Арогантността и лъжата като екзистенциална опасност

В Притчи Соломонови (9:10) се казва: „Началото на мъдростта е страхът Господен”. Тези думи ни помагат да разберем по-ясно връзката между лъжата и нашите най-дълбоки движещи инстинкти.

Ако осъзнавате, че лъжата изопачава и изкривява действието на фундаменталните инстинкти, които ви насочват през перипетиите на живота, този факт ще ви изплаши достатъчно, за да ви накара да внимавате и в думите, и в делата си.

Честният човек може да разчита на вътрешното си чувство за смисъл и усет към истината, за да се ориентира непрекъснато какъв избор трябва да направи.

Тук важи едно правило, което компютърните програмисти познават много добре: „грешни данни – грешен извод”.

Когато лъжете и мамите (на практика себе си), вие изкривявате механизмите, свързани с интуицията, която ви подсказва правилната посока.

Интуицията е инструмент за ориентиране, действащ на подсъзнателно, а не на когнитивно ниво, особено когато когнитивният апарат работи стереотипно.

Ако подавате изопачени, грешни данни (неистини) на подсъзнателните механизми, които ви ръководят, според степента на изопачаване интуицията ще ви отвежда на места, където не бива да стъпвате.

Малко неща са по-ужасяващи от това в критичен момент от живота си, когато се налага да вложите всичките си способности, за да вземете правилното решение, да откриете, че склонността да лъжете се е превърнала в патологична и вече не можете да разчитате на преценката си.

Ако е така, желая ви късмет, защото само късметът може да ви спаси.

Има един грях, който Исус някак тайнствено определя като непростим: „Ако някой каже дума против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят” (Матей 12:32). Свети Павел, един от основателите на християнството, хвърля малко светлина върху тези думи, като свързва третата част от Светата троица със съвестта: „Истина говоря в Христа, не лъжа – свидетелства ми моята съвест чрез Духа Светаго” (Римляни 9:1).

Съвестта не е нищо друго освен споделяне на морално познание със самите вас.

Лъжата изисква да отхвърлите доброволно повелите на съвестта и създава опасност от патологизиране на тази жизненоважна функция. Невъзможно е да се отървете невредими от този порочен навик.

Това важи и в неврологичен смисъл.

Веществата, които водят до пристрастяване, се характеризират с това, че карат мозъка да отделя по-големи количества от невротрансмитера допамин. Допаминът създава чувството на радост, което свързваме с надеждата и новите възможности.

Освен това човешкият мозък е устроен така, че когато правите нещо приятно (и следователно то действа като допаминов „ритник”), онези части от личността, които вземат участие във въпросното действие, след време стават по-силни и по-доминиращи и могат да потиснат проявата на други аспекти на личността.

Следователно продължителната употреба на пристрастяващи вещества създава в психиката на пристрастения нещо, което може да се определи като живо чудовище.

И вниманието и намеренията на това чудовище са изцяло посветени на ефекта на наркотика. То желае само едно и развива цяла философия по въпроса защо това конкретно нещо е от първостепенно значение.

Представете си, че бавно и колебливо се възстановявате от наркотична зависимост. В един момент обаче нещо се обърква. Обзема ви негодувание. „Майната му!” – казвате си, след като отново сте посегнали към дрогата и усещате мощен приток на допамин.

В резултат на това крехките мозъчни вериги, които образуват мисълта „майната му”, стават по-здрави от онези части на психиката, които биха могли да мотивират пристрастения да спре наркотиците.

„Майната му” изразява много неща: „Заслужава си да пожертвам всичко това”; а също и: „Кого го е грижа за живота ми. И без това нищо не струва”; или нещо друго: „Какво от това, че трябва да лъжа хората, които държат на мен – родителите ми, съпругата ми, децата? Това е без значение. Интересува ме само дрогата”. Няма лесен начин за справяне със зависимостта.

Когато редовно използвате лъжи, вие създавате условия, наподобяващи до голяма степен онези, които благоприятстват пристрастяването, особено ако ви се разминава за лъжите (макар и за кратко).

Успехът носи чувство на удовлетворение, което става още по-силно, когато рискът да ви хванат е висок, но успявате да се измъкнете.

Това укрепва невронния механизъм в мозъка, оформящ биологичната структура, на която се опира цялата система на лъжата. Ако успехът не ви изневери, в краткосрочен план поне, този механизъм работи с нарастваща автоматичност и влиза в действие арогантната увереност, че ще ви се размине.

Този процес е очевиден при греховете чрез действие, но той протича също толкова неумолимо, но опасно и подмолно при греховете чрез бездействие, когато сте способни да видите истината, но отказвате да я видите.

Това е арогантната самоувереност, че знаете достатъчно, въпреки всички доказателства в полза на противното – въпреки заобикалящото ви страдание, вината за което с лекота и по един архетипен маниер прехвърляте върху несъвършената структура на реалността и очевидната недостатъчност на Бог.

Автор: Джордан Питърсън

Как действа стадният инстинкт и защо е трудно да му се устои?

Законът на Петте процента: заложници ли сме на стадния инстинкт?

Стадният инстинкт е присъщ на почти всички живи организми и е природно заложен в нас с една единствена цел – оцеляване. Дори най-интелигентните хора подчиняват действията си на поведението и динамиката на човешките групи в близост, независимо от способността им да разсъждават.

Стадното чувство, заедно със страха, е характерна черта на естествения инстинкт за самосъхранение още от ерата на първобитните хора, които усещат, че сами няма как да оцелеят. Живеят в групи, за да отблъснат съвместно атаките и враговете, и да си осигурят необходимите условия за оцеляване. Представителите на животинския свят се присъединяват към стада на същия принцип – когато са част от общност, имат много по-голям шанс да спасят живота си. Днес живеем в съвсем различно време, с векове напредък вследствие на интелектуални и индустриални революции. Въпреки това, не сме загубили нуждата да се чувстваме част от общество.

Стадното чувство се основава на два компонента – желанието да получим одобрение и страхът да останем сами. Повечето от нас искат да бъдат приети от обществото или от някаква определена група. Въз основа на това по-малко хора успяват да защитят собствената си гледна точка и да се противопоставят на общественото мнение. Много по-лесно е винаги да се съгласяваме с мнозинството, да възприемаме нечии други убеждения за верни, особено ако тълпата има повече привърженици.

С други думи, стадното чувство се отъждествява със закона на Петте процента – ако пет процента от членовете на дадена общност извършат определено действие, останалите ще последват примера. Отлична илюстрация на този закон в психологията е поведението на конете – ако няколко животни от стадото се изплашат и побегнат, останалите коне веднага ще тръгнат след тях, дори ако първоначално не са почувствали заплахата.

Стадното чувство при различни индивиди се проявява по различни начини. При някои то е по-развито, при други необходимостта от всеобщо одобрение е много по-слабо изразена. От какво зависи? На първо място от критичното мислене и емоционалната интелигентност на конкретния човек. Тези две основни характеристики ни позволяват да възприемаме критично реалността, да поставяме под съмнение чуждите възгледи и преценки, да анализираме случващото се и и съответно да си правим изводи. Това ни помага в ежедневието и ни предпазва, до известна степен, от влиянието на външни фактори.

Но, разбира се, е необходимо да се вземе предвид самата ситуация. Нека си представим тълпа от хора, която се е събрала при някакви принудителни обстоятелства – по време на природно бедствие, публични събития (митинг, концерт) или в час пик в метрото. Невъзможно е да се справим с подобно множество, дори и да имаме критично мислене, понякога може да бъдем спасени само като се присъединим към тълпата. В противен случай има риск просто да бъдем стъпкани, защото повечето хора, когато са едно цяло, изключват индивидуалните си вътрешни спирачки, намаляват логичното си мислене и не осъзнават случващото се.

Тълпата действа като единен организъм и е неконтролируема. Трябва да имаме или много висок интелект, или силно развит инстинкт за самосъхранение, за да се измъкнем от нея – и в двата случая това е съдбата на единици. По-голямата част ще се движат с тълпата, каквото и да им струва.

Цялата същност на ефекта се свежда до факта, че човек в трудна ситуация няма време да мисли, да оценява рисковете и да анализира ситуацията – следователно следва примера на мнозинството, като по този начин се освобождава от известна отговорност за собствената си безопасност. Ето защо психолозите препоръчват да се научим да се справяме със стреса и да поемаме контрола над емоциите си, за да не загубим способността да разсъждаваме ясно в критична ситуация.

Никоя култура, приела моралния релативизъм, не е оцеляла

Днешните млади хора повече отвсякога са жадни за правила, или поне за някакви насоки. Поколението на милениалите живее в една уникална историческа ситуация.

Това е първото поколение, което в училище, в колежа и в университета се възпитава едновременно според две очевидно противоречиви представи за морал. Понякога това противоречие ги кара да се чувстват дезориентирани и несигурни, лишени от насока и – най-страшното – от някои ценности, за чието съществуване дори не подозират.

Според първата представа моралът е относителна категория, в най-добрия случай – въпрос на индивидуална преценка за добро и зло.

„Относителна“ означава, че нищо не е абсолютно правилно или абсолютно грешно и че моралът и свързаните с него правила са въпрос на гледна точка и на обстоятелства, „относими към“ или „произтичащи от“ определена житейска рамка – етническа принадлежност, семейна среда и възпитание, особености на културата или на историческия момент. С други думи, случайност, предопределена от раждането.

Въз основа на този довод историята ни учи, че религиите, племената, нациите и етническите групи имат, и винаги са имали, различни схващания по фундаменталните въпроси.

Днес постмодерната лява идея отива още по-далеч с твърдението, че моралът на една група е просто средство да наложи властта си над друга, различна от нея група.

Затова се счита, че най- разумното поведение (имайки предвид колко условни са моралните ценности, индивидуалните или на социума) е проявата на толерантност към хората, които разсъждават различно и които произхождат от различна (непозната) среда. Днес се поставя толкова силно ударение върху толерантността, че за много хора един от най-непростимите недостатъци на характера е да бъдеш критичен.

И тъй като не различаваме правилното от грешното, нито знаем кое е добро, смятаме, че най-неуместното нещо е възрастните да съветват по-младите как да живеят живота си.

По този начин едно цяло поколение израстна, без да е усвоило така наречената „практическа мъдрост“, давала ценна насока на поколенията преди тях.

Милениалите, за които се твърди, че са получили най-доброто възможно образование, всъщност страдат от сериозен интелектуален и морален дефицит. Релативистите (Релативизмът е философско схващане, според което моралът е относителен и обективна истина не съществува. ) обезцениха трупаното хилядолетия човешко познание за изграждане на добродетели и решиха да го отхвърлят като отживелица, като нещо „неприложимо“ и дори „обременяващо“.

В това отношение се справиха толкова добре, че в днешно време думата „добродетел“ звучи архаично и ако някой реши да я използва, рискува да изглежда като допотопен моралист и лицемер.

Следователно най-близкото до „добродетел“ понятие е „толерантността“. Единствено толерантността може да осигури социалната спойка между различните обществени групи и да попречи на хората да се нараняват взаимно.

Във Фейсбук и в останалите социалните мрежи ние заявяваме своята „добродетелност“, като разказваме на всички колко толерантни, открити и съпричастни сме, и после чакаме да съберем „лайкове“. (Макар че да афишираш колко си добродетелен, не е никаква добродетел, а самоизтъкване. Всъщност малко е да се каже, че демонстрацията на добродетелност не е добродетел. По-правилно е да се определи като всеобщ порок.)

Нетолерантността към чуждото мнение (дори то да издава невежество и да звучи неадекватно) е не просто пример за погрешно поведение. В свят, в който не съществува правилно и грешно, тя е нещо много по-лошо. Тя е тревожен знак, че си обезпокояващо нецивилизован или вероятно си опасен.

За много хора е трудно да приемат този вакуум – хаоса, – който е присъщ на живота и който се влошава още повече от тази относителност на моралните принципи. Те не могат да живеят без морален компас, без нравствен идеал, към който да се стремят.

Да създаваме правила, е заложено в природата ни.

Човекът е морално животно и затова трябва да се запитаме какво въздействие оказват върху нас опростените схващания на съвременния релативизъм. Отговорът е, че ние сами вредим на себе си, като се преструваме на такива, каквито не сме. Сякаш се крием зад маска, но една доста странна маска, която служи за заблуда на този, който я носи.

Логично погледнато, едно поколение, на което непрекъснато се втълпява, че има права, права, права, би трябвало да се противопостави на идеята, че трябва да се съсредоточи върху поемането на отговорност.

И все пак голяма част от това поколение – говорим за милиони души по света, много от които са израснали в малки семейства и са отгледани от свръхзакрилящи родители, играли са на детски площадки с мека настилка, учили са в университети с „безопасни пространства“, където не се налага да чуват онова, което не искат, и са приучени да избягват риска – се чувстват ужасно подценявани, защото ги смятат за психологически неустойчиви.

Правилата изискват да полагаш все по-големи усилия, като с течение на времето те отвеждат отвъд предела на познатите възможности. В този момент навлизаш в неизвестното. За да преминеш границата на сегашните си възможности, трябва внимателно да подбираш и да следваш идеалите си. Идеали, които са толкова величави и се издигат толкова високо над теб, че понякога се съмняваш дали можеш да ги достигнеш.

Но защо да си правиш труда, ако не си сигурен, че идеалите ти са постижими? Защото в противен случай ще чувстваш – и това вече е сигурно, – че животът ти няма смисъл.

И може би защото, колкото и невероятно да звучи, дълбоко в душата си всички ние искаме да бъдем съдени.

Източник: Норман Дойджи, доктор по медицина, психиатър и психоаналитик, автор на книгата „Невероятният мозък“