Виртуалната реалност може да бъде опасна

Истинските опасности на виртуалната реалност

Тъмна пресечка. Прозвучава глас: „Той е!“. Следва звук от удар с бухалка по глава. Настава мрак, в следващия миг заменен от болнична стая. Специална машина прехвърля кръв от вас в друг човек. Лекар ви подава формуляр за подпис.

„Можете да изберете да останете тук девет месеца и с Вашата кръв да спасите живота на този виртуозен цигулар. Или можете да се разкачите от машината, да си тръгнете и да го оставите да умре“, обяснява лекарят.

Какво бихте направили?

Това изживяване във виртуалната реалност е създадено с целта да помогне на хората да разберат как се чувства една бременна жена след изнасилване, обяснява Ерик Рамирез – преподавател по философия в Университета в Санта Клара, в самото сърце на Силициевата долина.

Рамирез специализира в етиката на виртуалната реалност. Други представители на академичните среди по света – заедно с агенции за защита на потребителите и служителите, както и разработчици на очила за виртуална реалност, вече мислят не само за възможностите, но и за етичните дилеми, които виртуалната реалност носи.

Технологията, разбира се, може да бъде използвана, за да се играят видеоигри или да се „изживяват“ филми за възрастни. Но това не е всичко. Какво ще кажете например за програма, която да ви демонстрира какво е да си бездомник? Виртуалната реалност също така може да се използва за преодоляване на фобии или за симулация на това как мениджър казва на работници, че фабриката, в която работят, скоро ще бъде затворена.

Така виртуалната реалност не е просто нещо, което хората да имат в дома си за забавление. Тя също така се използва в изследователски лаборатории, неправителствени организации, компании, болници. И така стигаме и до армията.

Паскал Гитон, професор по компютърни науки в Университета в Бордо, обяснява, че макар да няма конкретна информация, е убеден, че армии по света експериментират с виртуална реалност за подготовка на войниците преди битка или за провеждане на разпити.

Това, което подпомага по-широкото разпространение на технологията, е спадът в цените. Сега е възможно да се сдобиете с автономни очила за виртуална реалност за по-малко от 450 евро. Това обаче не означава, че всеки трябва да се засили към купуването на такъв. Технологията безспорно е примамлива. Но също така е могъща – и потенциално опасна, както от няколко години предупреждават изследователите Михаел Мадари и Томас Мецингер.

Според Мецингер виртуалната реалност може да манипулира човешкото съзнание и има риск, че в следващите между 5 и 10 години много хора ще се пристрастят към нея.

Много други академици имат подобно усещане. Както посочва Ерик Рамирез: „Няма друга технология, която да има силата да ни промени, както тази“.

Гилем Моро е преподавател по компютърни науки и има сходно мнение. Според него фактът, че виртуалната реалност (VR) може да се използва за успокоение на болката или преодоляване на фобии е доказателство, че тя може да промени нашето поведение.

Преди две години Френската агенция за безопасност на храните, околната среда и работната среда (ANSES) започва работа по темата. Събрана е група от 12 експерти, чиито изводи се очакват през 2020 г. От ANSES са мотивирани да започнат изследването заради „потенциала за психосоциални и физиологични последствия“. Това е и причината академици като Михаел Мадари, Томас Мецингер и Ерик Рамирез да започват да настояват за правила за поведение при разработката на VR.

Според Рамирез всеки експеримент, за който се прецени, че би бил неетичен в истинския живот – като симулацията на изнасилване или мъчение, трябва да бъде забранен във виртуалната реалност.

Фани Леви е психиатър в Париж и основател на компанията MyReVe, която се специализира в използването на виртуална реалност, за да помага на хората да преодолеят страховете си. Леви обаче предупреждава, че „виртуалната реалност не е магическа пръчка, която да бъде използвана по всякакъв начин за решаване на всякакви проблеми“.

Мениджърите, занимаващи се с подготовка на персонала, също подхождат внимателно към новите технологии. Съществуват опасения, че ако служители бъдат накарани да преживеят определена ситуация във виртуалната реалност, това може да им нанесе истинска психологическа травма.

Тези опасения напомнят за случай, в който един телекомуникационен оператор използва виртуална реалност, за да подготви своите агенти. Като част от преживяването, служителите трябва да се покатерят до върха на 15-метрови пилони. Ако обаче не са подготвили добре екипировката си, пропадат в бездна. Падането е било само виртуално, разбира се, но някои потребители разказват, че обучението е било травматизиращо.

Допълнително притеснение е защитата на данни.

Обученията във виртуална реалност могат да са по-рискови от традиционните, защото по време на тези сесии информацията за потребителя се събира и съхранява. Така се появява необходимостта от строги правила за конфиденциалност, които да посочат как ще се използва събраната информация.

Друг въпрос е как създателите на съдържание ще регулират самите себе си занапред. Европейските създатели на игри имат система за категоризиране, наречена PEGI – съкратено от „паневропейска информация за игрите“. Тя определя за каква възраст е подходяща дадена игра.

Според някои индустрията за виртуална реалност трябва да възприеме сходен подход, а във Франция асоциация на продуценти, наречена GIE VR Connection, направи точно това, като публикува нещо, което нарича Харта с препоръки.

Проучване на фирмата Ipsos и Националният център за кино и анимационни изображения (CNC) във Франция показва, че до момента само 6,5% от французите притежават хедсет за виртуална реалност. Падащите цени обаче могат да променят това. Но докато Oculus Quest, HTC Vive и PlayStation VR може да изглеждат като изкушаващи идеи за подарък, експертите призовават да се внимава.

Рисковете са особено големи за деца под 12 години, които чисто и просто не би трябвало да използват технологията. Като за начало, зрителната система на децата е по-чувствителна към сини екрани. Но също така, според психиатъра Фани Леви, децата „не обработват виртуалната информация като възрастните, защото мозъците им още не са зрели“.

Психологът и един от авторите на споменатата Харта на препоръките Бахман Аянг казва, че виртуалната реалност се отразява на мозъка по начин, подобен на хипнозата. Технологията ни поставя в транс, където мозъкът бива завладян от виртуалното изживяване, че изтласква истинският свят назад, при което дори губим представата си за време.

С други думи, предаваме се на илюзията.

Тъжното образование днес

Тъжното образование днес.
„Образование, което се състои в това да караш учениците да предъвкват знанието на учителя, което той е получил от други възрастни, е перверзия. „Ако ми кажеш това, което вече знам, ще ти пиша добра оценка.“ Това е върхът на педагогическото безумие”

Франсоаз Долто

Следва една история за деца, родители и училище. История, в която не се говори за любов.

На практика повечето  ученици, в повечето училища днес, са преминали към домашна форма на обучение. Не, не че го искат! Те даже продължават да ходят и на училище, но голямото учене става, когато се приберат вкъщи.  С техните родители. Родители, които са принудени да влязат  в ролята на учители, за да помагат на детето си, както с огромния куп домашни, така и с разбирането на материала, който  цял ден са му „наливали” в главата. А то, въпреки потвърденото от психолози, логопеди и ресурсни учители,  IQ в норма, пак не го е разбрало.  А иначе е толкова умено дете… И издържливо… Шест часа когнитивните функции трябва да работят на пълни обороти.  Един работен ден! Само че след шестия час, той все още не е приключил!  Прибира се вкъщи ученикът и продължава…  Повтаря отново и отново тия уроци, сякаш те не са знание, а мантра, която сам не разбира за какво точно  му трябва.

А в училище учениците спят, понеже вечерта са писали домашно до късно или просто са имали нужда да не го пишат, пак до късно, а после са станали рано. А в клас спят с отворени очи и затворени души.    И спят също така, защото думите на учителя не достигат до тях, нито до мозъка, нито до сърцето им. Може би дори още в съвсем началната фаза обработката  информация изпада в сутрешен ступор. Защото…, това е безинтересно поднесена информация, „изпята“ (цитат от четвъртокласник), сърдито поднесена информация, тъжно поднесена информация, информация поднесена без желание, информация пълна с дати, цифри и думи, които за децата не са нищо повече от бреме! Заради начинът, по който се случва процесът на преподаване. Заради това днес  българското училище  е бреме. И така, седмица след седмица,  въртенето в тази низходяща спирала  бавно  отвежда развиващия се човек на дъното на желанието.

Но ето, че идва момент, в който все пак нещо се случва, нещо  грабва вниманието на ученика, става му интересно и той иска да знае, иска да пита, нали е  отишъл там, за да се учи!  Решава се, вдига ръка,  нарушава тишината или по-често шума в клас и задава  въпрос! По темата от урока! Еврика!

Еврика, ама друг път!

Учителката с мигновена реакция дава да се разбере, че задаването на въпроси означава, че не внимаваш в час, че не си слушал, когато е трябвало, че не си си научил предишните уроци… Абе с две думи, целият клас разбира колко си глупав. Ами да, много ясно, че повече няма да питаш… Унижението пред връсниците в училище е равно на една малка смърт…

Свива се малкото сърце и започва да чака ваканцията, почивните дни, за да си постои вкъщи, на сигурно място. Реалността обаче може да бъде и още по-безпощадна. Защото цели семейства днес, по време на празници празнуват предимно непоклатимата ригидна убеденост на българския учител, че свободното време е  за  учене. Ако си знаеш, значи ще преговаряш. Но празници са, почивни дни, каква ти е работата, ще учиш ами! Ето ти тогава „допълнително домашно за през ваканцията”…

И идва  онзи ужас… Празниците се превръщат в кошмар, в който татко е не просто строг, той е страшен, защото вече не е татко. Той е учител. Или пък мама, която от нежна и любвеобвилна става изискваща и оценяваща, защото се е превърнала в една обикновена учителка.

Празници са, мама и татко са си вкъщи, ама ги няма… На тяхно място има едни хора, които изпитват, препитват и все не са доволни…

Да, объркващо е. И е тъжно.

За всички.

И така, докато  цялото семейство успее да си поеме дъх от стария материал, новият вече  идва  безпощадно, с безкомпромисни срокове!

В час по математика, най-смелият дръзва да каже,че новите задачите не са му ясни, но вместо внимание, получава устна забележка, че докато дреме, няма как да ги разбере  +  насока да си ги „осмисли“ вкъщи. И той се прибира и започва да осмисля и да осмисля, но… нищо не проблясва. После се прибират родителите, които искат заедно с децата  да се отпуснат, да релаксират и да почиват от работно-учебния ден. Да играят игри, да разговорят  или да гледат филми. Защото дълбоко в себе си знаят, че точно това е начинът неусетно да изграждат невидими връзки помежду си, които са по-силни и от най-силния отличник.

Но  вместо това всички започват да „осмислят“.  Уморени, преуморени, тъжни и гневни. Неосъзнато копнеещи за други занимания, за други отношения. Но принудени и притиснати от странната концепция за успех, те продължават да „осмислят”. И там, между задачите по математика и уроците по история или география, се изплъзват уроците на живота.

И дори вечерята  става трудна . Викове, обиди, изпуснати нерви…  Защото утре чака ужасът, че детето може да получи забележката-клеймо: БЕЗ ДОМАШНО!  Или пък може да му пишат ниска оценка…

Е, да, на рационално ниво, за един родител е съвсем ясно, че не това е най-страшното. Но корените на този ужас са по-дълбоки, те са се впили в полуосъзната мисъл, че днес така, утре така и край, това ще се превърне в тенденция, която ще заложи  на карта бъдещето на  Детето с главно Д. А аз, родителят, трябва да бъда един отговорен родител и това ми дава правото, че даже и задължението, да мога да чета в бъдещето и да го контролирам! Това е ужасът, който ме кара, пак като родител, да вярвам,че ако детето ми не учи, ще стане продавач в мола и това ще е равно на нещастие… Тези мисли, пораждат разкъсващи преживявания, взрив от отровни емоции, знайни и незнайни страхове… Иии.. ето го предела, там, където линията на чувствата се изправя и всичко утихва. Защото се е появил отново онзи, прерязващият до болка въпрос – чие внсъщност е това нещастие…

Отговорът приглушава нощта – то си е моето собствено, родителското ми нещастие…
И така, притихнала в нощната тишина, същата тази родителска душа страда, изпълнена с тъга, вина и безсилие…  А от другата страна на стената REM-фазата в малкия детски мозък се е превърнала в арена на страшни чудовища и несправедливо загубени битки…

Идва нова ваканция! Единстваният в тази картина, който няма избор, е детето. Останалите герои в историята са онези, които могат да „позволят” тази ваканция, и другата също, както на детето, така и на собствената си съвест.

Автор: Велислава Николова

Вътрешна свобода – истински намерения или думи

Когато мислим за загубата на свобода, рядко се фокусираме върху начините, по които доброволно налагаме ограничения върху живота си. Всичко, което се боим да опитаме, всичките ни неосъществени мечти са спирачки за това, което сме и което можем да станем. Страхът и тревогата, ни пречат да направим нещата, които биха ни направили щастливи.

Голяма част от живота ни се състои от неизпълнени обещания към самите себе си. Жадуваме да се образоваме, да преуспеем в работата си, да се влюбим – това са мечти, които се споделят от всички хора. И средствата за тяхното постигане не са тайна. Въпреки това, често не правим каквото е нужно, за да се превърнем в личността, която желаем да бъдем.

Човешко е да обвиняваме другите и обстоятелствата за собствените си неуспехи. Родителите ни имат своя дял в това. Често се позоваваме на липсата на възможности, сякаш животът е лотария с ограничен брой печеливши билети. Недостигът на време и необходимостта да изкарваме прехраната си, също са редовни оправдания за бездействието. Страхът, че можем да опитаме и да не се получи, също води до осакатяваща инерция. Потискането на надеждите и очакванията ни предпазва от разочарование. Никой не обича да мисли, че е в капан.

Все пак живеем в свят на възможности. Заобиколени сме от образите на успеха. Вместо обаче да черпят надежда от тях, повечето от нас приемат тези истории за поредното доказателство за собствената си малоценност. Чувстваме се объркани и отблъснати от привидната лекота, с която се извършват подобни промени. Бавните стъпки на продуктивната промяна не са на почит в нетърпеливото ни общество. Откъде тогава да вземем решителността и търпението, които са ни нужни, за да постигнем мечтите си? Съвети не липсват. Книжарниците и списанията преливат от предложения как да станем по-богати, по-здрави, по-привлекателни. Но въпреки това хората, които имат достатъчна смелост да си признаят, че имат нужда от помощ – правят всеки ден същото, което са правили и вчера и което са правили и миналата година. Тук основната идея е да се помисли, как те могат реално да променят поведението си.

Истината е, че преди да направим нещо, трябва да можем да си го представим. Звучи лесно, но много хора не правят връзката между поведението и чувствата си. Свикнали сме да мислим, че много от това, което не харесваме в себе си и живота си, може да бъде бързо преодоляно със съвсем малко усилия от наша страна. Лекарствата, които повдигат настроението, само подсилват илюзията, че щастието може да се купи. Подобно схващане само подсилва фрустрациите ни и ни привързва още по-силно към собствения ни затвор. Много хора говорят за промяна на живота си, но не предприемат никакви конкретни действия. Важно е плановете, които правят дали са израз на действително намерение или просто пожелание. Пожеланието може да бъде забавно и отвличащо вниманието от непосредствените грижи, но не бива да се бърка с реалността. Истината е, че промяната на нагласите е бавен процес и става постепенно. При хората, които търсят терапевтична помощ, най-трудно се постига готовността да се променят, волята да проявят необходимата сила на духа.

Живеем в общество, което е издигнало недоволството във висша форма на дискусии в обществото. Известно е, че хората бъркат мисли, пожелания и намерения с действителна промяна. Много често смесването на думи и действия пречи на психотерапевтичния процес. Изповедта е нещо хубаво за душата, но ако не е съпроводена от промяна в поведението, остават само думи, висящи във въздуха. Хората придават излишно значение на обещанията. Много често, когато терапевта изтъкне пред пациента, несъответствието между това, което твърди, че иска, и това, което прави, за да го постигне, реакцията е изненада, а понякога и гняв, че неговите изразени намерения, не се приемат като „чиста монета“, а терапевта се фокусира върху единственото, което заслужава доверие, а именно поведението. Пропастта между думите и делата е не само мярка за нашата заблуда, тъй като ние обикновено вярваме в добрите си намерения. Просто обръщаме прекалено голямо внимание на думите – нашите собствени и на другите, и прекалено малко на действията, които всъщност са определящи.

Стените на собствения ни затвор, са изградени от равни части страх от риска и напразни мечти светът и хората в него да се обединят, за да изпълнят най-горещите ни желания. Човек трудно се освобождава от приятните илюзии, но още по-трудно може да изгради щастлив живот на основата на възприятия и убеждения, несъответстващи на света наоколо.