УВОДНИ СЛОВА
В последните десетилетия няма година, месец, седмица или ден, в които човечеството да не е било обилно „заливано” и настойчиво занимавано от вещи експерти, учени, политици, или всевъзможни природозащитници с нови и нови, обикновено потресаващо тревожни, кошмарни, или дори апокалиптични новини и картини за все по-опасно влошаващото се екологическо състояние на нашата планета. Сроковете за трагедиите, които предстоят да се случат на Земята и на нейните обитатели, изглеждат все по-близки, но и по-впечатляващо ужасяващи. Някогашните техноутопии или светли футурологични визии, според които бъдещето на човечеството (със сигурност) ще се реализира в чиста природна среда, вече са отдавна захвърлени във вехтошарските кошове на забравата, пък и на бунищата, където се изпровождат (в последния си път) провалилите се илюзии. Технократичният оптимизъм, с присъщите му розови и шоколадени представи за тотален контрол, ефективно конструиране, но и за регулация на природните процеси, за умишлено, изкуствено сътворение на иновативни, а и без естествен аналог в природата, но, заедно с това, приказни и то оптимални за човешката екзистенция биониши в глобален, континентален, регионален, национален или локален контекст вече отдавна са силно разклатени, критично и доста солидно опровергани, а, на всичко отгоре, и флагрантно подменени от техноскепсис, от технопесимизъм, или дори и от техноцинизъм, които изобщо не се съобразяват с очевадните количествени увеличения на, а и с качествено далеч по-опасните рискове, застрашаващи природната и социалната действителност, но и живота.
Днешните поколения живеят под огромен натиск на сякаш неудържимо и безконтролно увеличаващи се тревоги, притеснения, страхове, мании и паники от видимо или незримо настъпващите екологични злини и кошмарни трагедии, каквито техните предшественици въобще не са познавали, нито са преживявали. Екологичните рискове, печалните реалности и нрави, свързани с похищенията и пораженията в жизнената среда на огромни маси човешки същества, отдавна са се превърнали в неизбежна или в неотменна част от жизнените светове, от атрибутите и от мрачните исторически перспективи на много страни, и народи, защото нормалната, а и уж гарантираната човешка екзистенция, или бъдността и просперитета на държавите, съответно на гражданските им общества вече не са възможни и реални без в тяхната съдбоносна калкулация да се включат екологическите фактори, зависимости, променливи (или константи), които те имат. Разбира се, това съвсем не се дължи eдинствено на доста, но и реално практически осезаемия „пресинг” на всевъзможните и то разнородни, или поразяващо сходните, приличащите си, сякаш са извадени под индиго, или ксерокопираните информационни масиви, медийни новини за разни екологически произшествия. То е плод също и на всекидневно, политически, а и медийно „даваната дума” на всевъзможни, говорещи и пишещи (в хорово или в солово изпълнение) изследователи, авторитетни научни, културни, природозащитни институции и организации, които много усърдно, кога безкористно и съзнателно, морално отговорно и честно, кога пък умишлено, спекулативно, манипулативно, или инструментално добавят все повече и на брой, а пък и нови щрихи към (и без това достатъчно) одиозния и даже плашещия „портрет” на сякаш вече обречения и безвъзвратно отиващ си Живот от природата и обществото, при това още сега, пред очите ни. Учените все по-често, гръмогласно и публично алармират, че ние, хората, вече сме на самата фатална граница; че сме на ръба на пропастта, или че дори сме преминали смъртоносния рубеж; че вече летим в бездната към смъртта, но и че след ставащото в нашето време и битие обратимостта на процесите е вече не само практически, а – със сигурност – дори и теоретически напълно изключена.
Медиите, на свой ред, непрестанно, пък и амбивалентно сервират на все по-обърканата, притеснената, изплашената или моментно успокояваната, а пък и лъганата си аудитория картини на ужасяващи поражения, или на крехки победи на екологически акции, организации в битките с времето и безразсъдството, с лакомията за печалби и безразличието към убийството на природата и живота. Но тъй като и най-авторитетните медии вече твърде отдавна са добре известни на световните аудитории като зависими от и активни проводници на коварните, а дори и пъклените сценарии на видими, или незрими глобални, континентални, регионални, или национални олигархични котерии, човечеството става и все по-недоверчиво към онова, с което „промиват” (и то всекидневно) неговата психика и битийност, все пообъркано, или даже и неспособно да прецени своевременно и достатъчно вярно онова, което политиците и медиите му пласират ежедневно. А политиците или медийните босове, всевъзможните – истински, или псевдо – експерти, учени, анализатори и дори прогностици не спират да наливат „масло в огъня” с новите си, все по-притесняващо, страшно изглеждащи визии, доводи и аргументи, свързани и с темите за пришествията на екологичния апокалипсис.
Проблемите и дилемите за сякаш безкрайно и противоречиво нижещите се спорове или за всевъзможните – консенсусни, или, обратно, алтернативни – теории за „озоновата дупка” и парниковия ефект за катастрофалните тенденции на глобалните изменения в климата, за неудържимото стопяване на ледниците по полюсите, или в континенталните части; за съдбоносно значимите изменения в океанските или в морските течения; за злотворните влияния на обезлесяванията на огромни географски територии в различни части на света; за скоротечното и гибелното унищожение на почвата, най-вече на хумусния слой в почти всички континенти; за експоненциалните процеси на осезаемо, или незабележимо, но пък и фатално намаляване на биоразнообразието на флората и/или фауната в някои, или във все повече умножаващи се на брой региони, а и в света като цяло; за ефектите от естествените, или пък от изкуствено предизвиканите изменения в устията на реките, или от забележимото повишаване на нивото на моретата и океаните с всички предполагаеми рискове, или неотвратими бедствия от тях; за мутациите във все повече живи организми под извънредно опасните влияния на негативно изменените природни, или за несъмнено, а и солидно вече доказаните гибелни последици от въздействията на разнородни антропогенни причини и фактори; за смъртоносно влияещите, а и все по-растящи, вместо намаляващи, емисии на опасни газове и други химически съставки в атмосферата, за вече превърналите се в неизменна част от пейзажа на повечето големи градове пелени от смог, и пр. вече са се превърнали в банално, но и прекалено горчиво, или пък даже и изключително страшно, а дори и кошмарно ежедневие на човешките същества.
Световните екологически форуми, европейските програми и директиви не са достатъчна гаранция, че всичко, което се върши от властовите институции в глобален, континентален, регионален и национален план е реално, а още по-малко достатъчно за спасението на планетата и живота в природата и социума. Въпреки публично афишираната загриженост и активност по „зелените” каузи, човечеството сякаш остава с впечатленията, че нещата отиват на все по-лошо. Хората от различни краища на света все по-трудно се ориентират в, а и все по-малко вярват, че екологичните проекти и сценарии не са реално част от други, завоалирани (исторически, геостратегически и инструментално експлоатирани) планове, които ще осигурят власт и облаги не на всички човешки същества, а само на някои елити. Само преди век никой разумен, нормален човек изобщо не е предполагал, че след известно историческо време баналните проблеми с боклуците или, респективно, със сметищата ще се превърнат в страшна гладиаторска арена на безпощадни, жестоки и безкомпромисни битки за власт и кървави печалби; и че ще станат потресаваща сцена на задкулисни гибелни планове, или на зловещи сценарии, в които битката на Живота с Печалбата ще бъде поставена на карта, а везните на крайния изход със сигурност ще клонят все към страната на Злото. Кой преди повече от век е мислел или допускал, че събирането, обработването, рециклирането, транспорта, компостирането и т.н. на боклуците след известно историческо време ще се превърне в един от найатрактивните, а и печеливши бизнеси в глобален, континентален, регионален и национален план; че от този мръсен бизнес все повече или фатално ще зависят, че той ще държи под свой контрол немалко държавни управления и правителствени гарнитури; че различни клонове на криминални и мафиотски структури ще залагат ва банк на него; че пласирането, а и „изпирането” на колосални парични суми в него ще се превърнат в първостепенна грижа и бреме за много управления в нашата епоха; че корупцията в или за него ще расте стремглаво, пък и неудържимо; че различни (политически, икономически, явни, или прикрити) елити ще се съобразяват и с неговите видими, или скрити тартори, или че ще се ангажират много сериозно, а и дълготрайно с него, и с неговите потайни властелини; че заради и покрай него неимоверно ще се активизират, пък и безпощадно ще се изявят (публично, или завоалирано) най-лошите, порочните и ужасните страни на човешката природа. Съвременна България не е обетован остров, който е изолиран и далечен на всички подобни, ужасяващи или смъртоносни турбулентни процеси, или тенденции в екологически план, които неудържимо се вихрят, умножават, но пък и поразяват останалия свят, всички континенти, в т.ч. и колосални човешки маси. Тя също – от няколко десетилетия – все по-често се сблъсква и продължава да страда – като природна среда, държава, общество и нация – от ескалацията на екологичните рискове и тенденции в регионален, национален или локален план. Умишленото, целенасоченото и систематичното разграбване и разрушаване на колосални държавни фондове, природни и национални богатства няма как да подминат или да заобиколят сферата на екологическите опасности и трагедии. Свиването като шагренова кожа на суверенитета на националната държава или предумишленото убийство на социалната държава не заобикалят, или пък и не оставят без сериозни, а, още по-точно, опасни последици живота в обществото. Държава и гражданско общество, в които веднага и прекалено очевадно се набиват силуетите на всевъзможните руини от пораженията на сторените политически безумия, бесуващия политически вандализъм и волунтаристичната вакханалия на различни властови елити, няма как да избягнат и еко-трагедиите. Защото пазарният фундаментализъм се интересува единствено от тази власт, която гарантира печалби за онези, които са морално безскрупулни и нехаят за бъдещето на Живота в природата и обществото, или за перспективите и реалностите, в които сега и в бъдеще ще трябва да живеят, поточно, да вегетират и да се мъчат, страдат, или дори и сигурно да агонизират и бъдещите генерации. В този ракурс ние вече имаме достатъчно нагледни, а и потресаващи примери, които илюстрират как методично, брутално или перфидно извършените „демократични и пазарни реформи” предизвикаха и утвърдиха извънредно влошена, невъзвратимо увредена или даже напълно унищожена жизнена среда в някои селища и градове, в които опазаряването фактически погреба живота, но и обрече техните жители на демографски бум на всевъзможни опасни болести, тежки страдания. Универсалните човешки права и публичните блага от доста години са поставени на ръба, защото все повече, а пък и безскрупулно биват подложени на приватизации и комерсиализации, на комодификация на услугите, свързани с тяхното използване. Нормалният достъп до чиста вода, чист въздух и безопасна енергия все повече става лукс, а вече не е задължителен и екзистенциален атрибут за всички хора. Въпреки факта, че „зелените” организации и движения през последните три десетилетия стават като че ли все помногобройни и по-забележими, а пък и (привидно!) активни, реалните, т.е. практическите ефекти от тяхната публична дейност като че ли не изглеждат да са така обнадеждаващи, социално полезни. Дори напротив, все по-често дейността на такива природозащитни граждански структури предизвиква редица, солидни, моментни или дълготрайни съмнения и подозрения в публичното пространство. Отношенията и преценките на обществеността към техните прояви съвсем не са еднозначни и само позитивни по отношение на тяхната истинска и безкористна ангажираност с добродеяния. За подобна разколебаност или двойственост в отношенията и в оценките на гражданството към „зелените” формации и техните акции, обаче, има и твърде солидни причини, или основания. В немалко казуси публично и явно се оказва, че подобни структури не се водят в своята, често даже прекалено натрапчива или дори провокативна, скандална и агресивна публична изява единствено от мотиви и интереси, органично свързани с истинското опазване на природата, а и със спасението на заплашени ареали, растителни и животински видове и т.н. Подозренията и недоверието към „зелените” в наше то време и общество все по-често като че ли се обвързват и с публичните, а и с медийните разкрития за колосални суми; трансфери на огромни финансови ресурси от чужди страни и отвъдгранични институции, които (както впоследствие се и оказва) се пласират, за да обслужват външни интереси и сценарии, чужди и вредни за държавата ни. Квази-грижите за Природата все повече се разминават и с грижите за Човека, дори се превръщат в реална заплаха/опасност за нормалната му екзистенция. Екокаузите се превърнаха в очите на доста голяма част от гражданството не в символ-верую и бойно поле за безкористни и безкомпромисни битки в името и за защита на истински природозащитни, хуманни, безкористни и морално благородни идеи, ценности, визии, структури, движения на политически и граждански съзнателни и активни лица или групи, а в печалбарски афери и котерии, които търсят закрилата на, или – обратното, – се борят срещу Властта в държавата и обществото, която пречи на техните меркантилни и псевдо-екологически акции.