Архив на категория: Философия

Прочети тази статия

ТРЯБВА ДА СЕ НАУЧИМ ДА ЖИВЕЕМ В ЕДИНСТВО

Развитието на човечеството неизменно минава през индивидуализацията, самоосъзнаването и самоопределянето на всеки индивид. Този процес е навлязъл толкова надълбоко, отчуждаването между хората е достигнало до такива размери, че дори постоянно общуващите помежду си хора се възприемат повече като врагове, отколкото като близки хора. Вече е крайно време този процес на взаимоотчуждение да се прекрати и да започне развитие в обратна посока – към осъзнаване на всеобщото единство и братство между хората. Отново подчертавам, че не желая да давам универсални рецепти, а само се опитвам да провокирам вашите разсъждения на тази тема. Съществуват твърдения, че Вселената е един безкраен хаос и само на отделни места се срещат островчета на относителна подреденост. Убеден съм в противоположното. Смятам, че животът би бил невъзможен в океана, наречен Хаос.

Една малка самоподдържаща се система не би устояла продължително време на разрушителното въздействие на огромния океан. Вселената определено е една подредена система и присъствието на хаоса се допуска единствено с обновителни функции – като разрушител на вече непотребното и като необходим полюс (минуса), между който и другият – реда (плюса), протича битието. Без тази потенциална разлика (разлика между нивата) не би било възможно никакво движение, не би могъл да съществува никакъв живот. Системата „орел, рак и щука“ никога не може да просъществува дълго. Само единоначалието има перспективи и то при условие, че е изградено без насилие. Често хората се усещат неудовлетворени от живота, който живеят и с недоумение гледат на общоприетите ценности, не намирайки в тях нищо привлекателно.

Безкрайно са учудени от събитията в живота, които отказват да се подчиняват на всеизвестните и общоприети закономерности. Питат се за смисъла на живота, но много малко от тях успяват да намерят отговор, който напълно да ги удовлетворява. Избират си някакъв мотив, за който решават, че си струва да се живее, но доста бързо установяват, че не точно това са търсили. Всички тези проблеми, а и много други произлизат от повърхностното осъзнаване на живота, от нереалистичната представа за действителността.

ТРЯБВА ДА ОБЕЗЦЕНИМ ПАРИТЕ

Всички ние имаме огромната отговорност и задължение да обезценим парите. Една доста голяма, продължителна и трудна задача, но която не търпи отлагане, защото пораженията, които са нанесли парите като ценностна система, са ни докарали до ръба пропастта. Много е важно колкото се може повече хора да разберат за значимостта на проблема, за да започне постепенното намаляване значимостта на парите.

Основната трудност при решаването на този проблем е, че при сегашната организация на човешките взаимоотношения, парите са необходимост. И аз съвсем не твърдя, че те трябва да се премахнат изобщо. По-важното е да се разбере, че трупането на пари, над ежедневните нужди, е престъпление срещу човечеството. Абсурдно е да се поставят някакви норми и да се разпише какви трябва да са ежедневните нужди. Това трябва да решава всеки сам. Това е въпрос на собствена еволюция. Човешкия разум винаги намира оправдания за всяко желание и постъпка.

Много важно е всеки да си даде сметка, че трупането на пари не е показател за способности, защото в повечето случаи това става за сметка на подтискане на собствената съвест. Т.е. за да печелиш по-вече от необходимото, трябва да извършиш престъпление – да измамиш, да излъжеш, да откраднеш, да насилиш, да манипулираш. Да не говорим за това, че парите са в основата на почти всички криминални престъпления.

Разберете, трупането на пари никога не може да даде положителен краен резултат. Трупането на пари не може да ви даде спокойствие, щастие, добро здраве или чувството за благополучие. Стандартното оправдание е, че се “трупат бели пари за черни дни”, но парите не са гарантирали бъдещето на никого, още по-малко сега, когато лакомията е докарала Земята до ръба на катастрофата. Всички сте свидетели, че за да се изкарат малко повече пари, всичко в природата се експлоатира безогледно. За да се изкарат повече пари се измислят какви ли не опаковки, които направиха Земята да заприлича на едно гигантско бунище. За същите печалби е постоянното състезание да се произвежда все повече, дори и това, което не е нужно. Огледайте се, и си дайте сметка, колко ненужни неща има около вас, които сте купили само защото това ви е внушила някаква реклама.

Прието е да се смята, че САЩ са най-благоденстващата нация. Но ако махнете лъскавата реклама и се вгледате в същността, действително ли Америка е благоденстваща? Щастливи ли са американците или се чувстват по-сигурни? Или са по-здрави и водят здравословен начин на живот? Ако се вгледате по-добре, ще си дадете сметка, че САЩ са на дъното на помийната яма. Една гигантска машина за пари, благодарение на която гладуват милиони хора по света, благодарение на която са всички войни и тероризъм. Дайте си сметка, че за да има на едно място много, то е заграбено от там, където вече няма. Така наречената американска култура е обхванала в пипалата си целия свят и насажда култа към парите и узаконява насилието като нормално средство за придобиването им. Дайте си сметка, че благодарение на фармацевтичните гиганти и другата така наречена развита промишленост, по света са унищожени много повече хора отколкото са били унищожени във всички войни и природни бедствия за цялата история на човечеството – и всичко това за да се трупат пари.

Опасната страна на духовността

КОГАТО ДУХОВНОСТТА НИ ОТКЪСНЕ ОТ НЕЩАТА, КОИТО НАИСТИНА ИМАТ ЗНАЧЕНИЕ.

Прекарах близо три години в четене на духовни техники и прилагането им в собствения си живот, преди да разбера, че духовността има тъмна страна. Естествено, че бях изненадан. Чувствах се предаден.

Как може нещо, което изглежда толкова чисто и добро да е вредно?

Отговорът е свързан с нещо, което психолозите наричат „духовно отклоняване“. Този термин е въведен в началото на 1980 от психолога Джон Уелууд и се отнася до използването на духовни практики и вярвания, за да се избегне сблъсъка с неудобни чувства, неизлекувани рани и незадоволените основни емоционални нужди.

„Духовните отклонения“ ни карат да се оттеглим от самите себе си и околните, и да се скрием зад един духовен воал от метафизични вярвания и практики. Психотерапевтът Робърт Август Мастерс казва, че духовните отклонения „не само ни отдалечават от нашата болка и трудните лични проблеми, но и от нашата собствена автентична духовност, карат ни да засядаме в метафизично състояние на неопределеност, в зона на преувеличена нежност – хубавичка и повърхностна“.

В книгата си „Духовното отклоняване: когато духовността ни откъсне от нещата, които наистина имат значение“ Мастърс пише:

„Аспектите на духовното отклоняване включват преувеличена липса на привързаност, емоционално обезболяване и потискане, прекалено акцентиране върху положителното, гняв-фобия, сляпо или прекалено толерантно състрадание, слаби или твърде тънки граници, изкривено развитие, инвалидизираща преценка за нечия негативност или тъмна страна и илюзия, че си достигнал едно по-високо ниво на съществуване.“

Кои са десетте скрити тенденции при духовните хора, които показват, че използват „духовността“ като извинение да не се изправят срещу самите себе си и реалните си проблеми:

ДА СЕ ПОЧУВСТВАШ ПО-ДОБЪР ОТ ДРУГИТЕ ХОРА

Това е може би един от най-широко разпространените аспекти на тъмната страна на „духовността“ и лошото е, че може да приеме много форми. Някои хора се чувстват по-добри от другите, защото четат например Алън Уотс. Или защото ходят на работа с колело. Или защото се въздържат от гледане на телевизия. Или защото са на вегетарианска диета. Или защото посещават храмове. Или защото практикуват йога или медитация. Или защото използват канабис.

Забележете, че не казвам нищо относно стойността на всички тези дейности. Обичам Алън Уотс и мисля, че медитацията е доста полезно нещо. Това, което казвам е, че е твърде лесно да се даде възможност на нашите духовни идеи и практики да се превърнат в его-капан. Да вярваме, че сме много по-добри и по-просветени от всички онези, другите – „стадото овце“, само защото правим тези неща. Тази дисфункция действително потиска истинската духовност, като ни кара да се съсредоточаваме върху това колко по-значителни сме от другите хора, без изобщо да култивира чувството ни за връзка с космоса и поетичното усещане за чудото във величието на съществуването.

ОПРАВДАНИЕ ЗА ПОЕМАНЕТО НА ОТГОВОРНОСТ

Много лесно е да преиначиш значението на някои духовни мантри или идеи в оправдание за това, че си безотговорен и ненадежден.

„Нещата са такива, каквито са!“ или „Вселената вече е съвършена“. Или „За всичко си има причина“. Всички те могат да функционират като отлични основания никога да не правиш нищо и никога да не поставяш под въпрос нечие човешко поведение.

Тук не коментираме истинността на горните твърдения. Само имайте предвид, че ако постоянно закъснявате за работа, ако често пренебрегвате близките си, ако съквартирантите ви не могат да разчитат на вас, че ще си платите наема навреме, може би няма да е лошо да спрете да си казвате: „Какво толкова, реалността е илюзия, така или иначе“ и да се опитате да бъдете човек, на когото другите могат да разчитат.

В този ред на мисли, е учудващо лесно да се заблудите като си мислите, че когато някой има проблем с поведението ви, то е защото този човек „не е наясно със законите на Вселената“ или „просто трябва да се развие духовно“. Да се оправдаваш по този начин е много лесно, но е много трудно да се признае, колко често моментите, в които действаме безразсъдно, себично или необмислено причиняват страдание на другите хора. Трудно е и да се признае, че сме далеч от съвършенството, и че растежът и ученето са безкрайни процеси.

И В ДУХОВНИЯ СВЯТ ИМА МОДНИ ТЕНДЕНЦИИ

Човешките същества имат нужда да се вписват. Всички ние имаме дълбока нужда да чувстваме, че принадлежим към някаква общност. И формираме групи от всякакъв вид, за да задоволим тази си нужда. Духовността е един от онези интереси, около които хората формират най-различни групи. Това са групи с голям потенциал, но те също имат своята тъмна страна.

Има хора, за които „духовност“ е просто много готино нещо, група, в която има много хора, които ги е грижа един за друг. Така че, те влизат в поредната духовна група, за да практикуват йога, навличат си Ню Ейдж модни артикули, посещават музикални фестивали и си мислят, че това ги прави духовни. Тези „духовни“ търсачи размиват значението на истинките духовни въпроси, на съзерцанието, опита и реализацията. Те желаят да бъдат „духовни“ хора, като използват „духовността“ като причина да чувстват, че стоят над другите хора.

СЪДЯТ ОКОЛНИТЕ, КОГАТО ИЗРАЗЯВАТ ГНЯВ ИЛИ ДРУГИ СИЛНИ ЕМОЦИИ, ДОРИ КОГАТО СА ОСНОВАТЕЛНИ

Това е един от първите модели, които забелязах в себе си, след като бях въведен в духовните практики. Забелязах, че когато разстройвам или ядосвам хората, моят отговор са неща от сорта: „Да се ядосваш с нищо не помага“ или „Имам чувството, че ще имаме по-малко проблеми, ако запазим спокойствие“, докато вътрешно си мисля: „Само ако бяха малко по-просветлени, щяхме да избегнем цялата тази драма“. В повечето случаи, това беше моят начин да избегна дълбоките проблеми, които така си остават нерешени.

Гневът е естествена човешка емоция и напълно оправдан отговор при много ситуации. Често, гневът е показател, че има сериозни проблеми, срещу които трябва да се изправим, по отношение на себе си или във връзките си с другите хора.

По ирония на съдбата, много духовни хора потискат всички „не-духовни“ емоции и изкуствено увеличават „духовните“ – като състрадание, доброта и хладнокръвие. Това води до неистинност. Ако непрекъснато се опитваш да се покажеш като спокоен, нежен, хубав и в състояние на постоянен мир, в крайна сметка накрая ще изглеждаш и ще се чувстваш като измамник.

ДУХОВНОСТТА КАТО ОПРАВДАНИЕ ЗА ПРЕКОМЕРНАТА УПОТРЕБА НА НАРКОТИЦИ

Много хора смятат, че психеделичните вещества могат да предизвикат мистични преживявания и интензивност на духовните изживявания. Някои хора приемат това твърде насериозно и го използват като начин да осъществят саморазрушителните модели, водещи до злоупотребата с наркотици.

Веществата, които влияят на психиката, включително канабис, определено имат своята тъмна страна. Ако сте още по-безотговорен, по-силните психеделици като LSD или халюциногенни гъби, могат да станат повод за травматични преживявания с дългосрочни негативни последеци. Дори и канабисът, който едва доловимо ще замъгли съзнанието ви за момент, е толкова лесно съблазнителен, че ще подкопае мотивацията ви, ако му се отдавате твърде често. Уважавайте веществата и ги използвайте разумно.

НАДЦЕНЯВАТ ПОЗИТИВИЗМА, ЗА ДА НЕ ГЛЕДАТ ПРОБЛЕМИТЕ В ЖИВОТА СИ И В СВЕТА

„Просто бъди позитивен!“ Често се използва като механизъм за отклонение при „духовните“ хора, които не биха си направили труда да се изправят срещу собствените си вътрешни проблеми, травми, болки, да не говорим за проблемите на света. Движението „позитивност“ избухна в западната култура през последните години.

„20 милиона души умират от бедност годишно на планетата. Просто остани позитивен! Намасте.“ Въпреки че със сигурност култивирането на благодарност за много от чудесата на съществуването има стойност, това движение изглежда пренебрегва нещо критично: Тъмните аспекти на живота не изчезват, просто защото ги игнорираме.

В действителност, много проблеми в нашите индивидуални човешки животи и в световен мащаб, изглежда само се влошават и задълбочават, докато се игнорират. По същия начин, по който би било абсурдно да кажеш на наркоман фразата „Просто мисли позитивно!“ Това по никакъв начин не би могло да е решение на неговия проблем, също както позитивното мислене не предлага какъвто и да е вид решение на основните глобални проблеми като климатичните промени, бедността, промишленото земеделие и т.н.

Това не означава, че сме длъжни да носим проблемите на света върху раменете си и да се чувстваме скапани от тях през цялото време. Здравословно е да се признае и имаме право да се чувстваме оптимисти от факта, че по много значими точки, светът става все по-добър. Въпреки това, нужен е баланс и наред с оптимизма, да се изправим срещу истинските проблеми в личния си живот, нашето общество и нашия свят.

ПОТИСКАТ НЕПРИЯТНИТЕ ЕМОЦИИ, КОИТО НЕ СЕ ВПИСВАТ В ДУХОВНИЯ ИМИДЖ

„Няма начин аз да се чувствам депресиран, самотен или уплашен, нито разтревожен. Обичам живота твърде много, твърде съм мъдър, просветен, за да позволя това да ми се случи.“ Наложи ми се да се изправя пред себе си и да призная, че не съм никакъв Дзен майстор, в края на краищата. Или по-скоро трябваше да разбера, че способността „да се движиш по течението“ и да приемаш всичко, което се случва като подарък, понякога означава, че трябва да приема, от време на време, да се чувствам като димяща купчина лайна.

Лесно е да се заблуждаваме, да вярваме, че духовността ще превърне живота ни в безкрайно плаващ облак, но на практика не е така. Животът е все така пълен със старадние, и за да се расте наистина и да се учим от нашия опит, трябва да бъдем честни със себе си за това, което чувстваме и да се оставим да го изживеем напълно. В моя случай, желанието ми да бъда винаги „Дзен“, за да се „движа по течението“, да проектирам изображение на вътрешен мир върху другите, ми забрани да видя истината в различните проблемни ситуации и ми отне възможността да поема отговорност и да се справя с тях.

УСЕЩАНЕ ЗА САМОНЕНАВИСТ, КОГАТО СЕ СБЛЪСКАТ С НЕСЪВЪРШЕНСТВОТО СИ

Забелязах това доста бързо в себе си. Видях, че моят нарцистичен образ – на мъдър човек, който е постигнал една по-висока самореализация, само ми причинява смешно количество на познавателен дисонанс. Съдех се язвително и чувствах огромна, смазваща вина пред всички не съвсем добродетелни решения, които вземах.

Лесно е да се издигат в култ Буда или Далай Лама, както и да се смята, че те са перфектни, като винаги са действали в пълна информираност и състрадание. Дори и да е вярно, че някои хора достигат такова ниво на реализация, при което винаги вземат правилно решение, независимо от обстоятелствата, трябва да признаем, че такова нещо е запазена марка за много малкото.

В действителност, всички хора сме грешни, и всички понякога вземаме неправилни решения. Невъзможно е да изживееш дори няколко седмици възрастен човешки живот, без да допуснеш няколко грешки, дори и малки. Всичко, което можем да направим е да се учим от грешките и да се стремим да се справяме по-добре в бъдеще.

Парадоксално е, че един от най-важните духовни уроци – този да прощаваш на самия себе си, е особено труден за постижение за хората, които се интересуват от духовността. Вероятно е именно вината и чувствата за угризения да са ги повели по този път. Но духовните учения поставят на пиедестал едни страховито високи идеали, които водят до още по-голямо чувство за вина и омраза към себе си, тъй като е почти невъзможно човек да им отговори подобаващо. Това е основната причина, че е толкова обичайно за „духовните“ хора да избягват отговорността – признаването на недостатъците за тях е още по-болезнено.

ЛОШИ СИТУАЦИИ ПОРАДИ ПРЕКАЛЕНА ТОЛЕРАНТНОСТ И ОТКАЗ ДА СЕ ПРАВИ РАЗЛИКА МЕЖДУ ХОРАТА

За дълго време, приемах изключително сериозно идеята, че всяко човешко същество заслужава състрадание и доброта. В няколко чужди страни се озовах в потенциално животозастрашаващи ситуации, защото бях прекалено доверчив към хора, които не познавам или твърде мил с хора, на които отказвах да видя сенчестата страна. Исках да вярвам, че хората, към които съм се отнесъл добре, ще ми отвърнат със същото. Тази линия на мислене беше ужасно наивна и все още се опитвам да възстановя състоянието си, като разбера, че при определени ситуации доброжелателството не е отговорът.

Тъжният факт е, че борбата за оцеляване е все още реален проблем за огромен брой хора на тази планета. Много хора са израснали в мизерия, заобиколени от престъпност и са научили, че единственият начин да оцелеят е като се възползват от слабостите на другите.

ИЗЦЯЛО ПРЕНЕБРЕГВАТ НАУКАТА

Има доста силна анти-научна жилка в много духовни общности, и аз мисля , че това е срамно. Струва ми се, че много духовни хора стават враждебни към науката, защото някои вярвания и практики, които смятат за ценни, са недоказани или псевдонаучни в научната област. Ако една вяра или практика е недоказана, това само означава, че науката все още не е била в състояние да потвърди нейната валидност чрез повторяеми експерименти в лабораторна обстановка. Това не означава, че науката е глупост, няма ценност и трябва да се игнорира.

Научният метод е един от най-добрите инструменти, които имаме за разбирането на механизмите на видимата вселена. Той ни позволява да открием дълбоките истини за биологичната еволюция, да наблюдаваме далечните краища в пространството, да удължим продължителността на живота си с десетилетия, да стъпим на Луната и много други неща. Когато отхвърляш това, губиш един от най-мощните обективи за разбирането на реалността.

Карл Сейгън казва:

„Науката не само е съвместима с духовността – тя е мощен извор на духовност. Когато осъзнаем своето място сред необятността на светлинните години и хода на епохите, когато проумеем сложността, крастотата и изяществото на живота, тогава в нас се заражда извисяващо чувство – едновременно и гордост, и смирение, – което със сигурност е духовно. Такива са нашите усещания, когато сме изправени пред големи произведения на изкуството, музиката и литературата или пред прояви на забележителна и безкористна смелост, като например тези на Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг. Идеята, че науката и духовността се изключват една друга, прави лоша услуга и на двете.“

УБЕЖДЕНИЕТО, ЧЕ ПАРИТЕ И КАПИТАЛИЗМЪТ СА ЗЛО

Много от духовните хора саботират собствените си възможност да успеят съществено. Това е така, защото те са на пръв поглед алергични към богатството, асоциират парите с алчност, като всичко това примесват с обща злоба. Капитализмът се разглежда като двигател на неравенството и корупцията.

Ако сте привлечени от духовността, то някак се чувствате длъжни да се присмивате на „материализма“. В интерес на истината обаче, това виждане е прекалено опростено. Да, капитализмът има своите реални недостатъци, но в много отношения е за добро, сила, която предизвика огромен брой иновации и издърпа милиарди хора от бедността в световен мащаб. През 1820 г. 94% от хората на Земята са живели в крайна бедност. До 2015 г. тази цифра е спаднал до едва 9,6%, до голяма степен благодарение на икономическия растеж, катализиран от регулирания капитализъм.

Освен това – няма нищо по своята същност, което да не е наред с желанието да се печелят пари. Парите са невероятно средство. В действителност се нуждаем от повече състрадателни хора, които притежват значително богатство и желаят да го използват ефективно и алтруистично за подобряване на света.

А духовните хора, които пишат „Капитализмът е зло“ в социалните мрежи, обикновено го правят от ненужно скъпите си телефони.

Мисля, че различните взаимосвързани глобални духовни движения, за да бъдат максимално въздействащи и полезни, трябва да се справят със своите мрачни аспекти.

Алтернативата е един вид духовна и интелектуална смърт – състояние на постоянна стагнация, в която хората живеят в една безкрайна илюзия, че имат всички отговори и са достигнали крайната форма на човешкото същество. А в бързо променящият се свят непрекъснатото учене е от първостепенно значение.

В най-добрия случай, духовността е сила, която може да помогне на човечеството да реализира нашата обща идентичност, като съзнателни същества, които имат екологично съзнание, чувстват връзките си с Вселената и желаят да отговорят на най-неотложните въпроси на нашето време със състрадание, изобретателност, хладнокръвие и това, което Айнщайн нарича „свещено любопитство“.

Духовността е сила, която ни тласка към по-хармонично и устойчиво бъдеще и към създаването на един по-красив свят.

Автор: Джордан Бейтс

Темата на дълбокият размисъл

КАКВО БИ НАПРАВИЛ, АКО МОЖЕШE ДА ПРЕНАПИШЕШ МИНАЛОТО И ДА СИ ВЪРНЕШ ЖИВОТА ОБРАТНО

Представете си, че след смъртта си, попадайки в отвъдното, получавате шанс да се върнете към живота и да изживеете още 33 години! Чудесна възможност, нали? Само че има едно условие – трябва да поправите своя фатална грешка. Не ви казват каква е тя, а вие не помните нищо – нито за себе си, нито за живота си.

Алексей, героят от романа „Фантомна болка“, получава този шанс и приема предизвикателството. Но за да поправи миналото, той трябва да се превъплъти последователно в трима души и да избере живота на един от тях за следващите 33 години. Трима души, загинали едновременно от ръката на убиец.

„Ти си умрял, по-точно си убит. Но ти не си единствената жертва. По същото време са убити още няколко души. Ти не помниш, разбира се, кой от всички си бил – иначе играта нямаше да има смисъл…
Давам ти шанс. Онзи втори шанс, за който всички вие така отчаяно се молите. Ти ще живееш по девет дни като всеки един от тримата убити. Постарай се да ги разбереш и да ги обикнеш. Или пък да ги намразиш… каквото се получи. После ще се върнеш тук и ще направиш своя избор – ще посочиш в чий образ искаш да продължиш да живееш.“

С изтрити за земното си минало спомени, Алексей изживява последните девет дни на всеки от тримата убити. Той не знае защо трябва да се превъплъти точно в тези хора, защо са загинали, кой ги е убил, нито дали е един от тях. Но когато влиза в кожата им, по някакъв начин те му стават близки, в тях той открива нови и непознати емоции, потапя се в техните съдби, съпреживява болките им и се опитва да разреши техните дилеми.

Но къде в тази заплетена история е неговата собствена грешка? Как да я поправи? Какво би могъл да промени за девет дни? И как да реши на кого да даде шанс да живее още 33 години? Изборът е труден, а отговорността – колосално тежка.

„Играта“ се оказва сложна и пълна с изкушения и екзистенциални въпроси. Алексей не знае къде е попаднал – в Ада или в Рая. Не знае кой е този, който ръководи „играта“. И защо точно той е получил шанса да продължи да живее.

Всъщност кой знае какво ни очаква след смъртта? Дали наистина се озоваваме в Ада или в Рая? Изправяме ли се пред някого, за да отговаряме за земния си живот? А може би адът и раят са в самите нас, през целия ни живот. Може би по-важното е как живеем днес, тук и сега, какви постъпки извършваме, какви решения взимаме и как се отнасяме с човека до нас.

„… извън теб няма нито бог, нито дявол. Ти, както и всичко останало на този свят, си част от една обща система и извън теб съществуват само връзките, които я образуват. Вътре в теб се съдържа всичко – от висотите на рая до дълбините на ада. Ти избираш на какво и на кого да служиш. Толкова е елементарно. А вие сте измислили и бога, и дявола само за да избягате от личната отговорност.“

Ако всеки от нас можеше да изживее макар и няколко дни от живота на човека до себе си, може би светът щеше да изглежда по друг начин…

Тази книга ще ви накара да се замислите над много неща, ще ви помогне да се вгледате в собствените си малки и големи грешки и да преосмислите отношенията си с хората. Ще ви покаже колко лесно е да съдим другите, но колко различно изглежда всичко, когато сме в тяхната кожа, колко близка е нашата болка с чуждата болка… Защото всички сме хора, всички грешим и се борим за своето щастие. И сме свързани по един невидим начин, който прави Вселената цяла и хармонична. А когато нарушим тази хармония, трябва да понесем последствията от своите действия.

Ако шансът, който получава Алексей, ви се струва привлекателен, не чакайте края. Започнете още днес. Можете да промените много. Можете да избегнете фатални грешки. Просто се опитайте да се поставите на мястото на човека до себе си. Макар и за няколко дни. Съдете по-малко. Прощавайте повече. Живейте днес.

Представяме ви известния руски писател Олег Рой с романа „Фантомна болка“. Един философски роман за човешката същност, за доброто и злото и за неуловимата граница между ада и рая в самите нас. За грешките, които правим, и за шанса да започнем отначало. За любовта и прошката. И за отговорността на свободния избор.

Олег Рой разказва една завладяваща история, която ще ви срещне с ярки и интересни герои – всеки със своите мечти и стремежи, победи и загуби, емоции и страсти, всеки водещ своята лична житейска битка за щастие…

Но едно е сигурно – романът „Фантомна болка“ няма да ви позволи да го оставите, докато не стигнете до последната страница.

Приятно четене!

ВИЖТЕ ФРАГМЕНТИ ОТ КНИГАТА:

Човекът е надарен с ум и с душа, в които бликат кристални извори, цъфтят приказни цветя и пеят вълшебни птици. Всъщност биха могли да бликат, да цъфтят и да пеят. Но той замърсява този чист извор с тонове отпадъци: с ненужни обиди, с гняв, с безсмислени страхове…
А за Вселената е важен всеки човек. Загубата на когото и да било е свързана с болка. Като болката в ампутиран крак. Кракът го няма, но болката, макар и наричана „фантомна“, е напълно реална. По същия начин Вселената страда за всяка погубена душа. Погубена? Или просто изпаднала в летаргия?

…………………..

Честно казано, чувствах се като пълен идиот. За срещата с Него бях що-годе подготвен – какво да очакваш след всички тези полети, бели коридори и мистични видения? Само че срещата протичаше някак абсолютно неправилно. В книгите и филмите този момент винаги се представя като нещо уникално. Двете страни изричат възвишени, изпълнени с колосален духовен смисъл фрази. Разговор на ръба на патоса. А аз какво? Стърча по средата на някаква бяла стая – досущ като донаборник пред лекарска комисия…

…………………..

– Вече ти съобщих правилата. Сега ще научиш и подробностите – факти, които не помниш или не знаеш. Ти си умрял, по-точно си убит. Но ти не си единствената жертва. По същото време са убити още няколко души. Ти не помниш, разбира се, кой от всички си бил – иначе играта нямаше да има смисъл. Вероятно всеки от убитите би искал да разполага с твоя избор и със сигурност би се радвал, ако бях затворил „приемната“ за уикенда и им бях дал още два дни…
Така. Нещата бяха сериозни. Убити са няколко души… като в холивудски трилър. А аз съм една от жертвите. И сега отново съм на прицел.

…………………..

– Ако продължаваш да ме прекъсваш, може да размисля. Слушай сега, давам ти шанс. Онзи втори шанс, за който всички вие така отчаяно се молите. Ти ще живееш по девет дни като всеки един от тримата убити. Постарай се да ги разбереш и да ги обикнеш. Или пък да ги намразиш… каквото се получи. Пос­ле ще се върнеш тук и ще направиш своя избор – ще посочиш в чий образ искаш да продължиш да живееш.

…………………..

– Но тогава за какво живее човек? Та нали отива на земята, за да обогати душата си! Събира точки, както му казвате тук, за добрите си постъпки и ги губи за лошите. – Не знам кое ме караше да споря (каква невъобразима глупост: мравка да тръгне срещу булдозер), но ми се струваше, че всеки миг отговорът ще ми просветне.
– Много си забавен. Задаваш въпрос, а после сам си отговаряш. Умен си, значи… За какви точки ми говориш? Тялото е като съд, в който се плиска душата – в един съд, във втори, в трети. Няма никакви точки. Просто… се наслагва нещо като вкус. Като вашия коняк например, който става коняк, когато отлежава в дъбови бъчви. Но въпросът не е в крайния резултат, а в процеса. Щастие, казваш? За какво щастие може да става дума, щом всички вие, или поне повечето от вас, пропилявате времето си или в спомени, или в мечти. А това, което имате тук и сега, не само не го цените, но и изобщо не го забелязвате. С някои редки изключения: или в моменти на възторг (ах, тя каза „да“!), или в мигове на ужас, когато от храстите изскача саблезъб тигър. Когото и да вземеш за пример, през целия му живот няма да се съберат и пет такива момента. Ами през останалото време? Между другото, и ти си същият. Ах, колко пъти си се заричал: „От утре започвам нов живот“. Дори си имаш тетрадка, „Дневник на гения“: първо пишеш вътре, после късаш листовете, за да започнеш начисто. А всъщност е трябвало само да се вгледаш в твоето „тук и сега“, да се превърнеш в наблюдател на самия себе си, да отвориш очи и да прогледнеш… Уморих се да гледам всички тези слепци, които непрекъснато се лутат, но не правят крачка встрани. Да, сигурно е много увлекателно, но непрекъснато се повтаря едно и също: безсмислени страхове, караници за нищо, никому ненужни амбиции… Това ли наричаш щастие?

…………………..

До голяма степен и лошото, и доброто са безсмислени категории. Безсмислени по отношение на живота. Чак е смешно колко голямо значение придавате на тези етикети. А всъщност всеки проблем, заради който сте готови да сринете света, не е нищо повече от снежинка, която лети към огъня. Всяка смъртна обида съществува единствено в главата на оскърбения. А това, че непрекъснато подлагате крак на ближния си, е още по-непонятно. Защо го правите? Дори аз не ви разбирам.

……………………

– Значи няма нито Рай, нито Ад? Но щом съм умрял, къде съм тогава? – Вече бях напълно объркан.
– Намираш се там, където трябва – отсече Той, но след кратка пауза все пак поясни: – Рай и Ад няма. Това е илюзия, която сами сте си измислили. На всяко същество се дава отделна карма: птицата има небето, но няма къде да лети, рибата има морето, но няма къде да плува, човекът има земята, но няма къде да отиде… И все пак се намират смелчаци, които се решават да направят крачка напред. Да ти кажа, това донякъде ме кара да се примиря със съществуването на човечеството.
– А тази… игра? – попитах предпазливо от страх да не предизвикам отново гнева му. Интонацията му беше ледена. – За какво служи тя, пак ли за да понасяте по-леко съществуването на човечеството?
– А, не, тя е за забавление – подсмихна се Той. – Не можеш да си представиш колко е скучно да знаеш всичко предварително. А в този случай съществува такава прекрасна неопределеност. Разбира се, любопитно ми е дали ще познаеш собственото си тяло, или по-скоро собственото си съзнание, но не това е най-важното, то е само бонус. Чий живот ще избереш – ето това е истински интересно за мен.
– Не може ли поне малко да ми подскажете? – примолих се аз, без да възлагам особени надежди. – Кой съм бил? Прелестна девойка или грохнал старец?

…………………..

– Значи все пак вие сте Господ! – възкликнах аз и си помислих, че писанията за „онова, което следва после“ все пак не лъжат.
– Това пък откъде ти хрумна? – възрази Той доста равнодушно. – Аз само цитирах фразата, която използвате с повод и без повод. Но да се върнем на подробностите от нашия план. Както казах, ще поживееш като трима различни души, а после ще трябва да избереш само един. Дори това тяло и този живот да не са твои, ще останеш в тях още 33 години. Другите двама ще загинат от куршума на един непрокопсаник.
– Непрокопсаник ли?

…………………..

„Що за глупости сънувах!“ – беше първата мисъл, която проникна в главата ми в момента на пробуждането. Коридори, бяла стая, Глас… назидателна тирада! Като в евтин филм с претенции за дълбок философски смисъл – ненавиждам подобни неща!
Както и да е, човек може да сънува какви ли не щуротии. Ето, събудих се, аз съм си аз, казвам се…

…………………..

Майчице! Дъхът ми спря като от удар под лъжичката. Това беше. Имаше две възможни обяснения. Или полудявам (чувам гласове, привиждат ми се странни видения, нуждая се от психиатър), или пък, колкото и невероятно да звучи, тези видения и този Глас са напълно реални. Макар и плашещо със своята мистична неизвестност, второто „или“ ми допадаше повече. Като че ли не ми се влизаше в лудница. Но нека не прибързваме. Да приемем, че всичко е истина: ами да, събудил съм се в чуждо тяло и някой там горе разговаря с мен. Какво толкова?

…………………..

Седнах в леглото и погледнах надолу. Младо, стройно тяло. Несъмнено мъжко. Кой знае защо, този факт ме зарадва. Още преди това на подсъзнателно ниво бях сигурен, че така и трябва да бъде, че по никакъв начин не бих могъл да се окажа жена. В края на краищата дори „там горе“, докато беседвах с Гласа, като че ли говорех за себе си в мъжки род. Очевидно Гласът ми беше дал един доста полезен съвет: ако искам да разбера кой съм бил, трябва да се вслушвам в собствените си усещания, чувства и мисли. Искреното облекчение, което изпитах, откривайки, че съм мъж, изглежда, беше една от онези подсъзнателни подсказки.
Така. Вече бих могъл да се огледам наоколо.

…………………..

Въпреки че в стаята имаше следи от женско присъствие, всички останали пейзажи и натюрморти свидетелстваха, че се намирам в жилището на млад ерген, който живее сам. А щом мисълта ми пое в тази посока, веднага си „спомних“, че този апартамент е подарък от майка ми (странно, че не можех да си „спомня“ лицето ѝ, но това нямаше значение), иначе трябваше да пътувам прекалено дълго от крайградската ни къща до университета. Пък и нали казват, че „големите момчета трябва да живеят отделно“. Да, наистина бях галеник на съдбата – „златно момче“.

…………………..

„Страхотно е, дявол да го вземе!“ – ликувах аз и от възторг подскочих почти до тавана. Бликащото вътре в мен въодушевление беше достатъчно мощно, за да ме изстреля в космическа орбита. Определено имаше от какво да съм доволен. И пари, и външност, и младост, зашеметяваща с изобилието от шансове и възможности. Истинско начало на живота. Старт. И то какъв старт! Очакваха ме толкова много удоволствия, срещи, събития, успехи… и разбира се, поражения! Но когато си на двайсет, дори внезапните провали не са нищо повече от приключение.

…………………..

– Майкъл… Ей, Майкъл! – Щом отвори очи, първото, което видя, беше кукленското лице на някаква блондинка с пухкави устни, която му се усмихваше нежно. – Къде ще ме заведеш на закуска? Нали ще ме повозиш с ягуара? Ако искаш, може аз да направя закуската, а? Мааайкъл!
Миша изсумтя, защото си спомни думите: сметката за вчерашния гуляй се плаща на сутринта. Предварително нищо не беше планирал, всичко се случи някак от само себе си.

…………………..

– Хайде, влизай – продължи Гласът, – стига си се оглеждал, тук няма какво да видиш, всичко е само илюзия. В този момент лежиш на терасата на „Жълтият чайник“ и умираш от куршум, пронизал сърцето ти преди секунда. Излишно е да те държа в неведение (пък и обстоятелствата около смъртта ти при вас минават за повече или по-малко естествени) – иначе съвсем ще се объркаш. И без това все още не си на себе си. – Той се подсмихна. – Спокойно. След малко ще се съвземеш.

…………………..

– Хайде, не се сърди. Дай да обсъдим първото ти превъплъщение. Как ти се стори животът в това тяло? Какво чувстваше?
– Вече направих своя избор! – заявих твърдо. Бях сигурен, че искам да бъда Миша. Може би защото все още не се бях отър­сил от неговата личност – през изминалите девет дни доста се „сближихме“ с него. Или пък заради старата максима, че поз­натото зло е по-малко плашещо от непознатото.
– Нима? – с явна подигравка изрече Гласът.
– Да! – още по-твърдо заявих аз. – Искам да бъда Михаил. Всичко в него ми допада: и тялото, и мислите, и въобще животът му.

…………………..

– Ами ако сега се събудя в тялото на бездомен просяк? Или на инвалид?
Гласът остана напълно равнодушен към страховете ми:
– Е… мога да ти обещая, че няма да се окажеш олигофрен. Колкото до останалото… Толкова ли се страхуваш от физическата немощ? Или от финансовата безпомощност? А какво ще кажеш за ината, за силата да се бориш и да преодоляваш трудностите?
– Какво мога да преодолея за девет дни? – усмихнах се аз.
– Повярвай ми, много неща. – Думите му, изречени напълно безстрастно, прозвучаха като обещание.

…………………….

– Когато беше златното момче Миша, наистина ли се наслаждаваше на живота? – Стори ми се, че с този въпрос се опита да ми подскаже нещо. Само че не разбирах какво. – По мои наблюдения, през повечето време страдаше от махмурлук. Или от скука. Не знаеш ли, че без зимния студ не можеш да се зарадваш на топлината на пролетта? Между другото, човек може да се наслаждава и на студа.
– Да, ако е мазохист – промърморих аз.
– Нищо подобно. – Гласът звучеше все по-безразлично, сякаш вече му беше омръзнало да се занимава с мен. – Бъди безпристрастен наблюдател и се откажи от илюзията, че преживяванията се делят на приятни и неприятни. Категориите „приятно“ и „неприятно“ съществуват само в твоята глава. А понятията „топло“ и „студено“ са напълно реални. При това едното с нищо не е по-добро от другото. За да растат, цветята имат нужда от топлина. А за да караш ски, трябва да е студено. Хайде, време е да се връщаш в реалния живот.
„Не искам!“, беше последното, което успях да си помисля.

……………………

Хората често проплакват: „Защо?!“. И обвиняват небесата, Бог или съдбата, че са ги лишили от нещо, че не са били по-благосклонни, не са им дали шанс, истински шанс… Може би човешката природа е такава – винаги да обвиняваме друг за собствените си неудачи.

……………………

Не му се лежеше. Беше му противно да лежи. Искаше да се движи, да прави нещо, да бъде активен. Андрей погледна безполезните си крака и се усмихна горчиво. После се усмихна още веднъж, този път саркастично, сякаш се гледаше отвисоко. „Е, докога ще се търкаляш в това легло като настъпена жаба? И това ми било мъж! Не мислиш ли, че си жалък?“
Това не беше гняв, но определено помагаше. Казват, че най-ефикасният начин да се извадиш сам от състоянието на бездействие, е да се ядосаш на себе си. Оказа се, че самоиронията също помага.

…………………….

Той повдигна рамене и каза:
– За живота. За един човек, предал живота си в преследване на успеха, и за тежкия урок, който съдбата му поднася… – гласът на Андрей внезапно пресекна от краткия, но болезнен изблик на спомени, – като му отнема…
Очите ѝ се изпълниха с тревога:
– Моля те, недей! Не бива да се разстройваш… Всичко това е прекалено болезнено.

…………………..

На една от снимките до гримираната като фентъзи героиня Настя стоеше момиче, семпло облечено в дънки и обикновена тениска. Сърцето ми трепна – каква красавица! На пръв поглед девойките си приличаха като две капки вода (стига Настя да изтриеше грима от лицето си). Но всъщност Настя беше просто симпатична, а от другата човек не можеше да откъсне очи. Започнах внимателно да изучавам снимката, но така и не успях да разбера кое прави непознатата по-красива: малко по-различната извивка на устните, веждите, разположени малко по-високо, или овалът на лицето, който беше по-правилен. Иначе беше пълно копие на Настя. Същите тесни рамене, високи скули, сиво-зелени очи, изпъстрени най-вероятно със същите златисти точици…

…………………..

„Какъв е смисълът?“ е най-глупавият въпрос, който можеш да зададеш. Никой не знае защо идва на този свят. Единственият начин да налучкаш правилния път, е да се вслушваш в интуицията си. И това важи за всичко: за мечти и действия, за избор на професия, за любов, за вяра… Да се вайкаш и да си блъскаш главата защо си се родил такъв, какъвто си, е напълно безсмислено. Безполезно е, а също и вредно. Това е неразумно пилеене на ценни усилия и време. Всъщност има много по-належащи теми за размисъл и изобщо по-належащи занимания. Да действаш – ето кое е най-важното. Само така можеш да разбереш какъв е смисълът. Е, възможно е и нищо да не разбереш. И това се случва понякога. Но най-сигурният начин да не намериш отговор на този въпрос, е да бездействаш и да се тюхкаш: „Защо, какъв е смисълът?“.

…………………..

Вие, хората, непрекъснато се вайкате за свободната воля и за пропилените възможности: „Ах, ако можех да върна времето назад…“. – Той замълча за миг и после направи рязък завой към повода на днешната ни „среща“. – Както и да е. Ти получи правото и шанса да избираш. Кой е щастливецът?
Гневът ми стихна още преди да се разгори. Аз бях само пешка в Неговата игра. Но не в обичайния смисъл на думата, защото ходовете ми не се определяха от Него. Напротив. Цялата свобода на волята, цялата свобода на избора беше в моите ръце. Никой не ме принуждаваше за каквото и да било. Защо се гневях тогава?
Проклятие!

…………………..

Първобитните хора са се чувствали като играчка за природните стихии. Античните герои са знаели, че са играчка в ръцете на боговете. Но разширявайки познанието за себе си и за околния свят, човекът започва все повече да разчита на собствените си сили и все по-малко – на божието благоволение. Горе-долу по това време са се родили пословици като „Господ дава, но в кошара не вкарва“. Съвременният човек започва да разчита и да отдава почит единствено и само на себе си. Така е било допреди стотина години. Днес обаче вие сте напът отново да се сгромолясате до нивото на езичеството. Убедени сте, че някой, там горе, буквално ви води за носа: „Ах, от мен нищо не зависи!“. Даже ти вярваш, че си жертва на обстоятелствата. Но забележи, аз не говоря за „богове“, а за „висшата сила“ в мирозданието. Боговете, особено антропоморфните богове, са чисто човешка измислица. Една доста първобитна представа. Но така стоят нещата. От гледна точка на тази измислица, висшата сила, която намира удоволствие в това да наблюдава твоето безсмислено лутане по земята, се вписва прекрасно в представите ти за света.

…………………..

Беше си създал свой собствен свят. Свят, в който той беше победител, компанията му процъфтяваше, а парите течаха като река. Но какво от това?
Несигурният домашен неутралитет прилича на тресавище – озовеш ли се в него, няма измъкване. Рядката кал те поглъща, прониква в устата, жадно бълбука до ноздрите и жвака в ушите… Пльок! Затъваш в топлата безцветна сивота на ежедневието, приятелю!
Един или два пъти Андрей прие поканата на партньорите си за традиционната мъжка баня с момичета. Но от свежите, млади и безлично нежни професионалистки му се повдигаше не по-малко, отколкото от мисълта за наближаващата старост. Не, това не беше решение. Нима животът занапред щеше да се превърне в неумолимо растяща скука и безразличие?

…………………..

Всъщност той много добре знаеше – усещаше го интуитивно, с всяка своя клетка, – че това няма да бъде неангажиращ командировъчен флирт. Но все пак идеята за Дрезден си я биваше. Това щеше доста да улесни нещата.

…………………..

Отлична диплома, добра работа, родители, които те подкрепят – на пръв поглед всичко им беше наред и ги очакваше чудесно бъдеще. От тях се искаше само да действат, да бъдат инициативни. Но в този момент се намеси Нейно Величество Историята. Дойдоха деветдесетте години, смутни и хаотични. И първият удар се падна на родителите на Виктор. При това удар в буквалния смисъл на думата: колата на баща му беше пометена от огромния джип на някакъв новоизлюпен богаташ.

…………………..

Толкова ме беше страх! Страхувах се да не я загубя! А когато моята любима започна да ражда, мислех, че ще полудея или че няма да издържа и ще скоча през прозореца. Проклинах природата, че е измислила такъв идиотски начин за размножаване, проклинах себе си, бъдещото си дете, всичко на този свят! През пет минути се обаждах в родилния дом, а диспечерката, или както там се нарича, разпознаваше гласа ми още преди да съм заговорил. Сигурно по дишането. „Не се притеснявай, татенце – казваше тя, – раждането е дълга работа.“ Шегуваше се. Безчувствено животно!

…………………..

– Не знам, Мики. Нещата не са толкова прости – сви рамене Настя. – Но за вината… не мога да се съглася с теб. Говориш така, сякаш тя е откъснала ръцете и краката му и му е извадила очите. Пък той е здрав и прав мъж! А какво прави? Излежава се на дивана и предъвква мизерното си положение: „Ах, колко съм нещастен… защо все на мен и защо всички са такива негодници!“. Пропаднал бил… Та на него му харесва да е нещастен!