Как да преминем през страха, гнева, отричането и паниката

Дейвид Кеслер е най-добрият експерт по мъка в света. Той е съавтор с Елизабет Кюблер-Рос на много книги за скръбта и тежките загуби. Кеслър е работил дълги години в три болнични заведения в Лос Анджелис и помага на хора в тежки за тях моменти. Неговата доброволческа дейност включва създаването на екип от специалисти, също доброволци, които да говорят с пострадалите от травматични събития. Оказват подкрепа и на службите за бедствия на Червения кръст.
Кеслер е основател на www.grief.com, който има над 5 милиона посещения годишно от 167 страни. Кеслер споделя мислите си защо е важно да признаем мъката, която можем да изпитваме, как да я управляваме и как да повярваме, че може да намерим смисъл в нея. Дните на карантина и пълна социална изолация са тежки за човешката психика, но като че ли в момента хората са по-разтревожени от заплахата от зараза, отколкото за това какво губят като човеци, докато са откъснати от света. 

В момента хората изпитват мъка. Чувстваме, че светът се е променил и се страхуваме от тази неизвестност. Уж знаем, че това е временно, но го забравяме и изпадаме в паника, че този ад никога няма да свърши. Тъй както отиването до летището е завинаги различно усещане от това, което беше преди 11 септември… Изчезналата нормалност, страхът от икономическа нестабилност, загубата на живи контакти – това ни удря и ние скърбим. Колективно. Ние не сме свикнали с този вид колективна мъка, която витае във въздуха.

Скръбта, която предчувстваме, е това чувство, което изпитваме по отношение на бъдещето, когато сме несигурни. Обикновено тогава мислите ни се съсредоточават върху думата „смърт“. Чувстваме го, когато някой близък получи тежка диагноза или когато ни връхлети нормалната мисъл, че някой ден ще загубим родителите си. 

Предвиждащата скръб носи настройки като: „Идва буря. Има нещо лошо навън.“ С истерията покрай пандемията от коронавирус този вид мъка е много объркваща за хората. Нашият примитивен ум знае, че се случва нещо лошо, но ние не можем да го осъзнаем напълно, не можем да го видим реално. Това нарушава нашето чувство за сигурност. Ние чувстваме тази загуба на безопасност. Всички заедно скърбим на макро и микро ниво – и това е ново усещане за нас.

Важно е да сме наясно с етапите на скръбта, това ще ни е необходимо, за да разберем по-добре себе си. 

В началото има отричане: „Този вирус няма да ни повлияе.“ После идва гневът: „Карате ме да остана вкъщи и ми отнемате всички дейности?!“ Идва пазарлъкът: „Добре, ако се съглася на социална дистанция за две седмици всичко ще е по-добре, нали?“ Следва тъгата: „Не знам дали това някога ще свърши…“. Накрая идва приемането: „Това се случва. Трябва да измисля как да продължа.“

Приемането, както може би се досещате, е мястото, където се крие силата. Ние намираме контрол в приемането. Мога да си измия ръцете. Мога да спазя безопасно разстояние. Мога да се науча как да работя при новите обстоятелства.

Тревожният ни ум се опитва да ни предпази и ни показва образи как родителите ни се разболяват и умират. Целта ни е не да пренебрегнем тези образи или да се опитваме да ги накараме да изчезнат с цената на болезнени усилия. Умът няма да ни позволи да направим това. Ако чувствате, че най-лошият сценарий се оформя в главата ви, накарайте се да мислите за най-добрия сценарий. Това е по силите ви. Всички се разболяваме и светът продължава. Нито един от сценариите не трябва да се игнорира, но и не трябва да бъде оставен да доминира.

Предсказващата скръб е умът, който отива в бъдещето и си представя най-лошото. За да се успокоите, трябва да останете в настоящето. Това е познат съвет за всеки, който е медитирал или практикувал концентриране на вниманието, но хората винаги са изненадани колко прозаично може да бъде този процес

• Можете да назовете пет неща в стаята. Компютър, стол, снимка на кучето, стара килим и чаша за кафе. Това е толкова просто. Дишайте. Осъзнайте това в настоящия момент, нищо, което не сте очаквали, не се случва. В този момент сте добре. Имате храна. Не сте болни. Използвайте сетивата си и осъзнайте какво те усещат. Бюрото е твърдо. Одеялото е меко. Усещам как въздухът влиза в носа ми и излиза при вдишване-издишване. Това е добро упражнение срещу тревогата и болката.
• Можете също така да мислите как да пуснете това, което не можете да контролирате. Това, което вашият съсед прави, е извън вашия контрол. Това, което е във вашия контрол, е да стоите на шест метра от тях и да миете ръцете си. Фокусирайте се върху това.
• И накрая, сега е подходящият момент да се запасите със състрадание. Всеки си има различни нива на страх и скръб и това се проявява по различни начини. Затова бъдете търпеливи. Когато виждате, че ваш приятел или близък е почти обезумял от страх, паника и повишена тревожност, спомнете си какъв е той, когато е в нормална ситуация, той по принцип не изглежда като човека, който в момента виждате.

Това, през което минава планетата и човечеството, е временно състояние. Знам това от опита, който придобих, работейки 10 години в болничната система. Бях обучаван за ситуации като тази. Изучих и пандемията от испански грип през 1918 г. Предпазните мерки, които предприемаме сега, са правилни. Историята ни казва, че изпитанието е преодолимо. Ще оцелеем. Това е време за прекомерна защита, но опасността не е от прекалено висока степен.

Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме. Чувстваме се тъжни. Позволете си тези пет минути, за да се почувствате тъжни. Не се критикувайте, че изпитвате тези чувства, не се опитвайте и да ги спирате или потушавате. Ако позволим на чувствата да се случат, те ще се случат по подреден начин и това ще ни даде възможност да не ставаме жертви на емоциите си.  Абсурдно е да мислим, че не трябва да изпитваме мъка в момента. Позволете си да почувствате мъката и продължавайте напред.

5 специфични фобии, които могат да възникнат от социална тревожност

Тревожността е осакатяваща. Тя може да изсмуче цялата ви радост, увереност и щастие, като накрая ви кара да се чувствате изтощени и без желание за живот. Тревожните разстройства могат да родят специфични фобии, които на свой ред размножават тревожността.

Има няколко основни типа тревожност. Това са:

• Паническо разстройство
• Агорафобия
• Генерализирано тревожно разстройство
• Социално тревожно разстройство
• Посттравматично разстройство
• Обсесивно-компулсивно разстройство
• Специфични фобии

Социалната тревожност е наскоро призната като разстройство. Но вече се знае, че е осакатяваща, колкото и останалите.

Понякога първоначалната причина за нашите тревоги, било то панически атаки, травми или социални ситуации, може да създаде по-специфични фобии. Психологически погледнато, тези фобии възникват в резултат на желанието ни да се предпазим от това, което смятаме, че поражда нашата тревожност.

Социалната тревожност не е рядкост. Ако изпитвате социална тревожност, може да почувствате страх в определени социални ситуации. Те могат да варират от голямо парти, до по-лично събиране с приятели.

Социалната тревожност, както всяко тревожно разстройство, може да създаде всякакви ужасни специфични фобии.

Скопофобия

Скопофобията е специфична фобия и често срещан клон на социалната тревожност. Това е осакатяващ страх от това да бъдете видяни. Обикновено тази фобия възниква поради страх да не бъдете оглеждани и коментирани отрицателно. Тоест, да не бъдете съдени само по външния вид.

Обикновено това може да се дължи на несигурност, свързана с физическия ви вид. Тази несигурност кара човек да се притеснява, когато бива наблюдаван от непознати, а и не само, като си мисли, че щом го гледат, значи нещо не е наред с него.

Понякога тази фобия може да бъде причинена, когато човек има някакво увреждане, за което се страхува, че ще бъде съден. Това може да е синдром на Турет, епилепсия или други неврологични разстройства.

Тази фобия се разпростира при всякакви обстоятелства. Понякога може да стигне толкова далеч, че човек може да се страхува дори, когато негов близък осъществи зрителен контакт с него.

Глософобия

Може би се досещате, че това е фобия от публично говорене. Въпреки че не звучи толкова страшно, тази фобия може да попречи много на развитието на човек, както личностно, така и в кариерата. Някои изследвания сочат, че до 75% от всички хора имат тази фобия в някаква степен.

Човек с тази фобия е вероятно да изпита редица физически симптоми в различни ситуации. Те се проявяват, когато лицето трябва да говори пред голяма група от хора. Такива симптоми могат да бъдат сухота в устата, изпотяване и зачервяване. При някои хора може да се прояви по-силно, като те „замръзват“ и не могат да кажат и дума.

Както споменахме, страхът може да попречи както в кариерното развитие, така и в училище, където често се налага да се говори пред класа, курса или цялото училище.

Телефобия

Телефобията е специфична фобия, при която страдащите изпитват силен страх от телефонни разговори. Човек с тази фобия може да изглежда доста уверен. Той с радост може да изнесе реч пред голяма публика, но телефонно обаждане? – в никакъв случай.

Тази специфична фобия се проявява по различни начини. Едни хора изпитват страх, че по телефона няма да бъдат правилно разбрани, а други се страхуват още при звъненето на телефона. Те очакват, че някой ще иска нещо от тях, или ще им каже лоша новина.

Някои хора предпочитат да контактуват чрез имейл или чат, за да избегнат говоренето по телефона. Но понякога се случва телефобията да обхване и другите средства за комуникация.

Паруреза

Паруреза е медицинско състояние, причинено от фобия от използване на обществени тоалетни. Понякога се нарича и „срамежлив пикочен мехур“. Хората с тази фобия изпадат в паника в обществена тоалетна и не могат да уринират.

Въпреки че към паруреза са предразположени и двата пола, тя се среща много по-често при мъжете.

Най-често от тази фобия страдат младите хора, а фобията се проявява най-вече, когато в тоалетната има и други хора, или има вероятност да влезнат всеки момент. Човек е срамежлив и не може да си свърши работата, защото някой може да го види или чуе.

При по-влошена фобия, човек изпитва невъзможност да си свърши работата, дори ако тоалетната е празна. Фобията може да се прояви по-често при хора, които са по-емоционални или са преживели психически травми, като деца.

Фобия от хранене на публично място

Въпреки че не звучи толкова сериозно, тази фобия вреди на човека наравно с останалите. Хората страдащи от тази фобия изпитват дискомфорт при хранене на публично място, защо мислят, че всички ги гледат и им се подиграват.

Тези хора се боят, че останалите ги виждат като гнусни, или дори дебели, само защото се хранят навън. Понякога, страдащият може да се страхува, че не се храни правилно, или има лоши маниери, и поради това може да бъде изгонен от заведението.

В крайна сметка, тази фобия може да доведе до изключване от обществото и пропуснати възможности, защото храната и напитките са голяма част от нашето ежедневие.

Социалната тревожност е осакатяващо бреме, което много хора носят. Ако вие страдате от някаква тревожност, трябва да знаете, че не сте сами. Потърсете други хора със същата тревожност, за да споделяте опит. Важно е да се знае, че много от тревожностите могат да се контролират до някаква степен, ако се потърси помощ навреме.

Сетланс / learning-mind

В очакване на принца с белия кон

Този синдром е пример за силата на запечатаните в съзнанието впечатления и образи. В основата му лежат спомените на малките момиченца от приказките за Пепеляшка, Спящата красавица, Снежанка и други. Всяка от тези героини била спасена от своя принц и живяла щастливо до края на дните си. Във всяка приказка, чийто замисъл е да накара малките момиченца да вярват, че е възможно и тях да ги сполети късметът, присъства по един принц. Написани през 19 век, тези истории не са подходящи за съвременните условия. По времето когато, са били създадени, особено в Европа жените са били лишени от повечето човешки права, а малките момиченца почти не са имали мечти, освен една – да намерят мъжа, който ще определи по-нататъшната им съдба.

Нито едно малко момиченце, в която и да било част на света не бива да си мисли, че съдбата, бъдещето и достойнството му зависят, от който и да било красив и очарователен „принц“. За съжаление тези запечатани в съзнанието митове, продължават да въздействат на прекалено много жени, които все още вярват, че за всяка от тях има по един принц, който ще ги спаси и ще се погрижи за тях.

Защо жената да не се възприема като принцеса, която ще постигне успех сама и ще помага и на други хора да се справят с трудностите? Защо да не си мисли, че не е задължително да е в беда и да бъде спасена или подкрепена от някого? Защо да не си каже, че е силна и умна, а не окаяна жертва? Защо да не си напомня непрекъснато, че красотата не се определя от външността /например от красивата рокля или короната/, а от душата?  Защо да не си постави за цел да не забравя, че добрите дела, способностите, отзивчивостта и нежността я превръщат в красива принцеса?

За жалост има много жени от различни поколения, които все още живеят с илюзията, запечатана в съзнанието им, че ще се появи специален принц, който ще ги спаси и ще направи живота им идеален, за да бъдат щастливи до края на дните си.

Какво се случва с тези малки момиченца, които растат, търсейки през целия си живот принца или някого, който прилича на него, за да ги спаси? Когато открият, че това е само една илюзия, един мит, някои от тях стават озлобени и гневни. Други започват да се чувстват несигурни и губят самоуважението си.

Те са непълноценни, защото не са успели да си осигурят реална версия на илюзията, която са пазили дълбоко в своето оформящо се съзнание.

Жените не бива да очакват, че винаги ще се намери някой, който да ги спаси. Това е не само безотговорно, но и опасно. Тази представа е загуба за тях, защото ги инфантилизира, като вреди на тяхното самоуважение и ги прави зависими. Прекалено много жени смятат, че са се провалили, понеже не са открили своя принц. Тяхната самооценка зависи не само от това дали са омъжени или не – те трябва да бъдат омъжени за определен вид мъж.