Децата, които се опитват да угаждат на родителите си, цял живот ще бъдат потиснати

За силата на емоционалния контакт в детството и сложните връзки между родители и деца, които често създават болни емоционални самотници

Децата, които се опитват да угаждат на родителите си, цял живот ще бъдат потиснати. А тази роля им е наложена от факта, че самите родителите някога са имали незадоволени потребности в ранните си години. Нишката продължава поколение след поколение назад. Учени от университета „МакГил“ са на мнение, че „не е нужно децата да бъдат малтретирани физически, за да се увреди психиката им“. Ненормалната симбиоза между родителите и детето е източник на не по-малко патологии.

Емоционално незадоволителните връзки между децата и техните родители са тема, която неизменно присъстваше в сто и няколко подробни интервюта, които взех за тази книга. Пациентите страдаха от своите коренно различни здравословни проблеми, но общата нишка бяха историите за преждевременната загуба на близък или неплодотворните контакти с хора, от които се очаква морална подкрепа. Фактът, че емоционалното потискане от детска възраст води до сериозни болести, се потвърждава от впечатляващото количество изследвания, публикувани в медицинската и психологическата литература.

Докосванията и ласките са първите сетивни възприятия на новороденото. Чрез тях то усеща любовта. Различните начини, чрез които бебетата и малките деца получават осезателно внимание, са незаменими за развитието на техните организми и психика. Изглежда твърде вероятно, че стимулацията чрез докосвания при хората е съществена за изграждането на привързаност и здравословни емоционални отношения. В този смисъл „близането“ в неговия пряк и преносен смисъл и любовта са съвсем сродни.

Емоционалният контакт е важен колкото физическият. Двата са доста аналогични, подсъзнателно го усещаме и затова след определени приятни емоционални действия спрямо нас казваме, че сме били „поласкани“. Сетивните ни органи и мозъкът осигуряват механизмите, чрез които се оформя преходът ни от детство към зрялост. Социално-емоционалните контакти категорично повлияват на развитието на човешкия мозък.

Ето един простичък пример – когато малкото дете се радва и е щастливо, се отделят ендорфини. Те представляват своеобразни хормони на щастието или, казано иначе, природни опиати на мозъка. И обратно, от опитите с животни се знае, че високите нива на стресовите хормони като кортизола водят до значително свиване на важни мозъчни центрове.

Основната цел на човека е да се превърне в индивид, който е способен да отстоява позициите си, да извършва саморегулация и да живее в разбиране с останалите хора в социален контекст. Жизненоважни за изграждането на невробиологията на саморегулацията в детето са отношенията му с родителите, където последните трябва да забелязват и разбират чувствата на малкото, да реагират със съпричастност и загриженост за вътрешните му терзания. Емоциите могат да бъдат позитивни – „искам повече от това“ – или негативни: „Това не го искам“. Бебетата и невръстните деца не са способни да направляват психологическите си състояния, заради което винаги има риск от изнемогване или дори смърт, ако не се подобрят контактите с родителите. Затова близостта с майката и бащата служи за опазване на детската биологична регулация.

Чрез емоциите се извършва интерпретацията на света. Те имат сигнализираща роля, която ни казва как вътрешните ни състояния се променят след външни въздействия. Макар чувствата да са отговор на стимули от настоящето, те се филтрират на базата на минали преживявания и въз основа на тях се пораждат очаквания за бъдещето.

Чрез родителите си децата изграждат своята представа за света. Това може да е приятен свят с много любов; свят на пренебрежение или безразличие, където трябва да се борим със зъби и нокти, за да ни обърнат внимание, или по-лошо: враждебен свят, в който трябва да живеем в едно постоянно състояние на свръхбдителност. Бъдещите ни отношения зависят от първите ни отношения с лицата, които са се грижили (или не) за нас. Ще се разбираме, ако сме били разбирани. Ще се обичаме, ако сме израснали с дълбокото усещане, че сме обичани. Ще отстояваме потребностите си със същото старание, с което са посрещали нуждите ни като деца.

Прекъсването на стабилните отношения в бебешка и детска възраст може да има трайни последици за стресовите механизми на мозъка и за имунната система. Редица експерименти с животни сочат за наличието на силна зависимост между ранните проблеми с чувствата на привързаност и небалансираната способност да се реагира по-късно на стрес. И обратно, благоприятните контакти на подрастващите са гаранция за значително по-доброто овладяване на биологичния стрес след години.

За задоволяването на потребността от привързаност при хората трябва нещо повече от физическа близост и докосване. Не по-малко необходима е емоционалната обвързаност, в частност качеството на „настройването“, при което майката и бащата успяват да се нагодят според психологическите състояния на детето си. Процесът е доста фин. Той е дълбоко инстинктивен, но може да се изгуби, ако родителят е стресиран, угрижен, финансово затруднен или по други причини. Настройването може да е невъзможно и ако самият възрастен е имал трудно детство. Съществуват случаи, при които родителите даряват с любов малките си, но не умеят да долавят напрежението им. Тогава подрастващите усещат, че са обичани, но дълбоко в себе си растат с убеждението, че не са харесвани такива, каквито са. Затова демонстрират само „приемливата“ си страна пред майките и бащите си, като потискат емоционалните пориви, които родителят отказва да приеме. Възможно е децата дори да навикнат да се упрекват, че изобщо имат такива пориви.

С други думи, когато възрастните са под напрежение поради каквато и да било причина, заради която не са способни да осигурят нужното съпричастие, потомците им израстват с хроничната тенденция да се озовават в положението на емоционални самотници. А това върви и с чувството – реално или въображаемо – че са без душеприказчици, тоест без човек, който може да разбере терзанията им. Тук съвсем не говорим за липса на любов от страна на родителя или пък за някаква физическа дистанцираност, а за една осезаема празнота на емоционално ниво, която кара малкото да изпитва неудовлетвореност.

Непълноценните отношения между родител и дете все повече се налагат като норма в нашето свръхнапрегнато общество. Нивата на физиологичния стрес, които се наблюдават у децата при относителното отчуждаване, се доближават до нивата, които отчитаме при физическа раздяла. Недостатъчната съпричастност въздейства подсъзнателно. Ако възрастен опита да си я припомни, едва ли ще успее, но все пак тя е там – загнездена още от детството в биологията на загубата.

Относителното отчуждаване става част от психологичната програма на човека. Хората, които са му „свикнали“ в миналото, като възрастни са склонни да избират тип отношения, които не са по-различни от вече познатите. Например да живеят с партньори, които не ги разбират или не ги приемат такива, каквито са. Така физиологичните стресове, причинени от относителното отчуждаване, ще присъстват и след навършване на пълнолетие – разбира се, без да ги осъзнаваме.

Габор Мате

Цифровото слабоумие

Вирусът на цифровото слабоумие

Всеки родител трябва да се замисли!

Днес целят свят се побира в разни джаджи: смартфони, таблети и други цифрови техники. Заедно с това в света прониква вирусът на цифровото слабоумие. И това не е шега, това е диагноза. През 2007 година специалистите са открили, че от година на година все повече деца – представители на цифровото поколение страдат от разстройство на вниманието, загуба на памет, ниско ниво на самоконтрол, когнитивни нарушения, потиснатост и депресии. Изследователите доказват, че мозъка на представителите на цифровото поколение се наблюдават изменения, подобни на тези, които се появяват след черепно-мозъчна травма или ранните стадии на деменция – слабоумие, което обикновено се развива в старческа възраст.

Това е трудно да се провери, но средностатистическият седемгодишен европеец вече е прекарал пред екрана повече от година от живота си, а 18-годишният – повече от четири години!

Сигурно ще кажеш, че сега децата са съвсем други. Да, децата са други, но мозъкът им е същият както и преди хиляди години – 100 милиарда неврона, всеки от които е свързан с десетки хиляди себеподобни.

Мозъкът може да се развива и подхранва. Всички наши мисли, действия, решения на сложни задачи и размишления оставят следа в мозъка ни. „Нищо не може да замени това, което децата получават от собствено, свободно и независимо мислене, когато те изследват физическия свят и се сблъскват с нещо ново“, – казва британският професор по психология Таня Бирон.

Ще бъдеш шокиран, но от 1990 година радиусът на активност на децата  (пространството около дома, в което децата свободно изследват околния свят) е намалял с 90%. Светът се свива до екрана на смартфона. Децата забравиха, а което е още по-лошо, те просто не знаят какво е това да бягаш под дъжда, да пускаш корабчета, да се катериш по дърветата или просто да бъбриш с приятели. Те стоят с часове, втренчено в смартфона си. А нали трябва да развиват и мускулите си, да научат за рисковете, които им е приготвил света и просто да общуват с другарчетата си. „Удивително колко бързо се сформира съвършено друг тип среда, където вкусът, обонянието и осезанието не се стимулират, където повечето време се прекарва пред екрана, а не в разходки на чист въздух и в разговори лице в лице“, – казва Сюзън Гринфилд. Определено има за какво да се разтревожим.

Мозъкът се формира, когато има външни стимули и колкото са повече, толкова е по-добре за мозъка. Затова е толкова важно децата да изследват физически света, а не виртуално. Това е необходимо за растящия мозък, както и преди хиляди години.

Освен това на детето е нужен здрав и пълноценен сън. Но съвременните деца не са способни да излязат от интернет и да се откъснат от компютърните игри. Това съкращава продължителността на съня и води до нарушения. Как може да се развиваш, когато си уморен и те боли глава, а училищните домашни изобщо не ти влизат в главата?!

Питаш се как цифровите технологии могат да променят мозъка на детето? Първо, количеството на външните стимули се ограничава поради еднообразното прекарване на времето в интернет. Детето не получава необходимия опит, за да развива важните участъци на мозъка, които отговарят за съпреживяването, самоконтрола, вземането на решения… А това, което не работи, не се натоварва, отмира. Та нали на човек, който престава да ходи, му атрофират краката? Децата не привикват да запомнят информация – много по-лесно им е да я намерят в търсачките. Ето ти и проблема с паметта. Те изобщо не я тренират.

Мислиш си, че децата са станали по-умни благодарение на интернет? А знаеш ли, че сегашните единадесетгодишни изпълняват задания на нивото на осем-девет годишните деца от преди 30 години? Изследователите смятат, че една от основните причини е животът във виртуалния свят.

„Опасявам се, че цифровите технологии инфантилизират мозъка, превръщайки го в подобие на мозъка на малките деца, които привличат жужащите звуци и ярките светлини, които не могат да се концентрират и живеят в настоящия момент“, – казва Сюзън Гринфилд.

Но ти все още можеш да спасиш детето си! Достатъчно е просто да ограничиш времето на използване на всевъзможните джаджи. Ще бъдеш удивен да научиш, че Стив Джобс, гуруто на цифровата индустрия именно така и постъпил. Неговите деца не са използвали въобще айпад, а нощем и през почивните дни им било забранено да използват другите джаджи.

Крис Андерсон, главният редактор на американското списание „Wired”, един от основателите на 3D Robotics, също ограничавал децата си в използването на джаджите. Правилото на Андерсон било – никакви екрани и джаджи в спалнята! „Аз, като никой друг, виждам опасността от прекомерното увлечение по интернет. Самият аз се сблъсках с този проблем и не искам същите проблеми и при децата си“.

Синовете на създателя на Blogger и Twitter  можели да използват своите таблети и смартфони не повече от един час на ден, а директорът на OutCastAgency ограничавал използването им в къщи до 30 минути на ден. А неговите по-малки деца не притежавали изобщо такива неща.

Ето ти отговор на въпроса „какво да се прави“? Погрижи се за  подрастващото поколение. Помисли какво бъдеще ги очаква след 10-20 години, ако те днес стоят по половин ден пред екрана на своите съперсъвременни джаджи.

Тъжното образование днес

Тъжното образование днес.
„Образование, което се състои в това да караш учениците да предъвкват знанието на учителя, което той е получил от други възрастни, е перверзия. „Ако ми кажеш това, което вече знам, ще ти пиша добра оценка.“ Това е върхът на педагогическото безумие”

Франсоаз Долто

Следва една история за деца, родители и училище. История, в която не се говори за любов.

На практика повечето  ученици, в повечето училища днес, са преминали към домашна форма на обучение. Не, не че го искат! Те даже продължават да ходят и на училище, но голямото учене става, когато се приберат вкъщи.  С техните родители. Родители, които са принудени да влязат  в ролята на учители, за да помагат на детето си, както с огромния куп домашни, така и с разбирането на материала, който  цял ден са му „наливали” в главата. А то, въпреки потвърденото от психолози, логопеди и ресурсни учители,  IQ в норма, пак не го е разбрало.  А иначе е толкова умено дете… И издържливо… Шест часа когнитивните функции трябва да работят на пълни обороти.  Един работен ден! Само че след шестия час, той все още не е приключил!  Прибира се вкъщи ученикът и продължава…  Повтаря отново и отново тия уроци, сякаш те не са знание, а мантра, която сам не разбира за какво точно  му трябва.

А в училище учениците спят, понеже вечерта са писали домашно до късно или просто са имали нужда да не го пишат, пак до късно, а после са станали рано. А в клас спят с отворени очи и затворени души.    И спят също така, защото думите на учителя не достигат до тях, нито до мозъка, нито до сърцето им. Може би дори още в съвсем началната фаза обработката  информация изпада в сутрешен ступор. Защото…, това е безинтересно поднесена информация, „изпята“ (цитат от четвъртокласник), сърдито поднесена информация, тъжно поднесена информация, информация поднесена без желание, информация пълна с дати, цифри и думи, които за децата не са нищо повече от бреме! Заради начинът, по който се случва процесът на преподаване. Заради това днес  българското училище  е бреме. И така, седмица след седмица,  въртенето в тази низходяща спирала  бавно  отвежда развиващия се човек на дъното на желанието.

Но ето, че идва момент, в който все пак нещо се случва, нещо  грабва вниманието на ученика, става му интересно и той иска да знае, иска да пита, нали е  отишъл там, за да се учи!  Решава се, вдига ръка,  нарушава тишината или по-често шума в клас и задава  въпрос! По темата от урока! Еврика!

Еврика, ама друг път!

Учителката с мигновена реакция дава да се разбере, че задаването на въпроси означава, че не внимаваш в час, че не си слушал, когато е трябвало, че не си си научил предишните уроци… Абе с две думи, целият клас разбира колко си глупав. Ами да, много ясно, че повече няма да питаш… Унижението пред връсниците в училище е равно на една малка смърт…

Свива се малкото сърце и започва да чака ваканцията, почивните дни, за да си постои вкъщи, на сигурно място. Реалността обаче може да бъде и още по-безпощадна. Защото цели семейства днес, по време на празници празнуват предимно непоклатимата ригидна убеденост на българския учител, че свободното време е  за  учене. Ако си знаеш, значи ще преговаряш. Но празници са, почивни дни, каква ти е работата, ще учиш ами! Ето ти тогава „допълнително домашно за през ваканцията”…

И идва  онзи ужас… Празниците се превръщат в кошмар, в който татко е не просто строг, той е страшен, защото вече не е татко. Той е учител. Или пък мама, която от нежна и любвеобвилна става изискваща и оценяваща, защото се е превърнала в една обикновена учителка.

Празници са, мама и татко са си вкъщи, ама ги няма… На тяхно място има едни хора, които изпитват, препитват и все не са доволни…

Да, объркващо е. И е тъжно.

За всички.

И така, докато  цялото семейство успее да си поеме дъх от стария материал, новият вече  идва  безпощадно, с безкомпромисни срокове!

В час по математика, най-смелият дръзва да каже,че новите задачите не са му ясни, но вместо внимание, получава устна забележка, че докато дреме, няма как да ги разбере  +  насока да си ги „осмисли“ вкъщи. И той се прибира и започва да осмисля и да осмисля, но… нищо не проблясва. После се прибират родителите, които искат заедно с децата  да се отпуснат, да релаксират и да почиват от работно-учебния ден. Да играят игри, да разговорят  или да гледат филми. Защото дълбоко в себе си знаят, че точно това е начинът неусетно да изграждат невидими връзки помежду си, които са по-силни и от най-силния отличник.

Но  вместо това всички започват да „осмислят“.  Уморени, преуморени, тъжни и гневни. Неосъзнато копнеещи за други занимания, за други отношения. Но принудени и притиснати от странната концепция за успех, те продължават да „осмислят”. И там, между задачите по математика и уроците по история или география, се изплъзват уроците на живота.

И дори вечерята  става трудна . Викове, обиди, изпуснати нерви…  Защото утре чака ужасът, че детето може да получи забележката-клеймо: БЕЗ ДОМАШНО!  Или пък може да му пишат ниска оценка…

Е, да, на рационално ниво, за един родител е съвсем ясно, че не това е най-страшното. Но корените на този ужас са по-дълбоки, те са се впили в полуосъзната мисъл, че днес така, утре така и край, това ще се превърне в тенденция, която ще заложи  на карта бъдещето на  Детето с главно Д. А аз, родителят, трябва да бъда един отговорен родител и това ми дава правото, че даже и задължението, да мога да чета в бъдещето и да го контролирам! Това е ужасът, който ме кара, пак като родител, да вярвам,че ако детето ми не учи, ще стане продавач в мола и това ще е равно на нещастие… Тези мисли, пораждат разкъсващи преживявания, взрив от отровни емоции, знайни и незнайни страхове… Иии.. ето го предела, там, където линията на чувствата се изправя и всичко утихва. Защото се е появил отново онзи, прерязващият до болка въпрос – чие внсъщност е това нещастие…

Отговорът приглушава нощта – то си е моето собствено, родителското ми нещастие…
И така, притихнала в нощната тишина, същата тази родителска душа страда, изпълнена с тъга, вина и безсилие…  А от другата страна на стената REM-фазата в малкия детски мозък се е превърнала в арена на страшни чудовища и несправедливо загубени битки…

Идва нова ваканция! Единстваният в тази картина, който няма избор, е детето. Останалите герои в историята са онези, които могат да „позволят” тази ваканция, и другата също, както на детето, така и на собствената си съвест.

Автор: Велислава Николова