да не се грижи за себе си, нищо да не купува и да не се радва на обикновеното повишаване в службата? Съвсем не!

Човек, който изобщо не мисли за себе си, е ненормално явление и лично за мен – неприятно. Това е признак за духовно осакатяване, показно преувеличаване на собствената доброта, безкористност и значимост. Тук се крие своеобразно презрение към другите хора и стремеж да се откроиш сред тях.

Затова аз говоря само за главната жизнена задача.

Тя не трябва да се натрапва в очите на другите. Човек трябва да се облича добре (това е признак на уважение към околните), но не непременно „най-добре от всички”, да има хубава домашна библиотека, но не е задължително да бъде по-голяма от тази на съседа.

Добре е, ако има кола – удобно е и за него, и за семейството му. Но да не превръщаме второстепенните неща в главни, да не хвърляме сили там, където не заслужава. Друг е въпросът, ако се налага. Тогава ще се види кой на какво е способен.

из „Писма за доброто и прекрасното“

Как пасивните хора отстъпват на другите?

Колко сте пасивни се определя от начина, по който възприемате света и мястото си в него, характера ви, доколко се чувствате овластени и, разбира се, спецификите на ситуацията.

Пасивността понякога може да е полезна стратегия и здравословен механизъм за справяне. Но може и да се превърне в навик. Когато пасивността започва да преобладава в реакциите ви и да определя подхода ви към живота, може да стане опасна.

Проблемът е, че често не осъзнаваме колко пасивни сме станали и колко очевидна нашата пасивност за другите.

Списъкът по-долу ще ви покаже имате ли пасивни склонности и навици и дали не трябва да се опитате да ги промените.

Как пасивните хора гледат на света?

Оставят бъдещето си в ръцете на „съдбата“

„Връзките не трябва да изискват прекалено много усилия; ако сме един за друг, нещата ще проработят.“ Понякога нещата сработват от само себе си, но това е много по-вероятно да се случи, когато всеки в двойката играе активна роля за изграждането на стабилна връзка.

Вярват, че „нещата просто се случват“

„Защо винаги на мен ми се случват лоши неща?“ Реалността е, че както лошите, така и хубавите неща се случват на всеки. Можете да седите и да чакате да ви се случат хубави неща или да бъдете проактивни и да направите така, че да се случат.

Бъркат провала със съдбата

„Явно не ми е било писано да (попълнете празното място)”. Провалът е част от пътя на всеки, не последна спирка. Избягвайте това мислене, като си припомните добрата стара троица – „търпение, постоянство и упоритост“.

Смятат, че „късметът“ е важен фактор за успеха

„Късметът не беше на моя страна“. Късметът, както и да го определяте, не е във ваш контрол, но подготовката, планирането и т.н. са. Концентрирайте се върху тези променливи.

Как пасивните хора общуват?

Езикът им е колеблив и несигурен

„М-да, възможно е, общо взето, в някакъв смисъл, да е нещо такова.“ Ако се улавяте в подобни изречения, опитайте се да говорите по-директно. Речевите модели са просто навик – и те се поддават на промяна.

Търсят одобрение твърде много

„Ако нямате нищо против, бих предложил/а…“ Ако всеки друг по време на срещата просто хвърля своите предложения и мнения, това да искате разрешение да предложите своите ви кара да изглеждате „по-малко от“.

Омаловажат собствените си мнения

„Може да греша – не съм експерт – но може би…“ Когато започнете изречението с предположението, че може да не сте прави, това кара хората по-малко склонни да заключат, че сте прави. Буквално ги затруднявате да приемат казаното.

Трудно заемат позиция

„Хм… и двете мнения са оправдани…“ Може би се опитвате да минимизирате потенциален конфликт, като не заставате зад никое от предложените мнения, но това ви кара да изглеждате нерешителни, колебливи и дори страхливи. Ако имате мнение, изразете го.

Как пасивните хора отстъпват на другите?

Поставят нуждите на другия на първо място

„Бих си поръчал/а десерт, но ако искаш да плащаме и да тръгваме, няма проблем.“ С този модел на поведение вие предавате посланието, че нуждите на другия са по-важни от вашите собствени, което вероятно не е типът динамика, която искате да създадете. Ако искате десерт, кажете, че искате десерт.

Казват „да“, когато биха искали да кажат „не“

„Трябва да ставам рано утре, но да, няма проблем, ще те закарам до вас“. Тревожите си, че другият ще се обиди или ще се разстрои, ако кажете „не“, но всичко зависи от начина, по който ще го кажете. Можете да сте честни и да се извините, но все пак да подчертаете собствените си нужди и тяхната важност.