Арогантността и лъжата като екзистенциална опасност

В Притчи Соломонови (9:10) се казва: „Началото на мъдростта е страхът Господен”. Тези думи ни помагат да разберем по-ясно връзката между лъжата и нашите най-дълбоки движещи инстинкти.

Ако осъзнавате, че лъжата изопачава и изкривява действието на фундаменталните инстинкти, които ви насочват през перипетиите на живота, този факт ще ви изплаши достатъчно, за да ви накара да внимавате и в думите, и в делата си.

Честният човек може да разчита на вътрешното си чувство за смисъл и усет към истината, за да се ориентира непрекъснато какъв избор трябва да направи.

Тук важи едно правило, което компютърните програмисти познават много добре: „грешни данни – грешен извод”.

Когато лъжете и мамите (на практика себе си), вие изкривявате механизмите, свързани с интуицията, която ви подсказва правилната посока.

Интуицията е инструмент за ориентиране, действащ на подсъзнателно, а не на когнитивно ниво, особено когато когнитивният апарат работи стереотипно.

Ако подавате изопачени, грешни данни (неистини) на подсъзнателните механизми, които ви ръководят, според степента на изопачаване интуицията ще ви отвежда на места, където не бива да стъпвате.

Малко неща са по-ужасяващи от това в критичен момент от живота си, когато се налага да вложите всичките си способности, за да вземете правилното решение, да откриете, че склонността да лъжете се е превърнала в патологична и вече не можете да разчитате на преценката си.

Ако е така, желая ви късмет, защото само късметът може да ви спаси.

Има един грях, който Исус някак тайнствено определя като непростим: „Ако някой каже дума против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят” (Матей 12:32). Свети Павел, един от основателите на християнството, хвърля малко светлина върху тези думи, като свързва третата част от Светата троица със съвестта: „Истина говоря в Христа, не лъжа – свидетелства ми моята съвест чрез Духа Светаго” (Римляни 9:1).

Съвестта не е нищо друго освен споделяне на морално познание със самите вас.

Лъжата изисква да отхвърлите доброволно повелите на съвестта и създава опасност от патологизиране на тази жизненоважна функция. Невъзможно е да се отървете невредими от този порочен навик.

Това важи и в неврологичен смисъл.

Веществата, които водят до пристрастяване, се характеризират с това, че карат мозъка да отделя по-големи количества от невротрансмитера допамин. Допаминът създава чувството на радост, което свързваме с надеждата и новите възможности.

Освен това човешкият мозък е устроен така, че когато правите нещо приятно (и следователно то действа като допаминов „ритник”), онези части от личността, които вземат участие във въпросното действие, след време стават по-силни и по-доминиращи и могат да потиснат проявата на други аспекти на личността.

Следователно продължителната употреба на пристрастяващи вещества създава в психиката на пристрастения нещо, което може да се определи като живо чудовище.

И вниманието и намеренията на това чудовище са изцяло посветени на ефекта на наркотика. То желае само едно и развива цяла философия по въпроса защо това конкретно нещо е от първостепенно значение.

Представете си, че бавно и колебливо се възстановявате от наркотична зависимост. В един момент обаче нещо се обърква. Обзема ви негодувание. „Майната му!” – казвате си, след като отново сте посегнали към дрогата и усещате мощен приток на допамин.

В резултат на това крехките мозъчни вериги, които образуват мисълта „майната му”, стават по-здрави от онези части на психиката, които биха могли да мотивират пристрастения да спре наркотиците.

„Майната му” изразява много неща: „Заслужава си да пожертвам всичко това”; а също и: „Кого го е грижа за живота ми. И без това нищо не струва”; или нещо друго: „Какво от това, че трябва да лъжа хората, които държат на мен – родителите ми, съпругата ми, децата? Това е без значение. Интересува ме само дрогата”. Няма лесен начин за справяне със зависимостта.

Когато редовно използвате лъжи, вие създавате условия, наподобяващи до голяма степен онези, които благоприятстват пристрастяването, особено ако ви се разминава за лъжите (макар и за кратко).

Успехът носи чувство на удовлетворение, което става още по-силно, когато рискът да ви хванат е висок, но успявате да се измъкнете.

Това укрепва невронния механизъм в мозъка, оформящ биологичната структура, на която се опира цялата система на лъжата. Ако успехът не ви изневери, в краткосрочен план поне, този механизъм работи с нарастваща автоматичност и влиза в действие арогантната увереност, че ще ви се размине.

Този процес е очевиден при греховете чрез действие, но той протича също толкова неумолимо, но опасно и подмолно при греховете чрез бездействие, когато сте способни да видите истината, но отказвате да я видите.

Това е арогантната самоувереност, че знаете достатъчно, въпреки всички доказателства в полза на противното – въпреки заобикалящото ви страдание, вината за което с лекота и по един архетипен маниер прехвърляте върху несъвършената структура на реалността и очевидната недостатъчност на Бог.

Автор: Джордан Питърсън

Естественото състояние на усещащия зрял човек е овладяното нещастие

Несъмнено целият живот е процес на разпадане, но драматичните удари в това действие — големите внезапни удари, които връхлитат или изглежда, че връхлитат отвън, — онези, които запомняш, върху които хвърляш вината за хода на нещата и за които споделяш с приятелите си в мигове на слабост, не разкриват последствията си отведнъж.

Има и един друг вид удари — те идват отвътре, а ти ги долавяш едва когато е станало твърде късно, за да поправиш каквото и да е, когато неизбежно осъзнаваш, че в известен смисъл никога вече не ще бъдеш предишният добър човек. Първият вид разпад настъпва бързо — вторият протича почти незабелязано, но го осъзнаваш наистина внезапно.

Преди да продължа тази кратка история, нека изкажа едно общо наблюдение — проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш.

Би трябвало например да умееш да виждаш, че всичко е безнадеждно, и все пак да не отстъпиш от решимостта си да го промениш. Тази философия прилегна към ранните години от моя зрял живот, когато видях невероятното, неправдоподобното, а често и „невъзможното“ да стават действителност. Животът беше нещо, което подчиняваш, ако изобщо струваш. Животът лесно се поддаваше на разума и на усилието или на онова съотношение от двете, което успееш да събереш.

Романтично изглеждаше да станеш преуспяващ литератор — е, няма да постигнеш славата на една кинозвезда, но известността, която ти се полага, вероятно ще бъде по-дълголетна, няма да обладаваш властта на хората с непоколебими политически или религиозни убеждения, но сигурно ще бъдеш къде по-независим. Разбира се, в своето поприще ще си останеш завинаги неудовлетворен — но аз поне не бих избрал никое друго.

С отминаването на двайсетте години и с моето второ десетилетие, маршируващо малко пред тях, двете мои младежки огорчения — че не съм достатъчно едър (или достатъчно ловък), за да ме вземат в колежанския отбор по ръгби, и че не ме прехвърлиха отвъд океана по време на войната — се преобразиха в детински сънища наяве за въображаеми геройски подвизи, достатъчно приятни, та да ме унасят в неспокойни нощи. Големите проблеми в живота ми сякаш се разрешаваха, но тъй като оправянето им вървеше мъчително, бях прекалено изтощен, за да размишлявам над по-общи въпроси.

Преди десет години животът беше нещо съвсем лично. Трябваше да поддържам в равновесие съзнанието за безсмислието на усилието и съзнанието за необходимост от борба; убеждението в непредотвратимостта на краха и въпреки това решимостта да „успееш“ — дори повече, противостоянието между мъртвата хватка на миналото и възвишените намерения на бъдещето. Съумеех ли да постигна това, независимо от всекидневните несгоди — домашни, професионални и лични, — тогава Аз-ът ми щеше да излети като стрела, изхвърлена от нищото към нищото с такава сила, че накрая само гравитацията щеше да я притегли към земята.

Цели седемнайсет години — с едногодишна почивка и умишлено безделие по средата — вървяха тъй нещата и всяка нова изнурителна работа беше само чудесна перспектива за следващия ден. Животът ми съвсем не беше лек, но: „До четирийсет и деветия ми рожден ден всичко ще се подреди — повтарях си. — Мога да разчитам на това. Няма какво повече да иска човек, живял живот като моя.“

И изведнъж, десетилетие преди четирийсет и деветте, внезапно осъзнах, че преждевременно съм се разбил.

Човек може да се разбие по различни начини — може да се разбие мозъкът ти — и в този случай други ти отнемат правото да вземаш решения или тялото ти, когато не ти остава друго, освен да се подчиниш на белия болничен свят; или нервите ти.

В една неприятна книга с умиляваща кино развръзка Уилям Сийбрук разказва с немалка гордост как се е пропил. До алкохолизма го довело или поне силно допринесло за това разстройството на нервната система. Въпреки че пишещият тези страници не бе пропаднал чак дотам — от цели шест месеца той не бе изпивал повече от халба бира наведнъж, — неговите нервни рефлекси бяха поддали — от твърде много гняв и твърде много сълзи.

Нещо повече, за да се върна към тезата си, че животът ни нанася различни оскърбления, осъзнаването, че съм се разбил, не дойде едновременно с удара, а с отшумяването му.

Малко по-рано бях седял в кабинета на прочут лекар и бях изслушал сурова присъда. С нещо, което, поглеждайки сега назад, бих определил като огромно хладнокръвие, аз продължих да върша работите си из града, в който живеех тогава, без да ме е грижа, без дори да се замислям какви камари от неизпълнени задачи ми остават или какво ще излезе от това или онова мое задължение, както правят героите в книгите; бях доста самоуверен и във всички случаи бях едва посредствен пазач на повечето от нещата, поверени в ръцете ми, дори и на таланта си.

Но в мен внезапно се пробуди силен инстинкт за усамотение. Не исках да виждам никакви хора. Нагледал се бях в живота си на прекалено много хора — бях средно общителен човек, но стоях значително над средното в склонността да отъждествявам себе си, своите идеи и своята съдба с тези на всички класи, с които общувах непосредствено. Вечно някого спасявах или бях спасяван — за една-едничка сутрин можех да изживея всички чувства, приписвани на Уелингтън при Ватерло. Живеех в свят от тайни врагове и от предани приятели и почитатели.

Но сега исках да остана абсолютно сам и уредих да се откъсна донякъде от всекидневните си грижи.

През това време не бях нещастен. Заминах и хората около мен намаляха. Разбрах, че съм смъртно уморен. Сега можех да се излежавам и го правех с голямо удоволствие, спях и дремех понякога по двайсет часа в денонощието, а в промеждутъците решително си забранявах да мисля; вместо това съставях списъци — съставях ги и ги късах, стотици списъци: на кавалерийски командири, на ръгбисти и на градове, на популярни песнички и бейзболисти, на моите щастливи мигове и хобита, на къщите, в които бях живял, на костюмите си след уволнението от казармата и на обувките си (не включих костюма, купен в Соренто, който се сви, нито официалните лачени обувки и бялата риза с подвижната якичка, които мъкнах със себе си години наред, но така и не облякох, защото обувките прогизнаха в някакъв дъжд и се олющиха, а ризата с подвижната якичка пожълтя и колата по нея плесеняса). И списъци на жените, които бях харесвал, и на случаите, когато бях допуснал да се държат снизходително с мен хора, отстъпващи ми по характер и способности.

И внезапно, изненадващо, състоянието ми се подобри.

Щом проумях тази новост, аз цял се пропуках като стара чиния.

Всъщност това е краят на историята. Какво следваше да предприема оттук нататък, ще си остане, както казвахме едно време, „забулено в мъгла“. Достатъчно е само да отбележа, че след един час самотно прегръщане с възглавницата започнах да осъзнавам как цели две години животът ми е черпил от запаси, които не съм притежавал, как духовно и физически докрай съм се ипотекирал. Какво струваше дребният подарък — животът, върнат ми в замяна? — след като някога се бях гордял с избраната посока и бях вярвал в устояващата независимост.

Осъзнах, че през тези две години, за да запазя нещо — може би вътрешна тишина, а може би не, — аз се бях отучил от всички неща, които обичах — и всяко житейско действие, от утринната четка за зъби до вечерята с приятел, се бе превърнало в усилие за мен. Разбрах, че дълго време не бях харесвал никого и нищо, а само се бях подчинявал на стария гаснещ апетит да харесвам. Разбрах, че дори моята любов към най-близките ми хора се бе превърнала само в старание да обичам, че по-повърхностните ми връзки — с издателя, с продавача от цигарената будка, с детето на приятел — бяха само това, което помнех от минали дни, че трябва да правя. През същия този месец аз се ожесточавах от неща като звука на радиото, рекламите в списанията, писъка на трамвайните релси, глухата заспалост на провинцията — презирах човешката отстъпчивост и в същото време (макар и тайно в себе си) роптаех срещу коравосърдечието, — мразех нощта, защото не можех да спя, и мразех деня, защото ме приближаваше към нощта. Започнах да спя на лявата си страна, понеже видях, че колкото по-скоро уморявах, макар и мъничко, сърцето си, толкова по-бързо настъпваше онзи благословен час на кошмара, който подобно на катарзис вливаше в мен сила да посрещна по-добре новия ден.

Останаха само някои места и някои лица, които можех да гледам. Като повечето кореняци от Средния запад никога не бях страдал дори от най-смътни расови предразсъдъци — цял живот тайно бях копнял по красивите руси скандинавки, които виждах вечно да седят по верандите в Сейнт Пол, защото не бяха достатъчно заможни, та да бъдат допускани в доброто общество от онова време. Те бяха прекалено порядъчни, за да стават „мадами“, и твърде скоро дошли от селските ферми, за да знаят как се грабва свое място под слънцето, но помня, че обикалях кварталите, за да мярна едно проблясване на коса — лъскаво светлата гъстота на момичешка коса, каквато не ми бе съдено да опозная. Това обаче са приказки със съмнителна стойност на човек от голям град. А и те отклоняват от факта, че напоследък не понасях ирландците, англичаните, политиците, непознатите, вирджинците, негрите (светли и тъмни), житейските ловци, продавачите, разните комисионери, всички писатели (особено грижливо избягвах писателите, защото нямат равни в таланта си да ти докарват безкрай неприятности) — и всички обществени класи в качеството им на класи, както и повечето от тях заради принадлежността им към класата…

В усилието да се вкопча в нещо обикнах лекарите, момиченцата до тринайсет години и възпитаните момченца над осем. С тези малобройни категории на човечеството съумявах да намеря покой и щастие. Забравих да добавя, че ми допадаха и старите мъже — над седемдесетте, понякога и над шейсетте, но само ако лицата им бяха достатъчно обрулени от времето. Харесвах лицето на Катрин Хепбърн от екрана, независимо от шестващите клюки за нейната превзетост, както и лицето на Мириам Хопкинс, и моите стари приятели, ако ги виждах веднъж в годината и ако можех да си спомня призраците на техните образи от миналото.

Жестоко и озлобено, нали? Е, деца, това е безпогрешният признак на краха.

Картината не е красива. Неизбежно тя бе поставена в рамка, разнасяна насам-натам и излагана пред разни критици. Сред тях имаше една дама, която може да бъде описана само като личност с живот, в сравнение с който животът на другите хора прилича на смърт — дори и в моя случай, когато тя пое, общо взето, непривлекателната роля на утешителка на Йов. Въпреки че настоящата история приключва, позволете ми да добавя нашия разговор като послепис:

— Чакай — каза тя. (Често повтаря „чакай“, защото разсъждава, докато говори — наистина разсъждава.) Та рече: — Чакай. Вместо да се самосъжаляваш толкоз, по-добре си представи, че пропукването не е в тебе — представи си, че пропукването е в Големия каньон.

— Само дето е в мен — храбро казах аз.

— Чакай! Светът съществува само в твоите очи и в твоето понятие за него. Можеш да го направиш толкова голям или малък, колкото поискаш. А ти насила се опитваш да станеш дребно хилаво човече. Боже мой, ако стигна някога до срива, ще направя тъй, че и светът да рухне с мен. Чакай! Светът съществува само в твоето възприятие за него, следователно далеч по-добре е да кажеш, че не ти, а той се е сгромолясал — Големият каньон.

— Малката май е изгълтала целия Спиноза?

— Представа нямам от Спиноза. Зная… — И заразказва тогава за стари свои неволи, които, поне в нейната уста, изглеждаха много по-печални от моите, за това как ги е посрещнала, надмогнала, победила.

Усетих в себе си съпротива към думите й, но аз съм от бавно мислещите хора и в същото време ми мина през ума, че от всички природни сили жизнеността най-трудно се предава на другите. В дните, когато соковете сами прииждаха в тялото като не поръчана доставка в дома ти, ти се опитваше да ги разпределиш — но винаги безуспешно; и ако продължим да смесваме метафорите, жизнеността никога не се „присажда“. Или я имаш, или я нямаш, както здравето или кафявите очи, или честността, или баритоновия тембър. Бих могъл да си поискам от нея мъничко жизнелюбие, спретнато опаковано, разфасовано за домашно готвене и леко за храносмилане, но то никога нямаше да стигне до мен — дори да чаках хиляда часа, протегнал тенекиената съдинка на самосъжалението. Можех само да си тръгна от нейния праг, внимателно крепейки целостта си като пропукан порцелан, и да изчезна в селенията на горестта, където свивах своя дом от наличните строителни материали — и прекрачвайки прага й, мълчаливо да си напомня:

„Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли?“ – Евангелие от Матея 5–13.

Внимание, чупливо!

Март 1936

Авторът на тези страници ви разказа в предходния откъс как е осъзнал, че бъдещето пред него не е блюдото, което си бе поръчал за своето четирийсетилетие. Всъщност — тъй като писателят и блюдото бяха единосъщни, той описа себе си като пропукана чиния, от онези, за които се двоумиш струва ли си да ги пазиш. Редакторът намери, че текстът нахвърля твърде много въпроси, без да ги изследва в дълбочина, и навярно много от читателите са останали със същото впечатление — а и винаги се намират хора, които презират саморазкриването, освен ако не завършва с възхвални благодарности към боговете на Непобедимата Душа.

Но аз бях благодарил на боговете твърде дълго и им бях благодарил незнайно за какво. В изповедта си исках да излея своя вопъл, без да го разкрасявам с фона на Евганските възвишения. В моя кръгозор нямаше Евгански възвишения.

Понякога все пак се налага пропуканата чиния да бъде запазена в килера, налага се да бъде използвана в домакинството. Никога вече не ще я притоплят на печката, нито ще я мушват с другите чинии в мивката; няма да я изнасят пред гости, но ще върши работа в късни нощи, когато в нея ще насипват хрупкави соленки или когато ще приютява в хладилника останките от вечерята…

Оттам и продължението на разказа — по-нататъшната история на пропуканата чиния.

Известно е, че класическият лек за падналия духом е да се замисли за онези, които живеят в крайна нищета или изтърпяват физически страдания — това е извечен балсам за всяка печал и доста благотворен съвет за дневна употреба от всеки човек. Но в три часа през нощта една забравена дреболия добива трагичната значимост на смъртна присъда и лекарството не действа — а когато над душата тегне истински непрогледна нощ, часът е вечно три през нощта, ден след ден. В този час отказваш, колкото можеш по-дълго, да погледнеш в лицето на нещата, унасяйки се в детински сънища — но многобройните ти връзки със света непрекъснато те стряскат от съня. Отдаваш им дължимото по най-бързия и безболезнен начин и отново бягаш обратно към съня с надеждата, че нещата ще се подредят под въздействието на някакво чудодейно материално или духовно благополучие. Но колкото по-упорито е твоето оттегляне, толкова по-малък е шансът това благополучие да те споходи — не дочакваш утаяването на една мъка, а по-скоро ставаш неволен свидетел на екзекуция, на разпадането на собствената ти личност…

Ако в случая не се намесят лудост или наркотици, или алкохол, тази фаза те отвежда накрая в задънена улица и после настъпва пуста тишина. В нея можеш да се опиташ да претеглиш какво е било съсечено и какво е останало. Едва когато ме навести тази тишина, аз осъзнах, че два пъти съм преживял подобно нещо.

Единият беше преди двайсет години, когато се наложи да прекъсна първия си студентски курс в Принстън поради заболяване, диагностирано като малария. Благодарение на една рентгенова снимка, направена десетина години по-късно, се разбра, че е било туберкулоза — лека форма, та след няколко месечна почивка се върнах в колежа. Но бях изпуснал доста работи, най-важната от които беше, че не станах председател на студентския клуб „Триъгълник“, чиято дейност се изчерпваше с поставянето на водевили, освен това повторих курса. Никога повече колежът не представляваше за мен това, което бе преди.

Нямаше да се гордея с отличия, с медали. Един мартенски следобед си помислих, че съм изгубил всичко, дори най-дребното нещо, което съм желал — и същата вечер за първи път се впуснах да преследвам призрака на женствеността, а за известно време това лишава от значение всичко останало.

Години по-късно разбрах, че провалът ми да стана звезда на колежа беше за добро — вместо да се моря по разни комитети, аз се нахвърлих на английската поезия; когато си изградих представа как стоят нещата в нея, започнах да се уча и да пиша. По принципа на Шоу „Ако не получиш онова, което ти харесва, най-добре е да харесаш това, което получаваш“ обратът излезе сполучлив, но в оня момент преглъщането на съзнанието, че кариерата ми на водач на маси е свършена, беше сурово и горчиво преживяване.

От този ден не съм способен да изгоня неизпълнителен слуга, а хората, които могат да го сторят, ме поразяват и ми правят дълбоко впечатление. Прастарият нагон за властване над себеподобните се прекърши в мен и завинаги ме напусна. Животът наоколо ми се превърна в тежък сън и съществувах само заради писмата, които пращах на едно момиче от друг град. След такива сътресения човек не се възстановява — той става друга личност и в края на краищата тази друга личност си намира нови грижи.

Вторият случай, сходен с днешното ми състояние, беше след войната, когато отново прекомерно се разпилях встрани. Трагична любов, от ония, дето са обречени поради липса на пари, докато един ден момичето й сложи край, позовавайки се на здравия разум. През цялото безкрайно лято на отчаяние писах роман вместо писма, така че излезе за добро, но доброто беше за един различен човек. Мъжът, в чиито джобове звъннаха пари и който се ожени за същото момиче година по-късно, завинаги стаи в себе си будно недоверие, неприязън към класата на охолните безделници — не убедеността на революционера, а тлеещата омраза на селянина. През всички следващи години не съм престанал да се питам откъде идват парите на моите приятели, нито мога да забравя, че е имало момент, в който всеки от тях е могъл да упражни нещо като Droit de seigneur /Във феодалната епоха право на господаря на първа брачна нощ с невестите на своите слуги./ над моето момиче.

Шестнайсет години живях повече или по-малко в кожата на този нов човек, недоверчив към богатите, а работещ за пари; необходими ми, за да споделям волността и изяществото, които някои от тях умееха да внасят в живота си.

По това време крилатите коне на общоприетия светски фалш падаха простреляни под мен, както ме носеха в галоп — помня имената на някои от тях: Наранена Гордост, Излъгани Надежди, Изневяра, Фанфаронство, Разгромяващ Удар, Веднъж завинаги.

И много скоро не бях вече на двайсет и пет, а после даже и на трийсет и пет и нищо не бе тъй хубаво, както преди. Но през всичките тези години не помня дори веднъж да съм се обезсърчавал. Видях честни мъже да преброждат кръговете на самоубийствения мрак — някои се поддадоха и свършиха; други се приспособиха и пожънаха по-големи от моите успехи; но моят дух нито веднъж не падна под стъпалото на самоотвращението в случаите, когато сам се бях поставил в противна светлина.

Неволите не водят непременно до обезсърчение — обезсърчението си има свой бацил, толкова различен от неволите, колкото е артритът от схванатите стави.

Когато миналата пролет угасна слънцето на новия ми небосвод, първоначално не направих връзка със случилото ми се преди петнайсет или двайсет години. Едва по-късно и постепенно започна да се очертава родовото сходство — разпиляване встрани, горене на фитила от двата края; захранване от физически запаси, с каквито не разполагах, като човек, който тегли на червено от банковата си сметка. По въздействие този удар беше по-жесток от предишните два, но беше от същия вид — чувството, че стоя по здрач на пусто стрелбище с празна пушка в ръце, а мишените са свалени до една. Няма поставена цел — просто тишина и в нея звукът на собственото ми дишане.

Тази тишина таеше огромна безотговорност към всяко задължение, изронване на всички мои ценности. Страстната ми вяра в реда, пренебрежението ми към причините или последствията заради осенението и прозрението, чувството, че умението и работливостта имат свое място във всеки свят — всички тези и редица други мои убеждения бяха пометени едно по едно.

Видях как романът, който в годините на моята зрелост беше най-въздействащото и най-благодатно средство за предаване на мисли и чувства от едно човешко същество на друго, започна да се подчинява на едно механично и комунално изкуство, което, независимо дали в ръцете на холивудските търгаши или на идеалистите, съумяваше да отразява само най-банални мисли и примитивни чувства. В това изкуство думите бяха подчинени на картинката, а характерите биваха принизявани до неизбежната първа предавка на масовото съпричастие. Още в 1930 година предчувствах, че звуковото кино ще направи дори най-четения романист не по-малко архаичен от нямото кино. Хората все още четяха, макар и само книгата на месеца, избрана от професор Канби — любопитни деца ровичкаха из помията, която господин Тифани Тейър изливаше върху книжарските лавици на бакалниците, — но имаше нещо унизително обидно и за мен то стана почти натрапчиво чувство, да гледам как силата на писаното слово бива подчинявана от друга, по-крещяща, по-груба сила.

Описаното по-горе дава представа за онова, което ме преследваше в дългата нощ — не можех нито да го приема, нито да се боря с него, то сякаш изличаваше всички мои усилия, така както големите универсални магазини съсипаха дребния търговец, външна сила, непобедима…

(С усещането, че изнасям лекция, аз поглеждам часовника пред себе си върху катедрата, за да преценя колко минути ми остават…)

Та когато стигнах до този период на мълчание, бях принуден да взема мярка, до която никой не прибягва доброволно: длъжен бях да мисля. Господи, колко беше трудно! Да местя грамадни сандъци с тайно съдържание. Изтощен, през първата почивка се запитах дали изобщо бях мислил преди. След много време стигнах до следните изводи, така както ги записвам тук:

1) Че съм мислил извънредно малко, освен върху проблемите на своя занаят. Двайсет години друг човек е бил моята интелектуална съвест. Едмънд Уилсън.

2) Че друг човек въплъщаваше моето усещане за „достоен живот“, макар да го бях видял само веднъж през последните десет години и оттогава спокойно можеше и да са го обесили. Той работи в кожарската търговия из Северозапада и би му станало неприятно, ако спомена името му тук. Но в трудни обстоятелства се опитвах да отгатна какво би помислил той, как би постъпил той.

3) Че един трети мой връстник ми е бил художествена съвест — не бях подражавал на неговия привлекателен стил, защото собственият ми стил, такъв, какъвто е, се изгради, преди той да отпечата нещо свое, но в тежки моменти неудържимо ме притегляше.

4) Че четвърти човек бе започнал да се разпорежда в отношенията ми с други хора, когато тези отношения потръгваха добре: какво да направя, какво да кажа. Как да направя хората поне за кратък миг щастливи (като се противопоставя на теориите на мисис Поуст да се държим така, че прилагайки системна вулгарност, да поставяме другите в крайно неудобно положение). Това страшно ме объркваше и будеше у мен желание да избягам вън и да се напия, но този човек познаваше играта, изучил бе правилата й и я беше овладял, и неговата дума тежеше пред мен.

5) Че през тези десет години едва ли съм притежавал политическа съвест, освен като ироничен примес в моите писания. И новият ми интерес към обществената система, в която се налагаше да съществувам, се възроди благодарение на един много по-млад от мен човек, който ми отвори очите с биле от страст и свеж въздух.

Така че не съществуваше вече мое „аз“ — нямаше основа, върху която да градя своето самоуважение, — ако изключим неограничената ми работоспособност, която, изглежда, също вече не притежавах.

Особено е чувството да нямаш същност — да си като малко момченце, оставено само в голяма къща, което знае, че ето най-после може да направи всичко, което си поиска, а открива, че нищо не иска…

(Часовникът показва, че времето ми е изтекло, а аз едва съм се докоснал до темата. Гризат ме съмнения дали това представлява интерес за другите, но ако някой пожелае да научи още, останаха ми маса неща за казване и редакторът ще прецени. А ако ви е дотегнало, признайте си, само не прекалено високо, защото имам чувството, че някой, не съм сигурен кой, дълбоко е заспал — някой, който би могъл да ми помогне да поддържам висок работния си градус. Във всеки случай не бог.)

Слепването

Април 1936

На страниците дотук говорих как един необикновено оптимистичен млад човек е изживял крах на всички ценности, крах, неосъзнаван дълго време след настъпването му. Разказах и за последвалия период на опустошение, и за необходимостта да продължаваш, само че без подкрепата на познатата героична бомбастичност на Хенли, „главата ми е в кръв, но несклонена“. Защото една равносметка на моите духовни влечения показва, че не притежавам някаква особена глава, която да бъде склонена или несклонена. Някога бях имал сърце, но сякаш в нищо повече от това не можех да съм сигурен.

Тази констатация поне беше брод за излаз от тресавището, в което бях затънал: „Чувствах — следователно съществувах“. В разни времена немалко хора се бяха облягали на мен, бяха идвали в трудни моменти или ми бяха писали отдалеч, безрезервно бяха вярвали в моя съвет и в моето отношение към живота. И най-отегчителният дърдорко или и най-циничният Распутин, който може да влияе върху съдбите на редица хора, трябва да притежава някаква индивидуалност, така че въпросът се свеждаше до това да открия защо и в какво съм се променил, къде е пукнатината, през която, незабелязано за мен, възторгът и жизнеността ми неспирно и преждевременно изтичаха.

В една мъчително безнадеждна нощ натъпках ръчната си чанта и заминах далеч, на хиляди мили, за да премисля всичко. Наех си стая за долар на вечер в мръсно градче, където не познавах никого и похарчих всичките си налични пари за запаси от месни консерви, солени бисквити и ябълки. Но не позволявайте да ви внуша, че промяната от един твърде пренаселен в сравнително аскетичен свят е някакво Велико Търсене — просто се нуждаех от пълен покой, за да размисля защо развих тъжна склонност към тъгата, меланхолна склонност към меланхолията и трагична склонност към трагичното — защо се бях отъждествил с обектите на моя ужас и на моето състрадание.

Прилича ли ви това на ярка отличителна черта? Ни най-малко: едно отъждествяване от този род е гибел за таланта. Подобно нещо пречи на душевноболните да работят. Вашингтон не би приел на драго сърце да сподели страданията на своите войници, нито Дикенс на своите лондонски бедняци. А когато Толстой се опитал да слее себе си с обектите на своето внимание, не излязло нищо, получил се фалш. Назовавам тези примери, защото се отнасят до хора, за които всички знаем.

Тази мъгла беше опасна. Когато Уърдсуърт стигнал до мисълта, че „величието отмина земята“, той не се е почувствал заставен да си отиде с него, а Огненият Атом Кийтс нито за миг не е преставал да се бори със своята туберкулоза и дори в последния си час не се е простил с надеждата, че ще бъде още дълго сред английските поети.

Моето принасяне в жертва беше непрогледно мрачен акт. И определено извън тона на епохата — все пак долавях същото и у други, видях го поне в десетина честни и трудолюбиви люде. (Чух ви, но това обяснение е прекалено опростено — сред тези мъже имаше и марксисти.) Бях безучастен свидетел на това как един мой знаменит връстник ухажва половин година идеята за Голямото Излизане от сцената; наблюдавах друг, също тъй прославен, да прекарва дълги месеци в психиатрична болница, неспособен да понесе каквото и да е общуване с хора. А от онези, които се предадоха и отминаха в небитието, мога да изброя поне двайсетина.

Това ме наведе на мисълта, че оцелелите са положили нещо като разчистено начало. Но пак говоря големи думи, които нямат нищо общо с началото след затвор, когато най-вероятно се запътваш към друг затвор или се завръщаш по принуда в стария.

Прословутото „Избавление“ или „откъсване от всичко“ е разходка в клопка, дори когато клопката включва южните морета — дар само за жадните да ги рисуват или да ги преплават. Разчистеното начало означава да отсечеш пътя си назад; непоправимо е, защото слага край на миналото. И тъй като не бях повече в състояние да изпълнявам задълженията, поставени ми от живота или от самия мен, защо да не убия кухата черупка, позирала пред него цели четири години?

Аз трябваше да продължа да бъда писател, защото за мен това беше единственият възможен начин на живот, но щях да прекратя всякакви усилия да бъда личност — да съм добър, справедлив или великодушен. Наоколо бе пълно с фалшиви монети, които щяха да ми свършат работа и знаех къде да си ги доставя на безценица. За трийсет и девет години едно наблюдателно око се научава да разпознава кога е разредено млякото и е насипан пясък в захарта, къде пробутват стъкло за диамант и гипс за камък. Нямаше повече да се раздавам — оттук нататък всяко раздаване щеше да се обявява извън закона и да се назовава с ново име, името беше Разпиляване.

Това решение отприщи в мен буен прилив на енергия, като всяко едновременно истинско и ново нещо. За да положа някакво начало, грамадата писма, очакваща ме вкъщи, щеше да бъде изсипана в кошчето за смет веднага щом се върнех, писма с искания срещу нищо — да изчета ръкописа на някой си, да прокарам стихотворение на друг, да говоря без хонорар по радиото, да съчиня предговор, да дам интервю, да пооправя сюжетната линия на еди-коя си пиеса, да помогна в разрешаването на дадена домашна бъркотия, да изпълня важно или милостиво дело.

Шапката на фокусника беше празна. Дълго време ваденето на чудеса от нея беше просто въпрос на сръчност на ръцете, но сега, ако сменим метафората, завинаги отпадах от вложителите във фонда за помощи на непълноценните.

Долното ми озлобление напираше неудържимо. Почувствах се като мъжете с малки лъскави, очички, които бях виждал преди петнайсет години по маршрута на крайградската влакова линия от Грейт Нек — мъже, които нехаеха дали утре светът ще се катурне в хаоса, стига да оцелеят техните къщи. Сега бях неотделим от тях, един от пригладените типове, дето казват:

Съжалявам, но бизнесът си е бизнес.

Или:

Трябвало е да помислиш за това, преди да загазиш.

Или:

Не ме търси за тази работа.

И усмивката — ах, аз също ще си изработя такава усмивка. Още я изпипвам тая усмивка. Тя трябва да съчетава най-добрите отличителни белези на хотелския управител, на старата обиграна светска хиена, на директора на скъп пансион в деня на родителските посещения, на негъра — пиколо в асансьора, на педераста, дето ти върти очи, на продуцента, откупващ правата над сценария ти за половината от пазарната му цена, на обучената милосърдна сестра, постъпваща на нова работа, на голото момиче, позиращо за първи път, на обнадеждената статистка, неочаквано попаднала в предния план на камерата, на балерината с възпален палец и, разбира се, сияйната любеща добрина на всички онези между Вашингтон и Бевърли Хилс, които са принудени да съществуват благодарение на разкривените си сурати.

И също гласът — работя с учител над гласа си. Когато го усъвършенствам, ларинксът не ще издава дори обертон различие от убеждението на моя събеседник. Тъй като гласът ми ще бъде призован главно за да озвучава думичката „да“, ние с моя учител (адвокат) съсредоточихме усилията си върху нея, но в допълнителни уроци.

Уча се да влагам в нея онова вежливо презрение, което оставя хората не само с чувството, че далеч не са добре дошли, но и дори че са ми непоносими и през цялото време са обект на непрекъснат унищожителен анализ. Тези моменти, разбира се, няма да съвпадат с усмивката. Тя ще бъде изключителната привилегия на онези, от които нищо не мога да получа, изчерпаните старци или безогледните младежи. Те няма да се засегнат — какво, по дяволите, и без това с тях обикновено всички разговарят тъй.

Но стига толкова. Въпросът не е несериозен. Ако сте млад и изпитвате желание да ми пишете, за да ме помолите да се срещна с вас, та да научите как се става меланхоличен автор на произведения за емоционалното изчерпване, често спохождащо писателите в зенита им — ако сте толкова млад и толкова плиткоумен, та да го направите, аз просто няма да отговоря на писмото ви, освен ако не сте роднина на някой наистина богат и влиятелен човек. И ако умирате от глад под моя прозорец, бързо ще изляза и ще ви подаря усмивката и гласа си (но няма да ви подам ръката си), и ще се помотая около вас, докато някой се изръси с една монета, за да извика по телефона линейка, ще го направя, но ако си мисля, че сте подходящ за сюжет.

Най-после станах само писател. Човекът, който упорито се бях опитвал да бъда, се превърна в такъв товар, че просто го „разкарах“, без да изпитвам по-силно угризение от негърката, която разкарва съперницата си в събота вечер.

Нека добряците си бъдат добряци — нека търсените лекари издъхват на поста си със своята едноседмична отпуска в годината, която могат да посветят на оправянето на домашните си неразбории, и нека лекарите без клиентела се боричкат за пациенти за по долар на преглед; нека войниците гинат и нека влизат право във Валхалата на своята професия. Такъв е договорът им с боговете.

Писателят не се нуждае от такива идеали, освен ако сам не си ги съгради, а вашият Фицджералд ги е зарязал. Старият блян да бъде цялостен човек в традицията Гьоте-Байрон-Шоу, към която да привнесе американски размах, някаква комбинация между Дж. П. Морган, Топъм Боклерки свети Франциск Асизки, беше изхвърлен върху купчината от ненужни вехтории, при защитните раменни подложки, използвани веднъж за ръгби мача на принстънските първокурсници, и при офицерската барета от униформата на европейските експедиционни корпуси, която така и не стигна до Европа.

И какво? Сега мисля следното: естественото състояние на усещащия зрял човек е овладяното нещастие. Мисля още, че у зрелия човек желанието да бъде с по-съвършена сърцевина от вашата, този „вечен стремеж“ (както се изразяват онези, които си печелят хляба с подобни изявления), само увеличава нещастието в края — края на нашата младост и надежда.

В миналото моето щастие стигаше до такъв екстаз, че не бях в състояние да го споделя дори с най-скъпия за мен човек, а се налагаше да го разпилявам из тихи улици и пътеки и само нищожна част от него се процеждаше до някой ред в книгите ми — и си мисля, че моето щастие или дарбата ми за самозаблуда, или, наречете го както искате, беше нещо изключително. Не беше нещо естествено, а противоестествено — противоестествено като епохата на Бума; а изживяното от мен през последните години съответства на вълната от отчаяние, която заля нацията след края на епохата на Бума.

Аз ще съумея да живея с тази нова свобода, въпреки че минаха няколко месеца, докато се уверя в това. И също както насмешливият стоицизъм, благодарение на който американският негър издържа непоносимите условия на своя живот, му струваше изгубване на съзнанието за истина — така и в моя случай аз си плащам цената. На мен повече не ми е симпатичен пощальонът, нито бакалинът, нито издателят, нито мъжът на братовчедка ми, който от своя страна също ще ме намрази, и табелката Cave Canem непрекъснато е окачена на вратата ми.

Аз ще се постарая все пак да бъда примерно куче и ако ми хвърлите кокал с достатъчно месо по него, може дори да ви близна ръката.

„Крахът“

превод: Рада Шарланджиева

Човек е и толкова голям, колкото са били големи раните, които е надживял.

Мисля, че едно красиво сравнение може да бъде направено между човешкия живот и живота на едно дърво. И в двата случая има сходен смисъл – да бъдеш (но да бъдеш балансирано) между земята, която те ражда и храни и в която са корените (или тялото) ти, и небето, което дава простор, дух, необят и стремеж нагоре, стремеж за развитие, за даване на плод, за растеж на душата…

Хората, които са отдадени предимно на задоволяване страстите, желанията и нуждите на тялото си, приличат на дърво, което не може да израстне нагоре и да даде плод, защото липсва емоцията и душата, липсва духа и простора, погледът към околното и нагоре.. Обречени са на безплодие (не във физически, а в човешки и в творчески смисъл), на непълноценен живот, осакатен – от оскотяване. Тогава и корените са обречени да изгният. Тогава дори връзката (която тук не е връзка, а вкопчване) със земното липсва или излинява и загива.

От друга страна, и хората, отдадени единствено на духовния си живот и на духовното си развитие, изпадайки в другата крайност, са обречени на безплодие, за съжаление. Примери много. Аскети (от древността, та до наши дни), анорексици… Много думи, които започват с буквата “а-”, което значи отрицание. В случая – на телесната ни природа. Тъжно, но е факт. И корените, и стъблата, и клоните (метафорично казано) на такива хора изсъхват, те не искат да се хранят от земята и съответно няма как да дадат плод… Красив порив, но неспособен да се развие както трябва тук, на този земно-небесен свят, съчетание от противоположности, които трябва да бъдат в хармония. В нас и извън нас… А е тъжно нещо безплодния живот, безплодния човек, безплодното дърво…

Важно е да раждаме плодове – във всякакъв смисъл. Да се научим на баланс вътре в себе си между земното и духовното в нас, и да поддържаме този баланс. Да бъдем в хармония с различните неща у себе си, колкото и да са противоречиви понякога. Само тогава можем да бъдем пълноценни човешки същества, от плът и кръв, но и с душа. А и от плътта, и от душата си можем да раждаме и това е най-красивото…  Да “предадем нататък” – живота, енергията… Да оставим следа, да оставим нещо (или много неща) след себе си. Да (съз-)дадем, след като сме родени и ни е било дадено – душа, плът и кръв, храна и грижа – за да ни има и да бъдем…

Да бъдем проводници между световете в нас и извън нас, които можем да опознаваме. Както и между миналото – предишните поколения, от които произхождаме, и бъдещето – нашите деца, следващите поколения. И да бъдем чисти в това… Да бъдем като едно дърво, което е проводник на земната енергия, която е нужна на Живота тук, от корените си нагоре към върховете на клоните си… Към необята.

Щастието е в това да даваш. Да имаш какво да дадеш…

–––––

За живите, като за мъртвите – или добро, или нищо!

“На Небето, ако искаш да кажеш една лоша дума, устата ти не се отваря; когато искаш да кажеш една добра дума – тогава се отваря. В ангелския свят никога не можеш да произнесеш дума, когато не обичаш предмета, който тя означава. Там не можеш да кажеш: “Аз не те обичам”, защото преди да кажеш това, онзи, към когото отправиш тези думи няма да го има вече пред тебе. Човешкият език в сравнение с небесния е като гръмотевица.” – Петър Дънов

Всеки е чувал тази мисъл-препоръка: “За мъртвите или добро, или нищо.”

Всъщност така трябва да постъпваме и спрямо мъртвите, и спрямо живите! Защото човек няма как да израства духовно и житейски, и да напредва успешно по пътя си, докато говори или пише негативни неща за други хора. Да, напълно човешко е да изпитваме понякога, към някого, негативна емоция, или да ни минава недобра мисъл за него или нея през ума. Има хора,които ни обиждат, или дори вредят с нещо, или пък просто са твърде различни от нас и не са “по наш вкус”, най-просто казано. Всеки ще разбере какво имам предвид.Защото сме хора, и като такива имаме личен вкус – личности сме… Или поне сме призвани да бъдем такива. Дори Бог за някои вярващи е Личност. Какво остава за нас, които имаме минало, спомени, рани, привързаности и предпочитания…

Но можем да не споделяме негативната мисъл или емоция, която е предизвикал някой в нас, по някакъв си повод. Това го можем, със сигурност! Трябва само малко самодисциплина и воля в тази посока. А въздържанието от злословене върши чудеса в човешкия живот! Бъдете уверени в това.

Както едно семенце, което израства и става голямо дърво,много трудно изкоренимо, когато го поливаме и отглеждаме, така негативните мисли и емоции растат, когато говорим или пишем за тях, когато им даваме израз пред други хора. И стават трудно изкореними. И са в нашата градина, не в друга. И дават отровни плодове. И в това бъдете сигурни.

Най-малкото, с което можем да навредим някому, говорейки неприятни неща по негов (или неин) адрес пред другите, е в това, че можем да настроим и тях против този човек. А това е ненужно. Нека всеки преценява другите хора сам за себе си. Нека даваме тази свобода на хората.

Това не е “затваряне на очите” за недостатъците на другите. Можем да посочим някому някоя негова грешка, разбира се, но само ако ни е близък и ни има доверие. Само ако този човек се чувства обичан от нас. Защото иначе няма смисъл. Само кротко и с чиста Любов можем да помагаме на другите да преодоляват несъвършенствата си, и да стават по-добри същества. И само ако сме готови да признаем – пред тях и пред себе си, че и ние самите не сме съвършени… И с личен пример показваме какво е стремеж към самоусъвършенстване и работа в името на тази свята цел.

Нека, ако говорим нещо за някого, то да е добро. Добрите думи никога не са “в повече”. Добрите думи, които казваме или изписваме, са безценни и се помнят дълго. Поне толкова дълго, колкото лошите думи, а понякога и повече време… Но във всеки случай – градината, за която се грижим и която представлява съзнанието, сърцето, живота ни – в нея растат красиви цветя и дървета, когато казваме добри думи. И “раждат” добри плодове.

Вие в каква градина искате да живеете?