Понякога е по-разумно да си неразумен

Проф. Вислав Лукашевски е един от водещите социални психолози в Полша и автор на много книги. Той вярва, че хората са добри и могат да се развиват, и обича да обяснява, че използването на думата „глупост“ не е признак за интелект.

Вярвам, че човек може да се промени. Човек може да работи върху промяната си, но първо трябва да се научи как. Има едно общоприето вярване, че за да се промениш, е достатъчно да се стегнеш малко и да събудиш вътрешната си мотивация. Но не това е пътят. За да се промениш е нужно да смениш територията, психологическото поле, в което функционираш, защото това поле е източникът на всички неприятни привички и навици, които работят автоматично. Карл Маркс е бил прав, като е казал, че ако промениш света на човек и той ще се промени. Но първо трябва да промениш света.

Ако вярваме в неизменното, оставаме слепи за всичко, което му противоречи. Всеки сигнал за промяна е силно обезпокояващ, защото върви срещу очакванията ни. Зад това убеждение неизбежно започваме да затваряме умовете и сърцата си и да блокираме постъпващата енергия и информация. Превръщаме се във фин филтър, през който пропускаме само това, което ни устройва, и оставаме слепи за всичко, което може да е в противоречите с него.

Като резултат, много бързо развиваме убеждението, че сме много здраво стъпили на земята – нещата са такива, каквито са, както винаги са били, и както винаги ще бъдат. Нищо, че живеем в свят, който Зигмунд Бауман нарече „течен модернизъм“.

Тези, които наричам „защитниците на вярата“ са на практика обречени на това отношение. Те ревностно вярват в убежденията си. Те постоянно са нащрек. Но всъщност са непоследователни. Защото тези защитници на неизменното всъщност желаят да върнат миналото, а фактът, че искаш да върнеш миналото, означава, че искаш нещо спешно да се промени.

Противно на вярванията, редът не съдържа в себе си разум. Всяка подредена структура престава да генерира нови идеи. Става стерилна, макар да е практична. Липсва й дори капка лудост. Има неща, които са незаменими – човек има нужда от движение, от борба, от импулс…

Основата на разума е разнообразието, не еднаквостта. Със сигурност не и реда. Хората, които си въобразяват че разумността е в прецизната подредба, грешат.

Популярното мислене, че разумен е този, който е образован и красноречив, е крайно опростяване. Не вярвам, че съществува библиотека, в която можеш да си набавиш разум, в случай, че го търсиш само в библиотеките. Няма да събереш разумност и ако ограничаваш себе си само до събиране на информация. Дори и да е в огромно количество и с изключително високо качество.

Есенцията на разума се крие в това, което наричам социализация на личността, тя се крие във връзката с другите хора, в диалога.

Дори човек да говори на себе си – нещо, което си струва да правите – ще възникнат различни гледни точки, ще започне диалог, често пъти доста бурен диалог. Не бива да забравяме, че всеки от нас има повече от едно Аз, и всяко едно от тях има нещо различно да каже. Разбира се, това е съвсем първичната форма на диалог.

Не се лъжете, робството все още съществува. Съвсем скоро слушах група наистина богати хора да се състезават кой плащал на украинската си прислужница най-малко.

Разумността е страничен продукт на разнообразието от човешката дейност. Тя не е резултат на акт на волята, затова определяна сама за себе си, тя няма да стигне далеч. Основното нещо е, въпросът за печалбата във времето. В течение на кратък период от време, най-голямата отплата винаги идва от егоистични действия – тук мога да спечеля пари, ще направя някои изкусни маневри, ще получа своето, какво ми пука за останалите?

Този начин е ефективен, но не е разумен. Когато погледнем дългосрочната перспектива, се оказва, че машинациите и егоистичните действия са ни довели до социален колапс. Макар и икономически да ни изглежда печелившо, в един момент всичко започва да се разпада. Струва ми се, че изчезването на категорията „всеобщ интерес“, „всеобщо благо“ е главната слабост на нашето общество. Разумът не ни помага особено.

Мисля, че в този начин на мислене има твърде много грешки. Това убеждение, че ако дам на един нещо, някой друг губи. Това е идеята за живота като игра с нулев резултат – когато един печели, друг губи. Но това не е така. Можете да дадете на детето си и едновременно с това да дадете на детето на някой друг. И нищо лошо няма да се случи.

Веднъж в парка наблюдавах прекрасна сцена. На една пейка седеше кърмеща майка, а на съседната – майка с бебе в количка. В момента, в който детето видя гърдите й то протегна ръчички, при което кърмещата майка каза: „Дай го насам“, и го сложи на другата си гърда. Можеше да си каже: „Няма да му дам, защото така ще лиша моето дете“. А това не е така. Останал съм с впечатлението, че този вид разсъждения са просто алиби за егоизма.

Една от основите на разумността е убеждението, че си приличаме. От няколко хиляди години четем в Библията историята на Яков, или пък епоса за Гилгамеш, и всички разбираме за какво става въпрос. Когато дъждовна капка падне на носа ни, се чувстваме по подобен начин. Това е основата.

Ние сме вманиачено концентрирани върху разликите помежду ни. Съвсем автоматично рисуваме контрасти, но не сме научени да търсим приликите.

Съвсем прост пример: попитахме част от хората какви са според тях приликите между тях и Сталин. „Никакви“, отговори всеки един от тях. След което ги попитахме какви са приликите между тях и Майка Тереза, мнозинството отговори същото. След което им зададохме провокативния въпрос: „Какви са приликите между теб и един облак?“. Хората ме гледаха с поглед: „Тоя е ненормален“. Всъщност, и облаците и хората са направени предимно от вода.

Обикновено игнорираме този важен факт: хората са почти еднакви.

Вегетарианците много по-рядко дехуманизират другите. Защото ние сме подобни не само на другите хора, но също и на животните. Но като цяло имаме голям проблем с животинската част от себе си. Отказът да приемем животинското в себе си е универсален, защото, оказва се, мисълта за тази час от нас събужда екзистенциален страх. Когато на човек му бива спомената животинската му природа, той започва да се страхува от смъртта и самотата. Животинската ни страна се възприема само като нещо обидно.

А това дали някой има добра връзка с животните често говори за способностите му за съпричастие. Защото ние сме подобни не само на другите хора, но и на много други елементи в природата. Може да изглежда преувеличено, или пък сантиментално, но това е много ценна гледна точка към живота. Будистите са близо до това светоусещане, те възприемат единството във вселената. Това е пример, който си струва да се следва. Източната философия, е малко пасивна, но това е по-добре от нищо.

Желанието да промениш света е съществена характеристика на живия човек – желанието да имаш ефект върху обкръжението си. Но да си съсредоточен изцяло върху това, което можеш да направиш за себе си, е ограничаващо. Хубаво е да изследваш това, което би могло да бъде добро за всички.

В различните места по света е различно, но като цяло хората са убедени, че Другият е лош. Веднъж във Вроцлав проведох експеримент. Спирах минувачите и ги питах, според тях какъв процент от хората около нас – а около нас имаше тълпа – са мили, отзивчиви, добри, честни и т.н. Според тези минувачи, 80% от хората на улицата са егоисти, нечестни, незаслужаващи доверие. Като цяло – лоши. Тези резултати бяха повторени от още много експерименти.

Например, учителите твърдят, че лошите ученици са четири пъти повече от добрите. Струва ми се, че това е една от бариерите към разумните отношения с другите.

Да не се оставяш да те заблудят е умно, но не е разумно. Моят дядо беше разумен човек, с голям жизнен опит. Той вярваше, че на децата не бива да се дават пари, защото се разглезват. Те трябва да си ги заслужат. Така че играеше на карти с нас за пари. И губеше. Това беше разумно, защото той беше страхотен картоиграч. Но по този начин той оформи у нас убеждението, че трябва да сме изобретателни. Макар да мамеше.

Като цяло ние непрекъснато заблуждаваме себе си, като променяме спомените си. Мразя да чета биографии, защото не им вярвам. Те са смесица от истина и измислица. Всички си имаме различно лице за всяка ситуация и това е резултат от нуждата от приспособяване към другите.

Разумно е да си свързан с реалността. Разумно е да знаеш, че имаш ефект върху обкръжението си, но не всичко зависи от теб. Има си различни обстоятелства. В едни човек подхожда честно и открито, но в други не може.

Подчинението не е разумно нещо. Също както и анархията не е разумно нещо. Когато се чудим кое е разумно, трябва да използваме една позабравена дума: надеждност. Да може да се разчита на някой има много общо с решението дали да се свържеш с този човек.

Разумността причинява страдание. Защото тя започва с желанието да обединиш противоречията. Освен това има риск често да оставаш неразбран. В този смисъл, да си разумен, понякога изисква мазохистична жилка.

Животът без глупост би бил не само невъзможен, но и вреден. Не мога да си представя как живот, който постоянно върви по мед и масло, може да е удовлетворяващ. Това би било скучно. А и трябва да запазиш някаква разумност и за себе си, не можеш постоянно да я изливаш върху света около себе си.

Не обичам думата „глупав“ и „глупост“. Тя е двусмислена. Предпочитам по-деликатната форма „неразумен“.

Аз съм доста щастлив с някои от неразумните неща, които съм правил в живота си. Може би не щастлив, но със сигурност не съжалявам за тях. Правил съм и доста неразумни неща, за които съжалявам, дори се срамувам.

Освен това много разумни неща можеш да постигнеш, ако ги свършиш по неразумен начин.

Има изследване, което показа, че ако помолиш хората да се държат разумно, те точно така и ще се държат. Във всеки случай – много по-разумно от останалите, което всъщност показва, че имаме потенциала и способностите да правим това всеки ден. Но обстоятелствата, в които живеем някак си не ни провокират да го правим.

Има смисъл да се опитваме да бъдем разумни, защото това увеличава вероятността наистина да станем. Но ако днес подпишем пакт със себе си, че от следващата година ще бъдем 3% по-разумни, не би било разумна идея.

Изборът дали да гледаме на себе си като на жертва или да живеем във вътрешен мир е наш.

Изборът дали да гледаме на себе си като на жертва или да живеем във вътрешен мир е наш. „Жертвата“ винаги зависи от благоволението на външни сили, които съвсем не подлежат на контрол. Техният обхват и значимост могат да са различни, като се започне от метеорологичните условия, мине се през задръстванията, възпитанието, наличието на работа или нейната липса, финансовите приходи, генетичната обусловеност и се стигне до печалба от лотарията. Съществуват милиони вариации на темата „да бъдеш жертва“.

Повечето хора смятат, че в една или друга степен са подвластни на подобни сили и няма как да им повлияят. Повечето хора смятат, че възможностите им за самоопределяне са твърде ограничени и гледат на себе си донякъде като на жертва. Почти всички са с постоянно повишен адреналин, готови да посрещнат евентуална агресия от страна на заобикалящите ги. За нас – както за съзнанието, така и за подсъзнанието ни – е важен контролът. Ние се опитваме да контролираме външните сили, за да защитим своите интереси. Предявяваме предпочитание за изхода на почти всяка мислима ситуация. Когато очакването ни се осъществи, се радваме и въздъхваме с облекчение. Когато не се осъществи, изпитваме притеснение и страх. Интензивността на чувството съответства на степента на очакването, с което натоварваме желанието си за определен изход. Повечето от нас живеят с представата, че ще постигнат вътрешен мир, ако едни или други външни обстоятелства се стекат в наша полза. Но всички сме забелязали, че щом едно нещо, за което сме копняли се сбъдне, започваме почти веднага да се тревожим за следващото. Тревогата ни обзема на практика почти незабавно и успокоението, което сме се надявали да дойде след сбъдването, е минимално. В най-добрия смисъл си отдъхваме миг или два, а в останалото време усещането, че сме във война със света, наистина преобладава. Много по-рядко ни се случва да се замислим доколко справедливи са нашите очаквания.

Много малко от нас регистрират елемента на напрежение, който внасяме в живота си със своите предпочитания и вкопчването в тях. Останалите от нас полагат героични усилия да реализират мечтите си. Често ние знаем какво телесно тегло, каква работа, какви способности, хобита и степен на материално богатство са ни необходими, за да бъдем щастливи. Ето защо постоянно кроим планове и правим проекти как да постигнем тези „щастливи обстоятелства“, при които бихме си дали по-висока оценка, отколкото в настоящето. Очевидно открито смятаме, че собствената ни стойност някак си зависи от тях. Ако бяхме напълно сигурни, че сме стойностни хора, едва ли щяхме дотолкова да държим на такива неща като външен вид, способности, професия, хобита, богатство, партньор. Крехкото ни чувство за нашата стойност вечно ни  кара да търсим потвърждение отвън. Истината, е че ние не се уважаваме достатъчно и се имаме за жертви по редица „безспорни“ причини:

– може би сме имали нещастно детство, белязано с насилие и неправда

– може би не попадаме на желания партньор

– може би не обичаме партньора си

– може би не можем да имаме деца

– може би не си обичаме работата

– може би не можем да си намерим работа

– може би не харесваме началника си

– може би нямаме достатъчно пари

– може би мястото, на което живеем не ни харесва

– може би здравето ни е нестабилно

Всички ние имаме много причини да бъдем нещастни. Сякаш в повечето случаи много неща би трябвало да си дойдат на мястото, преди да позволим да се почувстваме щастливи и спокойни. Твърде често обаче ни липсват подходящите условия за това. Но ако същината на проблема не е толкова в самия проблем, колкото в начина, по който го интерпретираме? Ами ако започнем да осъзнаваме, че спасението ни навярно не е в съвършените външни обстоятелства, а в собственото ни отношение към тях? Какво би се случило ако престанем да ги приемаме като ключ за своето щастие? Може би е нужно да разберем, че сме действали саморазрушително, обвързвайки щастието си с толкова много странични фактори. Какво би последвало, ако си признаем, че всъщност не сме наясно какво ни прави щастливи и ни носи вътрешен мир и поискаме да го разберем? Ако си дадем сметка, че нямаме понятие какво би ни направило щастливи и уравновесени, ще можем да се оставим да бъдем научени. Докато обаче настояваме, че имаме отговор на този въпрос, няма да допуснем новото, но ще допуснем множество грешки. Само когато признаем, че не знаем кое е най-доброто за нас, ще бъдем в състояние да се обърнем за помощ. Но този акт на признание не винаги е лесен. След като сме свързали идентичността си с толкова предварителни представи за нещата, които ще ни направят щастливи, такова едно признание би изглеждало като да стъпиш на ничия земя. Все едно тръгваш по непознат терен. А много хора вършейки нещо подобно биха се страхували. Всеки ден ние правим избори, с които се лишаваме от силата си. Винаги, когато решим, че онова, което някой друг мисли, е по-важно от онова, което ние мислим, ние вече сме преотстъпили силата си. Подобно на избора да се разболееш този избор е по-скоро несъзнателен, отколкото съзнателен. Щом преотстъпим силата си, бързаме да прехвърлим отговорността на някой друг.

Внушаваме си, че сме глупави и с лекота се отказваме от авторитета си. Някои от нас вземат това решение толкова мълниеносно, че едва ли си дават сметка за собствения избор да позволят друг да поеме властта над тях. После избираме да гледаме на себе си като на жертва. Чувстваме се като пешка, местена върху чужда шахматна дъска. Отначало откритието, че сами сме си причинили цялата болка, която изстрадваме, не вещае нищо добро. Защото единственото удоволствие в тази игра се заключава в прехвърлянето на вината върху външния свят. Престанем ли да обвиняваме, болката става още по-пронизваща и объркваща.

Докато се заблуждаваме, мислейки, че сме жертви на един жесток свят, все пак намираме някаква изгода: удоволствието да се смятаме за невинни. Да, ние страдаме, но тъй като сме жертви, грешката не е наша. Виждайки източника на радостта и болката извън себе си, ние действително се превръщаме в жертви. Обяснявайки причината за радостта и болката с избора на собственото си съзнание, започваме да се приближаваме към истинската свобода. Ако радостта се намира във външния свят, то там и нейната противоположност, защото всички състояния на света са преходни и обратими. Когато прозрем, че щастието се дължи на съзнателно решение, преставаме да сме така фиксирани върху другите и върху светските неща. Свързването на положителни преживявания с определени хора и обстоятелства е предпочитано средство за отдаване на собствената сила и за самонаказание. Разбирането, че щастието е плод на взето от съзнанието решение, най-малкото ни позволява да се издигнем над превратностите на света и ни прави независими.

Нечутият грохот на отчаянието

Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние

По-голямата част от хората прекарват живота си в тихо отчаяние. Ентусиазмът и радостта от живота са привилегия на малцина избрани и то основно в ранната детска и пубертетната възраст.

Последващото съществуване на човешкото същество минава под тежестта на разочарованието, гнева и липсата на смисъл. Всичко друго, освен да играеш сносно ролите, в които са те натикали, губи значение. Самият ти губиш значение. Наместваш се в някаква дупка като животинче, което търси къде да се скрие и настоятелно наричаш това „спокойствие и сигурност“.

Ако пък случайно съзреш нейде нотки на ентусиазъм, решаваш да го наречеш „амбициозност“ и строго да го осъдиш.

Повсеместно всички или упражняват професия, която мразят, или пък работят за хора, които мразят, естествено, в среда, която мразят. Колко от нас действително обичат работата си и следват истинското си предназначение на тази планета?

Затова пък всички следваме неумолимия закон да създадем семейство, в което отглеждаме поколение, нещастно като нас самите и през по-голямата част от живота си изпитваме истинска неприязън към спътника в живота си. 

Реално погледнато хората се обичат през първите две-три години от връзката си и евентуално, ако успеят да доживеят до старини – в последните си няколко години, тъй като не им остава голям избор, а и заради силата на съвместните спомени. Всичкото останало време, което прекарват заедно е изпълнено със съмнения, взаимно раздразнение, излъгани очаквания и несподелени мисли и чувства. 

Когато избираме да прекараме живота си с даден човек, се предполага, че той би трябвало да е най-близкото ни същество на земята, най-близкият измежду всичките й обитатели. 

На практика обаче, хората свързват живота си според всякакви други критерии, но не и според този. Ако вашият живот не е съвкупност от лъжи и интриги, скрити, къде добре, къде зле, зад фасадна почтеност, то сте един от малкото късметлии. Или вероятно лъжете себе си.

И тук се намесва позитивната психология, за да се опита да вдъхне малко кураж и воля за живот у населението, бомбандирайки празното ни съзнание с въздействащи послания за това как трябва да намерим себе си, да опознаем истинската си същност т.н. 

Интересно, ако досега не знаете кой сте, извън ролите, наложени ви от външния свят, които играете нескопосано, как изведнъж ще се себеоткриете и целият ви свят ще се промени?!

„Ако не можеш да промениш случващото се, промени нагласата си към него“ – звучи много мъдро, но ако досега не си имал мъдростта да имплантираш това велико откритие в живота си, как изведнъж ще промениш нагласата си и ще се изпълниш с безбрежно спокойствие и блаженство?

По-голямата част от нас дори не са си направили труда да се подпишат в присъствената книга на света. Ако наблюдаваш повечето хора става невъзможно да ги различиш един от друг.

„Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние. Тъй нареченото смирение всъщност е непреодолимо отчаяние. Привично, макар неосъзнато отчаяние, се крие дори в игрите и развлеченията на хората. В тях няма забава, понеже ги предшества труд. А мъдростта не допуска отчаяни постъпки.“ е казал Торо още в средата на 19 век.

Опровергайте го!

автор: Катерина Петрова

Четилище