В името на растежа

Трябва ли да се фокусираме върху бързото завръщане на БВП до предкризисното равнище…

Това е истинска история, разказана от Едуард Хес – професор по бизнес администрация и водещ консултант в корпоративна Америка. В продължение на повече от половин век, веригата заведения за понички „Криспи Крем“ има стабилен бизнес, довел до успешно пускане на акциите й на борсата през 2000 г. Следва бърза експанзия – но през 2005 г. новото акционерно дружество вече има проблеми с противоречиви счетоводни практики.

Независими одитори намират вината за това в „…корпоративната култура, движена от тясно фокусирана цел всяко тримесечие да се надхвърлят прогнозите за печалбите“. Това, от своя страна, води до умишлено изкривяване на годишните финансови отчети. С други думи, вместо да правят понички, от което да печелят пари, новите мениджъри следват играта на Уолстрийт – търсят постоянен растеж на тримесечна и годишна база, за да може акциите им неспирно да поскъпват. През 2016 г. мениджмънтът признава, че стратегията за растеж е бил грешка и компанията е свалена от борсата.

Светът на бизнеса знае много примери за компании, които в амбициите си за растеж колят гъската, снасяща златни яйца. Tiffany, елитната верига бижутерийни магазини, от почти два века е еталон за качество – и през повечето време умишлено ограничава разкриването на нови магазини и дори ръста на годишните си печалби. Но след 2007 г. в нея влизат финансови инвеститори и започват да натискат за повече растеж. Резултатът е стотици уволнени служители и стотици милиони долари нов дълг. Tiffany дори продават земята под магазините си и преотстъпват прочутото си име на лизинг.

Въпреки всичко, светът на бизнеса продължава да скандира „Расти или умри!” – макар че никакви емпирични данни не потвърждават валидността на този девиз. Същото важи за макроикономиката. „Расти, расти!“ – пее хорът на правоверните икономисти. Нека премахнем всичко, което пречи на растежа: вековни традиции, защитени територии, трудови права и социална защита и най-вече справедливата данъчна система.

За някои от най-влиятелните икономисти, демокрацията е по-маловажна от растежа. Робърт Баро, например, в студия от 1996 г. посочва, че „умерените диктатури“ са за предпочитане пред пълноценната демокрация, защото помагат на бизнеса да расте по-бързо. Алберто Алезина пък заключава, че там, където семейните връзки са по-слаби, БВП расте по-бързо. Изводът е оставен на читателя.

Растежът е постоянен и линеен само във формулите на икономистите и в прогнозите на министерствата на финансите. На практика, кризите, рецесиите и депресиите не спират да ни „изненадват“ – и политиците постоянно се стремят да правят нещо, за да помогнат на растежа. Много от мерките в помощ на растежа действително дават краткосрочни резултати, но в дългосрочен план те често отнемат от качеството на живота на хората.

“Обсебеност от растежа” – така американският икономист Бари Айхенгрийн описва стремежа на страните в Западна Европа след Втората световна война да надминат равнището на производството от 1939 г. и да се доближат до БВП на САЩ. В името на растежа, в Стария континент са привлечени милиони гастарбайтери, Общият пазар се разраства във всички посоки, офшорните зони се толерират, а профсъюзите се кооптират.

Кризата от 2008–2009 г. наруши крехкия баланс, постигнат с тези спорни мерки. Дългова криза, скок на безработицата, разломи в обществото: всичко това е неизбежна последица от спирането на растежа в едно общество, изградено върху модела на непрестанния растеж. Но не това бе най-вредният ефект от Голямата рецесия. Засилващото се тогава внимание към епохални теми като климат, развитие за бедния юг, умиротворяване на планетата, биоразнообразие – беше отклонено към тримесечните “победи” на БВП.

Тук ще се наложи да се самоцитирам. Тези и други въпроси, които днес се поставят от хиляди учени и активисти, числящи се към идейното течение на де-растежа (degrowth), в България бяха повдигнати още през 2009 г. в статия със странното за времето си заглавие „В капана на икономическия растеж“. Тя се появи на страниците на сп. Икономика и в окото на рецесията защитаваше тезата, че спадът на БВП не е бедствие за страна, която работи за доброто на населението си – както и ръстът на БВП сам по себе си не е благо.

„Икономическият растеж е партитурата на глобалните финанси“ – отбелязах тогава и оптимистично предположих, че „в бъдеще, икономическите постижения на едно правителство ще се определят не толкова с набъбването на икономическия продукт, колкото с намаляване на БВП при стабилни ценови равнища при запазване на жизненото качество“. И още: “Същите потребности, които хората задоволяват днес, може да се задоволят по-ефективно, т.е. с по-малък прираст на икономическия продукт“.

Тази концепция все по-често надига глас в обществената дискусия (последно – във Великденското обръщение на Римския папа до социалните активисти в света). Не знам дали още след тази, или след някоя от следващите големи кризи, но управленският успех скоро ще се изразява не в ръст на БВП, а в запазване на възприеманото качество на живота при намаляване на екологичния отпечатък, т.е. на материалното производство.

Подобно решение е в пълна степен икономическо: то се стреми към най-голям резултат, който може да се задържи в дългосрочен период, предвид наличните ресурси. Но тук икономическата логика се сблъсква с финансовия тип решения. Кредитът се нуждае от икономически растеж, за да съществува. Финансовият капитализъм търси растеж, тъй като обещава доходност на инвестираните финансови ресурси. За да има доходност, е нужна извънредна печалба, значително надминаваща наградата на предприемача.

За да стане уравнението още по-сложно, намесва се и социално-икономическото неравенство: без непрестанен растеж, класовата борба ще се изостри. В общество, което вече е било трансформирано за нуждите на растежа, преустановяването на растежа е пък към антиутопия. Единственият изход е дълбока институционална промяна.

Независимо че противоречията на икономическия растеж днес се виждат по-ясно, трябва да направим неприятно заключение. Политическите реакции спрямо преустановяването на растежа през първото полугодие на 2020 година са на същата точка, в която бяха през лятото на 2009 г. Те просто се изместиха една разгъвка напред по историческата спирала. За изминалото десетилетие не сме постигнали особен идеен и структурен напредък.

През 2009 г. икономистите в България оплакваха рецесията, но споменаваха само с половин уста, че предходният икономически бум беше захранен с горещи пари и имотни спекулации. После, в годините на “постната пица”, българското общество понесе тежко поражение в името на растежа. За изминалото десетилетие, БВП на страната скочи с 20 млрд. долара, но населението намаля с 477 хил. души.

Продължихме да „оптимизираме“ болници и училища. Финансите ни лъскави като бележник на амбициозна седмокласничка, но универсалният отговор на политиците спрямо народните искания беше “няма пари”. Задържахме цената на труда ниска в името на хипотетични чужди инвестиции и дори вече се оглеждахме за внос на работна ръка от Африка и Азия, защото благоприятстващата растежа финансово-икономическа политика обезкърви българския народ. (Освен кръв, от страната струеше и мозък).

Днес, през първото полугодие на 2020 г., отново сме изненадани, ужасени, фрапирани, стреснати, поразени – “икономиката” може да падне със 7% на годишна база! Може и с повече!! Може би чак през 2022 г. ще се върнем на пред-коронното ниво!!! Реагирайки на тази спешност, правителството планира инфраструктурни инвестиции и подпомага отрасли, които допринасят за БВП – но в дългосрочен план от тях икономиката ще загуби.

Годините със спад на БВП не са време за стимулиране на растежа, а за пренастройване на националната икономическа структура. Независимо че имаме малко инструменти на разположение, моделиране на стопанската структура на страната е възможно. Такова е и нужно, за да може България при неизбежната следваща криза да бъде по-малко уязвима и с по-добър шанс да се възползва от откриващите се пукнатини на световните пазари.

Какво направихме след 2010 г.?Ръстът на БВП през периода се дължеше главно на отрасли тип „дойна крава“ с тенденции към „куче“ (според термините на БКГ): автомобилостроене, пластмаси, масов туризъм, въглеродни горива. Ако вместо да гоним растеж на БВП, тогава бяхме търсили подобряване на структурата на икономиката, кризата днес щеше да ни засегне по-слабо, а перспективите за възстановяване щяха да са по-добри. Да не говорим, че населението на България днес щеше да е по-голямо. 

Какво правим през 2020 г., когато икономиката в течение на едно тримесечие престоява в склада? Отново търсим начин да възстановим ръста на брутния икономически продукт. Не искаме ли да се стремим към друго: към устойчива структура на икономиката, която ще позволи на хората да живеят по-добре чрез своя труд? Всяка система расте до време и след един момент първосигналното натрупване на количество е време да отстъпи на политики за подобряване на структурата. Но колко от хората, управлявали страната през последните десетилетия, правеха разлика между количество и качество?

Човечеството е в най-страшната криза в своята история

Това е крахът на хилядолетието

Мога да напиша, че това е „краят на началото“ или „началото на края“. Игра на думи. Защото истината е, че това е краят на системата чрез краха на хилядолетието, спрямо който Великата депресия от началото на ХХ век е джудже.

Онази беше увертюра към Втората световна, и тази е към Третата световна чрез варианта с Първата световна биогенетична и с вируса, който блокира целия свят.

От 20 години наблюдаваме бясната надпревара между икономическата катастрофа и ядрената война в съчетание с геополитически конфликти, крах на националните икономики, физическо спиране на всички пазари, разкъсване на международните икономически връзки и краят на сегашната валутна система.

На този фон обикновеният човек е нищожна песъчинка, подмятана насам-натам от глобалния исторически ураган на поредната трансформация, която ще измени до неузнаваемост не само планетата, но и смисъла и начина на живот.

Колко ще продължи това – никой не може да предвиди. Какво ни очаква зад тунела – светлина, или идващ срещу нас нов влак.

Дали това е краят на кошмара или началото на нов кошмар? Никой не знае.

Но, ясно е, че това, което беше досега, не може повече да съществува, защото е болно от рак.

Целият така наречен Запад се затваря за неопределено време, т.е. кризата му ще продължи до следващия още по-дълбок социален и политически колапс и никакви молитви за чудо няма да помогнат, защото торбата с чудесата на тази система отдавна е празна. На дъното й е озъбената паст на монстъра на системната криза на капитализма, за която няма добри и лоши новини. Всъщност има – ако добрата новина е, че няма да има нова 25-годишна депресия, лошата е, че новата ще бъде още по-велика и още по-лоша.

Това нещо е неспасяемо. То няма никакви аналози с предишните „черни петъци и понеделници“ от 1989 г. или от 2008 г. Тогава САЩ все пак имаха възможност да прескочат пропастта. Сега нямат. САЩ имат дълг от 300 трилиона долара. Никой, никога, никъде не може да изплати такова нещо.

Пирамидата на неравенството, т.е. индексът на бедността – misery index, никога в писаната история на човечеството не е била толкова висока.

Така наречените „народни маси“ неслучайно бяха блокирани за всеки случай с вируса. Да не си помислят за някакви революции…

Това е ботушът на новия фашизъм – финансовият.

„Масите“ са напълно зомбирани.

Някои от тях не правят нищо.

Други се правят, че правят нещо.

Трети пречат на другите да правят нещо.

Но и в трите случая имат едно нещо общо – че са „живи умрели“.

Вирусът даже не беше нужен. И така вече се бяхме самоликвидирали, заедно със системата, която стигна отдавна своя предел и навлезе във фазата на стратегическия колапс.

Заради това опитите за спасяване на онова, което не може да се спаси, са опити за съживяване на гниещ труп.

Спасяването на тази система е невъзможно.

Човечеството е в най-страшната криза на своето съществуване, защото стана несъвместимо със Земята. Това означава, че сегашната криза не е само геополитическа или икономическа, но и цивилизационна. Взети заедно тези елементи дават картина от друга реалност.

В геополитически план САЩ и ЕС направиха всичко възможно да свържат тази система с атлантизма и либерализма. Значи, единствената действена алтернатива са Русия и Китай, т.е. Евразия. И нито Путин, нито Си Цзинпин са им виновни.

Колко трилиони Западът хвърли през последните 100 години за оръжие, войни и тероризъм? С тях отдавна щеше да е колонизирана цялата Слънчева система.

Но в момента на Земята над 3 милиарда души живеят с по-малко от 1,5 долара дневно:

1. повече от 1,4 милиарда живеят с по-малко от 1,25 долара дневно;
2. 805 милиона нямат какво да ядат всеки ден;
3. 750 милиона нямат достъп до питейна вода;
4. 1,6 милиарда живеят без електричество;
5. 0,7 на сто от световното население контролират богатство за 116 трилиона долара.

Е, как може такова нещо да оцелее? No way!

Глобалната мафия се провали в поредния си исторически опит да създаде свят по свой образ и подобие.

Истинската криза в Европа едва сега започва. Вече няма нито ЕС, нито Шенген – някакъв документ, който гарантираше свободата на движението.

Какво следва – политическо разпарчетосване на ЕС през следващите години. Старите противоречия не бяха ликвидирани. Към тях се прибавиха нови конфликти.

Основният стълб на „нова Европа“ – Германия затъва в поредна екзистенционална криза. Италия, Франция и Испания вървят след нея.

Англия се прибра на острова, след като допринесе най-много за кризата в Европа и за разпадането на ЕС, но там я чака историческият реванш на Ирландия.

Кризата разкри и несъстоятелността на досегашния световен еднополюсен модел.

Много пъти съм писал, че империята на транснационалния глобален капитал трябва да бъде разрушена. Ако не направим това, ще бъде свършено с нас. Той ни изпревари и ни унищожи. Но и сам се унищожи. Заради това сега имаме пълен отказ на цялата система в мащабите на цялата планета.

Рецепта срещу кризата няма, тъй като никой не знае реалните размери на ставащото, т.е. на „балона на всичко“ – на долара, на борсите, на нулевата лихва, на дефицитите, на тайминга на войните, на пресичането им във времето и пространството.

Все пак глобалната мафия, осъзнаваща неизбежността от катастрофата, премина към масирано изтребване на населението. В резултат, държавите от защитници на своите народи бяха превърнати в унищожители на своите граждани.

Кризата от 30-те години на ХХ век предшестваше Втората световна. Тогава депресията започна през 1929 г. и продължи 10 години. През 1939 г. започна Втората световна.

Преди няколко години написах, че до 2020 г. ще започне Третата световна война. COVID-19 е етапът преди горещата й фаза.

Кризата не се разпалва от „бедните и угнетените“, а от системните сили в сърцето на световния капитализъм и ще продължи дълго.

Процесът е с характера на самоподдържаща се реакция. След нейното изчерпване ще се открие възможността за появата на новия свят.

Красимир Иванджийски

Оцеляване на предела

С български доходи при европейски цени – оцеляването вече е невъзможно

Българите сме разединен народ. Това е ясно на всички. Превърнало се е в нарицателно. Но все пак има три фактора, негативни, за съжаление, за които сме категорични и обединени в това, че ги има. Първият от тях е безмилостният демографски срив. Вторият е тоталната липса на някакво правосъдие към хора с каквато и да е власт, която най-често им е дадена от нас. Третият е нивото на нашите заплати и пенсии или най-вече размерът на онзи толкова важен термин, който често остава в периферията на статистиката за доходите – покупателната способност.

Явно е, че с първите два фактора сме се примирили тотално. Докато в по-богатите от нас Гърция и Румъния вдигаха поредните многохилядни протести и същевременно ни се присмиваха с транспаранти „тихо, да не събудим българите“, ние го играехме „над нещата“. Даже не се и обидихме, та ние си се знаем. Преди около 5 години излязохме по улиците два-три пъти, за да не стане Пеевски шеф на ДАНС и за да не платим 600 лв ток за двустаен апартамент. За повече от две десетилетия– толкоз. Отчетохме се пред следващите поколения. Няма да ни е срам от тях. Гражданската ни съвест е измита. КТБ, АЕЦ „Белене“, Цанков камък – за тях няма смисъл да протестираме, ние сме богата държава с мощна икономика, какво са за нас някакви милиарди. Същевременно над 2.5 млн. наши сънародници се евакуираха в чужбина. И това, че стават все повече, не ни трогва много.

Но какво става в последните 2 седмици? Да не би изтерзаната ни България доживя събуждането на своя народ? Да не би вече ни пука, че сме най-бедните в Европейския съюз?

За първи път, от много години, социолози, политолози, модерните безработни или така наречени „обществени“ личности, анализатори и др. са изненадани от многочислеността на протестите и провеждането им в толкова много градове. По всичко личи, че и самите жители на тези градове са изненадани от самите себе си. И на всичкото отгоре бройката и числеността им не намалява, а се увеличава. Провокирани първоначално от поредното необяснимо за обикновения човек увеличение на горивата, каузата на протестите стана по-мащабна, още по-обоснована и точно такава, каквато е трябвало да бъде винаги – срещу ниските доходи. Във всеки град исканията са едни и същи:

„Искаме повишение на стандарта ни на живот“. Или обяснено с други думи – „Вече все по-осезаемо вярваме на всички статистики, че сме с най-ниска покупателна способност в целия Европейския съюз. Търпението ни това да се промени свърши. Искаме нормален живот.“

За първи път, в новата ни история, толкова много протестиращи поставиха на карта основният проблем на България – ниските доходи.

Досега за тях сещахме бегло, но с уплах и най-вече в края на месеца. Калкулирахме наум – как ще я изкараме до аванса, кога ми вдигнаха заплатата за последно, дали пък да не си поискам увеличение, ами зимни гуми трябва да купувам и т.н. И до скоро „финансовият анализ“ свършваше с една кахърна псувня на системата и отпиване на глътка ракия от шишето за кураж на съзнанието и профилактика на организма. Но дори и на трезво, ние си повтаряхме „може да сме най-бедни, но у нас е най-евтино“. За съжаление или по-скоро за радост, дежурната утеха вече не важи.

Ами не, не ни е най-евтино. Даже отдавна не е. И е хубаво, че макар и през 2018 г. българинът вече е на път да осъзнае реално термина „покупателна способност“ и най-вече неговата минималистичност по нашите географски ширини. Пък макар и до това негово заключение да го е довела цената на горивото.

Въпросът е, защо чак сега? От 2 седмици ли имаме интернет и пътуваме в чужбина, за да видим, че в цените на много малко неща от първа, втора и каквато и да е необходимост у нас са по-ниски от тези в държави, с минимална заплата от порядъка между 2500 и 3000 лв. Даже напротив, най-често у нас цените са по-високи.

Нека обърнем внимание на цените у нас на стоките, за които даваме най-много средства:

Гориво (първоначалната причина за протестите)

С една минимална заплата у нас можем да сипем 218 литра гориво. В Люксембург – повече от 1000 литра. В Германия пък с най-ниската заплата се купуват 1203 л бензин. Cъс средната си заплата българинът може да купи 430,5 л от масовия бензин А-95, в съседна Гърция средното месечно възнаграждение стига за 789 л, а в Люксембург – за цели 2755 л, пише в анализ на „РИА Новости“.

Поданиците на Обединеното кралство, с минималното там месечно възнаграждение от 1200 паунда, могат да си налеят спокойно 1400 л бензин (на цена от 2,59 л).

Нужно е да отбележим, че според много шофьори, качеството на горивото у нас и чужбина е различно, макар и сипано от една верига бензиностанции.

Храна

Според последната статистиката от НСИ, българинът отделя най-голям процент от дохода си за храна – цели 40%.

Колко от нас си направиха труда през годините да проверят на какви цени продават най-големите хранителни вериги в чужбина? Достатъчно е да отворите сайтовете им. От тях ще може да си изтеглите брошура с цените и промоциите във всяка една държава, в която компанията има свои магазини. Ако не сте го правили досега, сравнението може сериозно да ви изненада, даже шокира. Абстрахирайки се от деликатната, но важна тема, „какво е качеството на това, което ядем тук и какво е на това, което консумират на Запад“, ще забележите, че цените на 90% от продуктите от първа необходимост са на равни или по-ниски цени от тези тук, обърнати в левове. Или казано накратко – храна, която в България струва 10 лв, в Германия струва 10 лв. Просто и ясно.

Още по-необясним остава и един феномен, който забелязваме все по-често. Продукти, произведени в България, в чужбина се продават по-евтино – в това число – лютеници, шоколад, майонеза, кисело мляко и т.н.

Дрехи и обувки

Екскурзиите за шопинг, предлагани от все повече агенции, набират все по-голяма популярност. Ние, „богатите“ българи, често отиваме в „бедните“ Италия, Испания и Франция да си купим дрехи и обувки. Някои, сред които съм и аз, повече от 10 години пазаруваме онлайн от сайтове, най-често британски. Само от закупуването на два чифта спортни обувки, можеш да спестиш около 150 лв, ако не купиш същите от български магазин. Също така повечето световни вериги ползват еднакви етикети за цените на своите артикули за цяла Европа, от които е видно, че ние купуваме стоката на една и съща цена, на каквато я взимат и в Белгия, където минималната заплата доближава 4000 лв.

Дали някой чужденец пазарува онлайн от български магазин и дали идва до България за тази цел? 

Мебели и стоки за дома

Световните вериги, които имат своите представителства у нас, продават на абсолютно същите цени на каквито продават в цяла Европа. В някои случаи и на по-ниски с обяснението, че сме по-малък пазар. И тук проверката на този факт отнема няколко клика.

Техника

Цените на телевизори, компютри, смартфони, принтери и т.н. у нас са съвсем близо до средното европейско равнище и са същите като във Великобритания, Словакия и Латвия. Купуваме печки, хладилници, съдомиялни, перални, климатици, тостери на цени, които са само с 14% под средните за ЕС. На повечето източноевропейци тези уреди им излизат по-евтино – чехи, румънци, словаци, поляци, латвийци, литовци. Какво остава за тези от Западна Европа.

В последните две години в цяла Европа са популярни и т.н. „черни“ петъци. За разлика от България, в чужбина намаленията са съществено по-реални и стоките не се изчерпват от наличност в първите няколко часа.

Автомобили

Почти всеки, който е стигал до решението да си купи собствен автомобил е получил съвет да го направи от чужбина. И как иначе, като 99% от автокъщите в България зареждат именно от там – най-често от Италия и Германия. Автомобилът, каран стотици хиляди километри, се измива тук, превърта му се километража и се продава на цена, която е много по-висока от тази, на която бихме си го купили на място.

Лихви по кредити

Kaтo бaзa зa cpaвнeниe щe взeмeм малко по-скъп имот с цeнa oт 220 000 eвpo, 90% (198 000 eвpo) oт ĸoйтo щe бъдe финaнcиpaн c тpидeceтгoдишeн ипoтeчeн ĸpeдит пpи плaвaщи лиxви и пpи тeĸyщи нивa в тeзи cтpaни:

Kaĸтo ce виждa, бeдният бългapин щe тpябвa дa плaти нa poднитe бaнĸи нaд двa пъти пoвeчe лиxви, oтĸoлĸoтo гepмaнeц, или 90 000 eвpo пoвeчe зa cъщия ĸpeдит.

В заключение на всичко до тук ще припомним едно изчисление на Центъра за либерални стратегии, според което, чак през 2014 г. сме достигнали нивото ни на покупателна способност от 1989 ч.

Въпросът е, какво правихме досега и защо се самозаблуждавахме, че макар и с ниски доходи, пазаруваме най-евтино. Хубаво е, че този мит е на път да бъде развенчан, но още по-хубаво ще бъде, ако протестите този път доведат до някакъв резултат и доходите се повишат, защото цените обикновено вървят само нагоре. И най-вече защото България се стопява всяка година с населението на един областен град и оцеляването ни като народ е по-застрашено от всякога.

Автор: Димитър Лазаров