Архив на категория: Култура

Няма по-голяма ненавист от ненавистта на невежия към знанието

Галилео Галилей

Великият италиански учен Галилео Галилей, който може би е най-големият родоначалник на научната методика, е роден в 1564 г. в Пиза. Като младеж учи в университета на родния си град, но напуска по финансови причини.

Въпреки това в 1589 г. успява да получи преподавателско място в същия университет. Няколко години по-късно става член на преподавателското тяло на университета в Падуа и остава там до 1610 г. По-голямата част от научните му открития са направени през този период.

Първите си съществени успехи Галилео постига в механиката. Аристотел учел, че тежките предмети падат по-бързо от леките и цели поколения учени приемали това твърдение само заради авторитета на древногръцкия учен.

Галилео обаче решава да го провери и след редица експерименти открива, че Аристотел не е прав. Истината е, че тежките и леките предмети падат с една и съща скорост, ако не се смята въздействието от триенето на въздуха. (Между другото, легендата, че Галилео извършвал тези експерименти, като хвърлял предмети от наклонената кула в Пиза, очевидно е лишена от основание.)

Разбрал истината, Галилео предприема следващата крачка. Той измерва внимателно разстоянието, което падащи предмети изминават за определено време, и открива, че то е правопропорционално на времето (секундите), през които те падат.

Това откритие (което означава еднакво ускорение) е значително само по себе си. По-важното е, че Галилео успява да обобщи резултатите от поредица експерименти в математическа формула. Широката употреба на подобни формули и методи е важна особеност на съвременната наука.

Друго важно откритие на Галилео е законът за инерцията. Преди това се смятало, че един движещ се предмет забавя от само себе си движението си и спира, освен ако някоя външна сила не го кара да се движи. Но Галилеовите опити показват, че това общоприето схващане е погрешно.

Ако възпиращите сили, да речем триенето, бъдат премахнати, предметът ще продължи да се движи до безкрайност. Този важен принцип, повторен недвусмислено от Нютън и обявен като Първи закон за движението, е един от основните принципи във физиката.

Най-прочутите Галилеови открития са в областта на астрономията. В началото на XVII век в астрономическата теория цари небивала възбуда: води се остър спор между последователите на Коперниковата хелиоцентрична теория и привържениците на по-старата геоцентрична теория.

Още в 1604 г. Галилео е изразил убеждението си, че Коперник е прав, но не може веднага да го докаже. В 1609 г. той дочува, че в Холандия е изобретен телескоп. Макар че има съвсем бедно описание на уреда, Галилео е толкова надарен, че скоро успява да конструира собственоръчно далеч по-добър телескоп. С него насочва наблюдателските си способности към небесата и само за една година стига до цяла поредица важни открития.

Наблюдава Луната и вижда, че тя не е гладко кълбо, а е изпъстрена с много кратери и високи планини. Небесните тела, заключава той, не са нито гладки, нито идеални, а имат същите неравности, с каквито се отличава Земята. Наблюдава Млечния път и разбира, че в крайна сметка той не е някакво небулозно образувание, а е съставен от огромен брой отделни звезди, толкова далечни, че, гледани с просто око, приличат на мъглявина.

Наблюдава планетите и вижда, че около Юпитер обикалят четири луни. Това е ясно доказателство, че астрономическо тяло може да се върти не само около Земята, а и около друга планета.

Наблюдава Слънцето и открива слънчевите петна. (Всъщност те са забелязвани и преди него от други учени, но Галилео публикува по-убедителни материали за наблюденията си и успява да привлече вниманието на колегите си върху тях.)

Той забелязва, че планетата Венера има фази, подобни на лунните. Това е важно доказателство, което отговаря на Коперниковата теория, че Земята и всички други планети се въртят около Слънцето.

Изобретяването на телескопа и многото открития, до които той води, правят прочуто името на Галилео.

Но с подкрепата си на хелиоцентричната теория той предизвиква недоволството на висши църковни среди и в 1616 г. те му нареждат да се въздържа, т. е. да не проповядва Коперниковите идеи.

Фактически това е забрана и на Галилео не му остава друго, освен да се гневи няколко години. Когато в 1623 г. папата умира, на негово място идва човек, който се възхищава от Галилео. Следващата година новият папа, Урбан VIII, дава да се разбере (макар и малко двусмислено), че забраната вече не е в сила.

Следващите шест години Галилео посвещава на най-прочутия си труд — „Диалог относно двете главни системи на света“. Тази книга е майсторско изложение на доказателствата в полза на Коперниковата теория и е публикувана в 1632 г. с разрешението на църковните цензори.

Въпреки това църковните власти реагират гневно при появата й и скоро Галилео е привлечен да отговаря пред съда на Инквизицията в Рим по обвинения, че е нарушил забраната от 1616 г.

Явно мнозина духовници не са били доволни от решението да се преследва такъв именит учен. Дори според тогавашния църковен закон делото срещу Галилео изглежда съмнително и той получава сравнително лека присъда.

Не го изпращат зад решетките, а само го поставят под надзор в собствената му вила в Арчетри. Формално нямал право да го посещават, но тази част от присъдата като че ли не е спазвана. Единственото друго наказание било изискването да се отрече публично от възгледа си, че Земята се движи около Слънцето.

Шейсет и девет годишният учен сторил това пред открит съд. (Има една прочута и вероятно апокрифна история, че след като се отрекъл, Галилео свел поглед към земята и промълвил: „И все пак тя се върти.“)

В Арчетри той продължил да излага писмено своите възгледи върху механиката. Умира в 1642 г.

Огромният принос на Галилео за развитието на науката отдавна е признат. Неговото значение се корени отчасти в научните му открития, като закона за инерцията, изобретяването на телескопа, астрономическите наблюдения и гениалното потвърждение на Коперниковата хипотеза.

Много по-важна обаче е ролята му в развитието на научната методология. Повечето други натурални философи, вземайки пример от Аристотел, наблюдавали характерните черти на явленията и ги категоризирали, а Галилео следял измеренията на явленията и ги преценявал според величината им.

Това предпочитание към внимателните количествени измерения става след него основна черта на научните изследвания.

Галилео може би повече от всеки друг е основоположник на емпиричния подход в науката. Той е първият, който настоява за необходимостта от експерименти. Той отхвърля представата, че научните въпроси могат да се решават с позоваване на авторитети, независимо дали това са църковните власти, или мисли на Аристотел.

Той отхвърля също използването на сложни дедуктивни схеми, които не се опират на твърдата основа на експеримента. Средновековните схоластици обсъждат надълго и нашироко какво трябва да се случи и защо едно или друго се случва, а Галилей настоява, че е необходим експеримент, за да се определи какво наистина става.

Неговият научен мироглед е лишен от всякаква мистика — в това отношение той е дори по-съвременен от някои свои последователи като Нютън.

Галилео е бил дълбоко религиозен човек. Въпреки присъдата той не се отрича нито от религията си, нито от църквата, а само отхвърля опита на църковните власти да задушат научните изследвания.

По-късните поколения с пълно право се прекланят пред него като символ на бунта срещу догматизма и авторитарните опити да се задуши свободата на мисълта.

Но по-важна е заслугата на Галилео за създаване на модерна научна методология.

На света няма по-голяма ненавист от ненавистта на невежия към знанието.

Библията не ни учи на това как е устроено небето; Тя ни учи как да възлезем на Небето.

Не можеш да научиш никого на нищо, а можеш само да му помогнеш да го открие за себе си.

Не се чувствам длъжен да вярвам, че Господ, който ни е надарил с чувства и разум, е възнамерявал да забравим за тях.

За да бъде унищожено учението на Коперник, съвсем не е достатъчно да бъде затворена нечия уста. Трябва да бъде забранена астрономията, а също трябва да се забрани на всички да поглеждат към небето.

Предпочитам да открия една истина, дори и в незначителните неща, отколкото дълго да обсъждам най-големите въпроси, недостигайки до никаква истина.

Тайните на пещерата Магурата

Магура – хранилище на шумерско познание. Пещерата доказва родството ни с най-древните цивилизации

(бел. авт.) Рисунките в Магура са много по-стари от Шумер. Според събраните данни по-старите рисунки са на около 42 000 години (около 120 рисунки), а по новите са на около 14 000 години (около 600 рисунки), според официалните оценки от миналата година на испански екип рисунките са на около 9 000 години, а пък Шумер възниква преди около 6 000 години.
Интересно е, че можах да проследя произхода на името Магура само с корени от шумерския език – само чрез него се получават смислени обяснения, които отговарят на същността на пещерата.
Доколкото съм чел, Шумер възниква внезапно и в напълно завършен вид откъм култура и наука. За мен най-смисленото обяснение е, че е основан от бягащи от Черноморския потоп хора, които са пренесли своите знания и култура. Предполагам, че така са пренесени и корените на името Магура.

Пещерата Магура е преднамерено избрана и допълнително устроена като дълготрайно хранилище на познания. След това е използвана като школа и от нея са разпространявани познания по цялото земно кълбо. От нея възникват Богомилството, Християнството, Будизма, Тантра, алхимията и поне десетина азбуки. Числовата система на Древен Египет е точен аналог на числовите записи от Магура. Чрез тази дейност името се разпространява навсякъде по света.

Първите знания записани в Магура са през епохата Дева преди около 40 000 – 43 000 години. Следва втори запис, който завършва цялостното построение на познанието – 26 000 години по-късно, отново в епохата Дева. А самите рисунки казват, че Богинята-Майка е Великия Учител и не посочват никакъв друг източник на познанията.
В такъв случай България разполага на територията си с единственото в света записано слово на Богинята-Майка, а потенциалните възможности от това са безкрайни.

Разпространението на името Магура по света

В света има 2 400 „магури“, като на 200 места името се изписва точно Магура, а на останалите – Мапура, Масура, Махура, Магора, Могора  – все близки производни. Но най-голямата концентрация е на Балканите и то по Дунавската равнина. На отдалечените места местните народи нямат думата магура, нито имат нейни корени. Следователно, думата „магура“ не е тамошна по произход, а е внесена от някъде. Освен това, когато Магура не се отнася за населени места, из целия свят с това име са кръстени хълмове, пещери и извираща вода – езера, потоци, реки, оазиси. Това значи, че при името Магура по света има стриктно придържане към някакъв вид обекти, а това говори за един източник на разпространение на името, по чийто модел се е възприемал смисъла на името. В целия световен списък от Магури има само една, която отговаря и на трите характеристики – пещерата Магура в България. Тя се намира в хълм, пещера е и от нея извира близкото Рабишко езеро.

На отдалечени територии има божества с подобно име и със същите характеристики – богинята Мъ-Гу в Китай или Маго в Южна Корея, които са свързани с пещерите, с прилепите, с плодородието, които дават познания на адептите и на които най-важния храм е на брега на свещено езеро. Или пък човекът-гущер Магуар (Магуор) в Източна Австралия, който живее в пещерите и излиза да помага на хората при бедствия – точен аналог на местни легенди за змея от Магура.

Две археологически проучвания от 1975 и 2012 година установяват, че пещерата Магура е обитавана почти без прекъсване от преди около 50 000 години до съвремието ни. Хората са обитавали само първата зала до входа, а рисунките се намират в галерия, намираща се на 300 метра навътре в пещерата.

Достъпът до тази галерия е бил труден, защото тя е единственото място, където не са намирани кости от животни. Следователно, те не са успявали да влизат там, докато техни останки са намирани из цялата останала пещера. Изобщо, влизането толкова навътре в пещерата и още повече в тази галерия са били опасни и смъртоносни начинания, които показват, че хората са отивали там да рисуват не какво да е, а важни според тях неща. В тази галерия, под формата на рисунки са представени знанията на хората от онези времена. По-късно там са ходили други хора да се учат на записаното.

Самото име на пещерата потвърждава тази теза. Масово се счита, че името Магура произлиза от румънския език, където така са кръстени множество хълмове, но думата магура няма корени в румънския, обаче има производни. Това показва, че думата магура е внесена в румънския от някъде. След търсене на корени, което се връщаше все по-назад и по-назад във времето, се стигна до задоволително обяснение чрез думи от шумерския език.

  • Магур е най-старото известно име на Ноевия ковчег и то идва от шумерския, където значи голям кораб. Ноевият ковчег е символ на преживяването на катаклизъм, а рисунките в Магура може да са опит за спасяването на познания;
  • Умма е шумерската богиня на ума, а само Ма е името на Богинята-Майка. Гур пък значи род, потомство. Тогава Ма-Гур значи потомството, децата на Богинята-Майка или това е просветленото човечество, защото в миналото се считало, че всички знания и умения произхождат от Богинята-Майка;
  • Уру значи място, град, селище. Имената на едни от най-старите градове са Ур, Урук, Нипур и Шурупак. Маг от древния персийски значи умел, обучен човек. Маг-Ур следва да значи средището на посветените или школата.

В пещера в долината Ач в Германия е намерена плочица от слонова кост, която е датирана на възраст 32 500 – 38 000 години. На плочицата е налично изображение, което е напълно идентично с голяма част от рисунките от Магура. За плочицата е установено, че е пренесена в Западна Европа с миграцията на кроманьонците, т.е. от изток. Щом изображението на нея е създадено, то значи, че моделът вече е съществувал. А пък на изток от територията на Германия се намират Балканите, където се намира и Магура.
Религията, именована като Европейски анимизъм е всъщност култ към плодородието или култа към Богинята-Майка. Тя е датирана отпреди 42 000 години и за неин символ е избрана „танцуващата жена“. Този символ съставлява над 30% от рисунките в Магура.

Кирил Кирилов

Авторът Кирил Кирилов е заместник председател на Археологическо дружество Белоградчик и дългогодишен изследовател на пещерата Магура и Белоградчишките скали.

Еволюцията на религиозната мисъл в човешката психика и култура

„Няма нужда от затвори, когато умът ти е твоя затвор“
Зен сентенция

Религиите днес разделят човечеството на християни, юдеи, мюсюлмани, индуси, изобщо вярващи и атеисти. В името на бога са се проливали стотици литри кръв през времето и земите, защото да убиеш в името на бог отдавна се счита за възвишен акт на вярата. Борбата между религиите е като извечната борба за власт и надмощие между народите и техните империи. Странно противоречие е вярата и на трите главни монотеистични релгии днес, Авраамските религии, в съществуването на един върховен бог и същевременно отричането на този бог на другите религии. Съперничество между идеологии и доктрини, между които съгласие и помирение не би могло да съществува, защото всяка една от тях иска да доминира и следовниците й пламенно вярват, че единствено техния път е правилния и богоугодния.

Еволюцията на религиозната мисъл през човешката история всъщност онагледява процеса на пробуждане на човешкото самосъзнание от миналото до днес.

Какво е религията по същество? Как са произлезли религиите и как са се развивали през времето и земите? За да си отговори на тези въпроси сериозния изследовател трябва да проследи развитието на човешките култури от самото начало, да се спусне в дълбините на човешката душа, да проследи развитието и трансформацията на колективната душевна космогония, за да осмисли религията като културен феномен. Феномен не, а явление, така присъщо и дори необходимо на човешката психика. За да разберем религията, трябва, най-вече, да разберем собствената си душевност, в която се съдържат корените на всичко това.

В основата на развитието на религиозната мисъл, естествено, стои човешкото съзнание. Човешкото съзнание и човешкия ум. Начинът, по който са устроени нашия ум и нашите възприятия.

От началото на запомнената история, хората и човешките общности изпитвали нуминозното чувство, мистичната свързаност с невидимото и търсили връзка с вътрешното си усещане навън. Усещането за мистичното, неосезаемото, дълбочината невидима за очите. Източникът на вдъхновението и невидимата нишка, която свързвала човека с природата и целия космос. Човекът бил потресен от могъществото на природата и долавял, че в нея има много повече от това, което можел да види. За древните хора природата и всички нейни процеси били като живи същества, с воля и съзнание. 

Всъщност, това персонално възприемане на света около нас и неговите явления се корени в начина, по който функционират нашите възприятия, а именно поради удивителната способност на човешкия ум да намира закономерности, връзки и взаимовръзки (pattern recognition). 

Така, още много отдавна хората започнали да възприемат природните и небесните (астрономически) явления лично и персонално. Поради цикличната природа на действителността, движението на звездите съвпадало с природните явления свързани с годишните сезони. Хората забелязвали тези закономерности и така, постепенно залегнала представата, че звездите или „небесните подредби“ направляват случващото се в природата на Земята.

Онези наши далечни предци, ранните хора отпреди Неолита, възприели свойствата на реалността като проявления на живи същности, които имали собствена воля. Тази воля, обаче, хората възприели като имаща отношение към самите тях. Тъй като, идентифицирането и познаването на природните цикли и закономерности давало огромно еволюционно преимущество в успешната адаптация към средата и оцеляване.

Склонноста към ритуалност е присъща в човешкото поведение. Може да се каже, че суеверността и ритуалността са универсални елементи в (неосъзнатото) човешко поведение, които се срещат във всички човешки култури.

В психологически аспект, от съвременна гледна точка, непреодолимата ритуалност в поведението се свързва със състояния на невроза, обсесивно-компулсивни и подобни поведенчески разтройства.

Неврозата (като обсесивно-компулсивно растройство) е израз на дълбока тревожност, усещане на безсилие пред съдбата и страх от лош късмет. Именно този древен страх стои в основата на суеверието, което от своя страна стои в основата на ритуалното поведение.

Неврозата се преодолява с помощта на осъзнаването и възвръщане на вярата в собствената воля т.е. преодоляване на вътрешните си страхове. За невротичният ум усещането за грозяща опасност, ако ритуала не бъде извършен, понякога е толкова силно, че личността се оказва неспособна да рационализира поведението си и се оказва поробена от това самовнушение и съответно извършването на ритуала се превръща в нещо не само задължително, но и животоспасяващо. 

Така, ритуалността, от една страна, е породена от способността на човешкия ум да намира взаимовръзки и закономерности, които възприемаме като имащи пряко отношение към нас персонално. От друга страна, друг мотив е психическата необходимост от закрила, от вярата в доброто развитие и в благосклонността на природните явления. Именно вярата, че с еди-какво-си действие ще предизвикаме или ще повлияем еди-какво-си събитие.

Вярата като стремеж към взаимодействие със самата действителност може да бъде силна и без помоща на ритуалността. Това е съвременната философия, свързана със закона на привличането (attraction law). Светоглед, застъпващ идеите за върховенството на свободната воля и на енергийната природа на действителността, отвъд религиозните представи.

От мистичните танци на шаманите и племенните жреци, зараждането на мантрата и молитвата, до сложната хореография, грандиозност и пищна суета на съвременните религиозни процесии, всичко това е ритуално поведение свързано с неосъзната необходимост за предизвикване на доброто, като положително събитие. Една необходимост, оформила се в човешкия ум отпреди запомнената история. Ритуалното поведение, в същината си, се е променило много малко, единствено сложността на ритуалите, аксесоарите и символите са претърпяли развитие през времето. 

Ритуалното поведение като социален елемент и психологическа необходимост е залегнало в религиозното. Първичната заложеност на ритуалното и религиозното в човешката психика е най-очевидна в сходствата между религиите и ритуалната символика на различните култури. Откакто първите групи хомо сапиенс напуснали африканския континент преди около 70 хиляди години и се пръснали по лицето на планетата, поставяйки началото на различните народи и култури, развитието на отделните общества е протичало малко или повече паралелно.

Така, първите цивилизации в Китай и Месопотамия малко или повече паралелно навлезли в Неолита, поставяйки началото на земеделието и уседналия начин на живот. Народите се развивали, а с тях и културата им, философията, занаятите и заедно с всичко това активно съшивали и духовните си възгледи във все по-сложни и детайлни митологични конструкти.

Началото на религиозната мисъл в най-първичната си форма било поставено от шаманизма. Тези древни племенни общности, разпространили се по света, споделят един основен общ мотив в своите ранни духовни възприятия, това било обожествяването на животните като тотеми или като преносители на душите на древни предци. Началото на култа към природата и природните елементи. Смаяни от чудесата и необяснимостта на природата, шаманизмът я обожествил като покровителка на всичко и майка на живота. 

Свързването на природата с женската същност, която ражда и обгрижва живота също е широко разпространена древна представа. Латинската дума natura, например, в древността, буквално е означавала „раждане“, макар тази „древност“ да е значително по-млада, от древността на зараждането на шаманизма. 

Логично, най-ранните прототипи на религията били свързани със заобикалящата природа и животните. Откроява се издигането на женското начало в култа към богинята-майка. Аборигените от Австралия поставили Шарената змия (змията-дъга) като свое главно божество. Змията е андрогин, но въпреки безполовото си състояние нейната първична същност е женска. Змията била изобразявана и като композитно същество с глава на кенгуру, опашка на крокодил и тяло на питон. Наричана още „Майка на творението“, тя ражда мъжкото божество, което се нарича „Великият преобразител на земята“. Аборигените населяват австралийският континент в период от около 40 хиляди години и митологичните им концепции може да се смятат за продукт на тези най-ранни възгледи, плод на колективното духовно творчество на човечеството. Символизъм без културни примеси, почерпен директно от колективното мистично въображение, Акаша и Анима Мунди.

Дану, келтската богиня на вятъра, мъдростта и плодородието е върховната богиня-майка, която навява алюзии с образа на древногръцката София и месопотамската Тиамат – първичната богиня на творението. И тук срещаме тази интересна пермутация на женското, което ражда себе си в мъжка форма – Дану е едновременно и майка и дъщеря на Дагда – върховното божество на живота, смъртта, войната, банкетите и магията. Мориган пък е въплъщение на образа на жената-войн, която се съревновава с мъжете, желязната девица. Сходна представа с образа на Амазонките и Артемис. 

Илматар във финландската и лапландска митология е върховната богиня-творец. Първичното начало, която създава космоса и ражда митичния герой Вайнамойнен – детето на вятъра. А Аджатар, змията-демон от горите напомня за образ, повлиян от старозаветната история за Ева и змията, тъй като този образ е представен в женски пол, оформен в умовете на тези северни народи преди две хиляди години. Но, ако образа не е привнесен отвън, а автономен продукт на финландската традиция, то това означава, че е продукт на колективна, архетипна представа. Или, че християнския космогоничен мит за Адам и Ева е повлиян от скандинавската митология в един етап от развитието на ранното християнство.

Женското начало всеприсъства в древните митологични и космогонични представи.

Древногръцката Гая – майката-земя и патрон на живота – родена от хаоса, ражда океана и небето (горните и долните води). И впоследствие се омъжва за сина си Уран. Нут, в египетската митология, също е считана за майка на върховния бог Ра, който се преражда с всяка нова зора. Древните шумери също имали интригуваща легенда за сътворението. Тиамат била първичната богиня-дракон на творческия хаос, а Апсу – първичния бог на сладките води и океаните на мъдростта. Сливането на двамата довело до сътворяването на космоса и света.

Тези първични култове към женското начало са интригуващо интуитивни, тъй като съвпадат с еволюцията на биологичния дизайн, в който женското начало е основен шаблон или прототип на всички животни от семейството на бозайниците. Като мъжкия вариант е своеобразна мутация на женския организъм, която се проявява в края на втория месец от зачатието при наличие на Y хромозома, което включва производството на тестостерон в организма, който впоследствие трансформира организма в мъжки вариант. Затова мъжките бозайници също имат зърна – белези на първичното им женско начало. 

Постепенно женските божества били изместени от мъжките, което е интересна трансформация в религиозните представи, претърпели изместване от матриархалното към патриархалното. Като външно проявление на първичните мъжки инстинкти, чиято основна рамка е стремежа към доминиране. Историко-културен развой, особено ярко изразен именно в юдеизма, християнството и исляма, които са произлезли в този ред и всяка следваща е усвоявала в значителна степен митологията на предишната.

Така в древен Вавилон, приблизително по времето на зараждането на юдеизма, божеството на плодородието и шеф на всички останали по-низши по ранг божества бил Мардук, чиито образ се смята, че по-късно бил асимилиран от асирийците и превърнат в тяхното главно божество на войната Ашур.

В шаманизмa съществена роля имали халюциногенните растения, чиито отвари били използвани както за лекуване, така и за връзка с духовния свят. Животните били считани за преносители на човешки и божествени духове, духове на древни предци и пратеници на боговете, така различни животни били обект на почит от много култури под формата на тотеми, амулети, талисмани и в различни култове. Образите на животни преобладават значително в митологията, наред с природните елементи. 

Змията, например, като широко разпространено в тропичния и субтропични пояси на земята влечуго е често обожествявана и й били придавани различни свръхестествени качества. Шарената змия в древната духовна система на аборигените в Австралия, пернатата небесна змия Кецълкоатъл в теогонията на ацтеките. В китайската мистика каменната маймуна е олицетворение на родения живот, а култа към митичния образ на дракона има ролята на талисман на целия този народ. Египетската богиня Хатор е изобразявана като крава. Местното население на северна Америка е изградило своя божествен пантеон почти изцяло върху обожествяването на животните, които хората възприемали като равни по време на лов и удостоявали с ритуали своя улов в израз на уважение към духа на животното. 

Употребата на зооморфни образи в представянето на божествата на древните народи е универсално сходство в духовните разбирания на примитивните култури.

В изледователското си пътешествие по пътя на сходствата и съответствията в човешките митологии, разгледахме някои зооморфни образи, като например змията, която като разпространено в тропичните и суб-тропичните пояси влечуго, е често срещан символ в митологиите на различните култури.

Естествено е хората да втъчат заобикалящия ги свят в своите мистични представи, затова животните и зооморфните характеристики съпътстват митологичните конструкти на древните култури.

Тъй като хората възприемаме заобикалящия ни свят и неговите явления лично и персонално, хората проектирали своите характеристики и човешки настроения върху животните, природните елементи и небесните тела. Това пренасяне на човешки характеристики върху други живи и неживи обекти се нарича антропоморфизъм.

В човешките митологии освен богове полуживотни-полухора, присъстват и богове свързани с природните явления – богове на ветровете, на дъжда, на гръмотевиците, на огъня, на вулканите, на океаните и на стихиите.

Така, например, дъгата, като интригуващо природно явление, също се е отпечатала в духовните възгледи на различните култури. Дъгата е познат символ на божествено благоразположение от Стария Завет, когато се появява в края на потопа.
Южноамериканските племена населявали днешна Колумбия, превърнали дъгата в богинята Чучавива, която била обиталището на главното божество Бочица, който властвал над човешките ценности и закони. Образът на Бочица като цяло бил положителен, но след серия разочарования, и той като много други божества в отдалечени митологии, се оттеглил далеч от хората и ги оставил да се оправят сами. 

Представата за отвърналото се от грешните хора божество също присъства в много митологии на различни и отдалечени народи, което е интересно от психологическа гледна точка. Изглежда, човешкото съзнание вижда своята примитивна природа, но среща затруднения в борбата с първичното в себе си, което поражда тези митологични представи или проекции. Подобно на разочарован родител, който обръща гръб на паловото си дете. 

Легендите за грандиозни отминали потопи и недоволни от хората божества се срещат в митологиите на народите през времето и земите – от Южна Америка, Месопотамия, Индия и Китай. Обикновено описвани като наказание за неморалното и греховно поведение на хората. Като особено сурово наказание към непослушните деца, като крайна мярка за „вкарването им в правия път“ от небесния родител.

Може би най-популярната легенда за отминал световен потоп е библейската история за Ноевия ковчег. По-малко известен факт е, че библейската история за потопа много близо наподобява по-старата Шумерска легенда за великия потоп. Една от най-старите легенди за апокалиптичен потоп се среща в индийската митология и също притежава много сходни паралели с по-късния месопотамски вариант и още по-късния древноеврейски вариант.

Легендатата за Саракура – богиня в образа на риба – в бразилската митология, също притежава сходни мотиви, като оцелялата част от човечеството се спасява върху могила от кал направена от богинята. 
Легендата за Виракоча също е интригуваща в тази насока. Виракоча е върховното божество на творението в екзистенциалните възгледи на Инките. Той се преобразявал в просяк и слизал на земята от време на време. Разочарован от хората винаги плачел и легендата продължава, че ако хората не станели по-добри, сълзите на Виракоча ще прелеят и ще наводнят света.

Психологическият анализ на тези митологии е ключът към правилната им интерпретация. Докато легендите, свързани с потопи е много вероятно да са породени от устно предавани спомени през поколенията, тъй като локални потопи и наводнения са се случвали на много места по света, а за древните хора по онова време, едно такова събитие със сигурност им се е струвало апокалиптично и е оставяло трайни следи в колективната им памет. Като през времето, преданията за минали потопи са били разкрасени с морален и поучителен оттенък.

Мотивът за недоволните и разочаровани от хората божества е продукт на колективната душевност. Разочарованието на боговете е отражение на човешкото самосъзнание, което не е доволно от всички свои слабости, негативни черти и непълноценности и това му недоволство е довело до символичното отричане на човека от самия себе си.

Друг любопитен мотив, който се среща в космогоничните представи на различните култури, е присъствието на върховно и недостижимо божество, което се простира отвъд самия космос като го предхожда.
Цивилизацията на Ацтеките е директен наследник на Маите, като населяват същите градове и местности. Главното божество на Ацтеките е Кецълкоатъл (пернатата змия) – син на божеството-творец Ометекхутли, който се въплъщава и в образа на Ехекатъл – божеството на вятъра и метеорологичното време. Божеството-творец първичния източник и майка-баща на активното върховно божество е завоалиран и представен като скрит и непознаваем.
Ометекхутли е интересен образ на колективната представа за андрогина, като е изобразяван половината мъж, половината жена (с мъжко лице от едната половина на главата и женско от другата, двулицев). Ометикхуатъл, женското лице на главата, е „богинята на творението“. Интересно е, че освен Ометикхуатъл, пернатата змия е син и на Коатлицуе – богинята на земята и огъня. 

В традиционната африканска митология, пък, Елегуа е божество на непредвидимостта, началата и шанса. Представян е като игриво дете, което понякога обърква хората като ги поставя в противоречиви ситуации, в които човек трудно прави своя избор. Той е директен представител и вестоносец на възприеманото като пасивно, върховно небесно божество Олорун. В митологията на аборигените срещаме богът Алчера, който дори не е възприеман като просто бог, а същност отвъд това – първичния, безвремеви сън, съществувал преди началото на света. 

В древна Персия срещаме внушителното божество Зурван, който е върховен бог на безкрайното време и пространство. Сходен на него бил и древногръцкия Кронос. Зурван бил андрогинно божество, което обединявало в себе си всички противоположности. Впоследствие създал Ахура Мазда и Ангра Маинуи, съответно двата противоположни принципа на доброто и злото, мрака и светлината, плюса и минуса. В древноеврейската космогония такова върховно божество, което предхожда самото творение е Ен-Соф, безкрайната вечност, която съдържа в себе си всичко.

В хиндуистката религиозна система вселената е представена като бога Вишну, от който произлизат Брахма и Шива като основоположни принципи на битието. И макар тези три божествени персонажа да се представят отделно, те всъщност се възприемат като различни аспекти на върховното божество. Подобно на еманациите на дървото на живота в кабалистичната езотерика, където всяка сефира носи определено божие име и е отделна същност, но всички те са различни проявления на Ен-Соф – върховното божество, монадата, която се възприема като отвъд времето.

В традиционната китайска митология върховното божество е представено в образа на човек – Нефритения император – но не обикновен, а суперчовека, обитаващ висшите нива на съвършенството. И в тези символични представи над върховното божество стои друго по-могъщо и негов създател, представено пасивно като недостижимото предначало на битието. Това е Юан Ши Тиан Зонг – което горе-долу означава „Космическата непреходност на първичните начала“. Подобен е и бог Джумала във финландската фолклорна традиция, който се разглежда като простиращ се отвъд самото творение.

Любопитно е също, че изобразяването на върховните богове на различни култури като вид суперхора се среща не само в Китай, но и древен Египет и Индия. Така, например, Нефритения император се изобразява със зелена кожа (за да се подчертае, символично, суперчовешката му природа), така също и древноегипетския бог Озирис. Вишну, пък, както и Сидхарта Гаутама (Буда) се изобразяват със син цвят на кожата.

Сходствата в митологиите на различните култури са породени от сходните възприятия, които всички хора споделяме, като психология и когнитивност. Освен това, обаче, митовете и религиите също така се предават и пътуват с хората по търговските пътища през времето и земите. Затова старите митове често биват усвоени наново, трансформирани и адаптирани.

Като страничен пример за привнесена митология, вероятно много хора някога в живота си по време на някой екстремен подвиг са извиквали „Банзай!“ без да знаят какви са корените на този боен възглас присъщ на смелчаците. Банзай е японската богиня на късмета, също така на любовта, морето, музиката и литературата. 

Връщайки се отново към началата на религиозната мисъл и проторелигиите. Поради очевидни причини, слънцето било един от първите обекти на страхопочитание и възхвала за древните хора.

Слънцето било обожествявано и присъствало в центъра на много философски и религиозни системи през историята. В зенита на своята бляскава кариера символичния образ на слънцето заело централно място на върховно божество в една от първите монотеистични религии – тази на Ехнатон в древен Египет. Преди нея, най-ранната ни позната монотеистична религия, била Зороастризма, а след тези двете се появил Юдеизма.

Слънцето било обект на почитание от незапомнени времена, широко разпространено в различните култури, заедно с луната – негов наместник през нощта. Вятърът, дъжда, огъня, облаците и гръмотевиците били стихии, които изглеждали като живи за древния човек, сякаш имащи собствена воля. Стихийната природа била възприета като живо съзнание, с което човека искал да намери начин да общува. Така, ритуала се превърнал във форма на общуване с божествата, обикновено с цел да бъдат умилостивени и укротени. Може да се каже, че първичните религиозни практики са започнали от страха и страхопочитанието на хората пред мощта на природата.

Слънцето и луната присъстват символично в митологията и духовните представи на много култури през времето. Гръмотевиците, като природен елемент, също еднакво силно впечатлявали хората по света със своята мощ и необяснимост, тъй като гръмотевичните божества също са популярни. Такива са Апокатекъл – бога на светкавиците и главен жрец на бога на луната при инките. Финландският Укко, който по функции и качества прилича на гръцкия Зевс. Гръмотевичният бог Донар на викингите и Зибелтюрдос на траките. Индра, в ранната ведическа система, син на небето и земята, е буреносен бог-творец, носител на водата като животворящ елемент и безстрашен войн.

Във всички тези гръмотевични божества се открояват общите черти на война и храбростта като израз на мъжеството. Проглушителният тътен на светкавиците, явно, навявали на човешките им наблюдатели асоциации с викът на агресия на мъжа в битка. А агресията прави човека грозен и неслучайно божествата на войната обикновено са изобразявани с изкривени от гротескни гримаси лица и озъбена паст, плашещи и респектиращи.

Наред с природата, стихиите и животните, в първите религиозни космогонии били поместени и други абстрактни елементи, освен времето, словото също било обожествявано. Словото, като феномен на разума, заело своето място в мистицизма на хората и първите цивилизации изказвали своето почитание към боговете на словото като Инана на шумерите и Тот на египтяните. Който по-късно, като морфологичен синтаксис, се преобразил в Хермес, а след това в римския Меркурий.

Словото било нещо повече от инструмент за общуване със света около човека, то било мост за общуване със самото божество в душата на човека. Така, танците и музиката в ритуалите на шаманизма постепенно еволюирали и били допълнени със словото и писмеността. Числата също имали своите мистични измерения. Има цели езотерични направления свързани с писмеността и мистичните й качества и свойства, като гематрията, например. 

Развитието на религиозната мисъл може да бъде категоризирано с тези основни етапи – елементален и природен, зооморфен и антропоморфен, политеистични и монотеистични.

На обожествяване подлежал всеки аспект на битието, природата и нейните процеси. Усещането за мистичното и нуминозното, които са интегрална част от вътрешния живот на хората, залегнали в основата на цели митологични вселени и ритуални хореографии, които носели на хората онова усещане за закрила и свързаност с неосезаемото и небесата някъде там отвъд, където населявали боговете.

Думата „религия“ от латински „Religio, religare“ означава „Общуване, връзка, свързвам се (нефизически)“. Същото значение има и арабската дума за религия „Din“. Общуване с неосезаемото, което, в действителност, се намирало вътре в душата на човека.

Египетската цивилизация основава своята религия върху стремежа на душата към безсмъртие. Житейският път бил възприеман като подготовка на душата за своя вечен живот след смъртта, зависещ от степента на пречистване, която човека успеел да постигне в живота си. Наблягало се на моралността, на вътрешната чистота на сърцето, което било измервано след смъртта от бог Анубис. Ако човека е правил лошо през живота си, сърцето му ще тежи повече от перцето на другия край на скалата и няма да бъде дарен с вечен живот. 
В тези митологични представи на древните египтяни виждаме началото на моралното самосъзнание, което заема централно място в земния път на хората. Както и идеите за осъждане на грешниците след смъртта. Прототип на последващите представи за ада и рая като последствия на човешката греховност, които срещаме в християнството. Интересно е, че юдеизма не споделя идеите за ад и рай на християнството, а в исляма същите са значително трансформирани, като се говори, че в рая за мъжа ще има много девици, но не се казва същото по отношение на рая за жената т.е. описва се само рай за мъжете.

В египетския пантеон виждаме прехода от шаманизма и божествата-животни, към жречеството и сливането на човека с божествата под формата на зооморфни образи. Така, специфичните представители на животинския свят в региона на египетската цивилизация са представени в симбиоза с човека и божествата се изобразяват като полухора-полуживотни.

Монотеизмът, като еволюционен етап от развитието на религиозната мисъл, се заражда в месопотамия около 2000 години преди новата ера. Религията на древните Перси е основана на монотеистичната двуполюсна система (бог и сатана, съответно съзидаващ и разрушаващ), с едно върховно положително божество и друго противостоящо му отрицателно. Най-известната ранна строго монотеистична религиозна система е тази на египетския фараон Ехнатон (около 1300 г. пр. не. е.), който заменил политеистичния божествен пантеон на жреците с Атон, слънчевия диск. Атон било провъзгласено за единствено, върховно божество, а Ехнатон провъзгласил себе си за единствена връзка с това върховно божество. Така, ефективно, превърнал себе си в обект на почитание и молитви, които символично предавал към Атон. Това, разбира се, не се харесало на жреческата каста и не след дълго Атон бил отхвърлен, заедно с Ехнатон.
Интересно е да се отбележи сходството между функцията на Ехнатон, като висш представител на върховното божество, с функцията на римокатолическия Папа, доста по-късно в историята. 

Не е ясно точно по времето на кой фараон се развиват събитията около старозаветните притчи за „изхода“ на евреите от Египет, тъй като библията далеч не е нито точен, нито хронологично последователен исторически източник. Всъщност, епохалните истории и притчи от стария завет са колажи, съставени от колективния опит предаден орално през много поколения.
Например, легендата за десетте чуми връхлетяли Египет, се смята, че са синтезиран колективен опит на поколения наред, които са се сблъсквали с всяко едно от тези бедствия в различни периоди, а споменът за тях се е предавал чрез оралната традиция като са били украсявани и допълвани през времето, както често се случва и до днес с устните предания. Освен това, съвременния консенсус между изследователите на библията е, че най-вероятно Мойсей, като историческа личност, не е съществувал. Мойсей, всъщност, е име на колективен автор, под което са писали поне пет различни автора в периода на няколко века.

Дори сред академичната общност има неизвестни и много неясноти, що се отнася до датирането и историческото валидиране на библейските разкази. Възможно е зараждащия се юдеизъм да е бил повлиян от монотеистичните идеи на религията на Ехнатон. Също така, древноеврейската религия е била значително повлияна от месопотамските религии. Освен това, в юдеизма изобилстват митологични заемки от старите средиземноморски религии и митологии, както и в християнството, което ги е наследило. 

Петокнижието е основното религиозно писание на юдеизма, което по-късно, заляга и в догмата на християнството. В петокнижието се съдържа и историята за самия Мойсей, който донася на своя народ десетте божии заповеди от огнената планина. Тази притча описва метафорично процеса на културната еволюция, чрез дефинирането на базисните човешки морални критерии


Историческото удостоверяване на грандиозните старозаветни библейски събития, описани в петокнижието, са трудно доказуеми, поради особената липса на всякакви доказателства, нито преки в надписи, папируси или някакви други записки, освен самото петокнижие, нито косвени – предмети, археологически следи и т.н.
Да не говорим, че самото петокнижие е претърпяло множество редакции, последната от която била в началото на средновековието. Навярно, са били дооправяни и нагласявани някои от най-драстичните несъответствия, кой знае, мъглата на историята най-вероятно никога няма да се разсее. Така или иначе, тези подробности не са от особено значение за плама на вярата, която е особено устойчива и си затваря очите пред всичко, дори пред най-грозните деяния в името на религията.

Рационалното е без значение за плама на религиозната вяра, тъй като, както разгледахме, вярата е психологическа необходимост, от която човешката психика се нуждае. Религията може да се дефинира като помощни колела на прохождащите култури.

И така, проследявайки културно-историческото развитие на религиозната мисъл, митологията и символизма, виждаме открояващите се етапи в развитието на тези теогонични представи.

Във всички ранни духовни възгледи и политеистични религии присъстват култа към природните елементи и зооморфните образи на божествата. Това виждаме в шаманизма, в ритуалните обреди и култове на племенните общности, както и в пантеоните на древните каменни цивилизации в Месопотамия, Египет и Индия.

През времето, с развитието на религиозната космогония, наблюдаваме изместване от женския елемент към мъжкия, а наред с това изместване на природата и нейните атрибути в страни и центриране на човека като висше творение на боговете.

Нещо повече, самите божества постепенно приемали човешки образи. Което отразявало съзряването на човешкото его в колективното самосъзнание на античните култури.

Преминал през зоотрансформацията си, бога-животно бил бавно изоставян и на негово място се появили хората-полубогове.

Човечеството все повече набирало скорост в своето множество и творчество в настъпилата епоха на великите империи. Човешките общества усложнявали все повече социалните си структури и екзистенциални възгледи. Битът на хората все повече се вплитал в техните религии, а боговете им все по-ярко ги уподобявали. Боговете-животни изчезнали съвсем, а на тяхно място се появили хората-полубогове.

Природата вече не се смятала за жива и свещена, а природните елементи се превърнали в атрибути на човекоподобните божества.

Боговете придобивали все по-сложни характери и заплетени роднински взаимоотношения. Отражения на същите в обществата, които са ги създали. 
Боговете на древна Гърция били ревниви, похотливи, влюбчиви, гневни и непрестанно плетели интриги помежду си. Всъщност, били толкова заети със собствените си вражди и неразбирателства, че живеели своята божествена сапунена опера почти без да забелязват хората. 
Главните връзки на народа с обременените им божества били героите – митични олицетворения на върховното мъжество. Войната се превърнала в изкуство. Сформирала се концепцията за държавата, появила се бедността, като социално явление в градовете, а ранните философи от Китай, Индия и древна Гърция поставили началото на рационалния дискурс.

Докато на изток процъфтявали идеите за саморефлексията в търсене на мъдростта и просветлението, в средиземноморието стремежът към богатства и доминация над всичко вземали превес.

Римската империя била агресивна и брутална. Асимилирали почти изцяло древногръцката митология, а по-късно възприели новопокълналото християнство, като далновиден политически ход за запазване на интегритета на държавата. 

Религията, в един свой аспект, от самото си начало е използвана като инструмент за власт и управление. Особено организираната религия, обвързана с неоспориуемото право на власт на владетеля. 

Шаманите били на особена почит в древните племенни общности и наставленията им рядко били оспорвани. Жреците, по-късно, също заемали високо място в социалната йерархия, често съвсем близо до това на владетеля. Римският Папа, в средновековна Европа, си съперничил по влияние, богатства и власт със самите царе. 

Развитието на цивилизациите оттук насетне поело по все по-стремителния път на завоеванието, славата и богатствата, а човешката душевна мизерия растяла пропорционално с нарастването на невежите маси в обществата. Невежи маси, подчинени на строги религиозни доктрини и авторитарни владетели. Но, това се случило по-късно, от 4-5-ти век от н.е. нататък.

Преди това, по времето на разцвета на Римската империя, големите религии все още били паганизма и екстравагантния политеизъм в стил класическа античност. Всъщност, културата на римската империя, макар агресивна и доминираща, била в голяма степен толерантна и приемаща всякакви други вери и ритуали на чуждите култури от земи близки и далечни. 

Периодът около раждането на Иисус бил белязан с един нов вид жреци – пророците, и то не толкова като изключително нов феномен, а като множество. Много пророчества за идването на Месия били изречени и записани, а по улиците на Рим било пълно с пророци, които вещаели апокалиптични прогнози свързани с краха на Империята. 

Всъщност, идеята за месия или спасител на човечеството не се е появила в този период, а доста по-рано. За месии се пише още в персийските религии и навярно поради тази причина, тримата влъхви били описани именно като персийски жреци или магове (древношумерския корен на думата „маги“ стои в основата и на латинската дума Mages т.е. магьосници).

Християнството възниква като бунтарско движение в римската империя в периода на това, което в „западния свят“ наричаме началото на новата ера т.е. 1-ви век. Ранното християнство се развива в регионите на Близкия Изток и северен Египет. Ранното християнство обхваща периода на 1-3 век. Днес повечето хора извън академичните среди са „запознати“ с историята на християнството такава, каквато била сформирана от римокатолическата църква през вековете след 4-ти век.

Ранното християнство, всъщност, се състои от множество общности или движения, които се обединяват около учението на Иисус, но всяко имащо своя интерпретация на различни аспекти от неговата философия.

По времето на сформирането на ранните християнски движения, някъде в периода около средата на 1-ви век, все още не съществували евангелия, а библията, (горе-долу) такава, каквато я познаваме днес, се появява след повече от 300 години.

Да, библейските текстове биват вписани, записани, съшити и редактирани няколко века след смъртта на Иисус. Всъщност, редакцията на библейските писания продължава през цялата по-късна история, както и разклоняването на християнството в различни движения, всички имащи свои специфични интерпретации на учението. Това са разните клонове или църкви, които познаваме днес – лутеранска, протестантска, англиканска, евангелистка и т.н. като най-големите църкви са католическата и ортодоксалната.

В периода на ранното християнство, двете най-големи християнски движения били гностическото и юдео-християнското. Първите големи църкви се появяват в Александрия и Антиох.

В гностическото християнство се застъпват идеите за спасение чрез извисяване на съзнанието, подобно на източните философски учения. Вглеждането в себе си и себепознанието биват извeдени като висша цел на живота. Ревността и отмъщението, присъщи на старозаветния бог, били заменени със смирението и прошката.

В ранното християнство идеите за духовното извисяване, самопознанието и равенството между хората били централни. Строгостта на старозаветните писания и авторитарните наставления към сляпо подчинение отсъствали.

В ранното гностическо християнство идеите за спасение по пътя на самопознанието и просветлението били централни, за разлика от по-късния римокатолически канон, в който залегнала идеята, че спасение можело да бъде постигнато единствено чрез подчинение и сляпа вяра (във вселенския авторитет на църквата).

Иисус проповядвал равенство между хората и взаимно уважение; търпимост и стремеж към разбирателство. Отричал насилието и агресията, като белези на примитивния човек, и насърчавал хората да се вгледат в сърцата си и да общуват с Бога чрез душите си.

Всъщност, истината е, че не е сигурно кой точно е бил Иисус, кога точно е живял и дали изобщо някое от събитията, описвани като част от историята на живота му, действително са се случили. Със сигурност е имало някой влиятелен философ и духовен учител, живял в началото на 1-ви век на територията на Израел и Палестина, чието учение е поставило началото на християнските движения. Всичко останало, което знаем по канон и традиция, свързано с живота на Иисус е по-скоро в сферата на митологията.

Например, за Иисус или за неговите апостоли, липсват всякакви исторически записи и споменавания от страна на римските историци живели по онова време т.е. римските историци съвременници на Иисус, апостолите и всички събития описани в новия завет. Римските историци били прилежни и не биха пропуснали да отбележат всяко по-значително и открояващо се събитие в границите на империята. Самият факт, че липсват всякакви подобни исторически записи (извън евангелията), както за Иисус, така и за апостолите, дори и за най-известните сред тях, говори, че през първите стотина години, раннохристиянските движения са били малки и безизвестни за римските управници (и историци).

Първите свещени християнски текстове (т.е. евангелия) се появяват в края на 1-ви век, а първите църкви – около сто години по-късно.

В началото, християнството било иновативно и дори радикално философско движение, което отхвърляло старите канони и учения.

В ранното християнство идеята за равенство между мъжете и жените била широко застъпвана и поради тази причина движението привличало много жени. Ранните християнски църкви били под патронажа на множество богати и влиятелни жени от римската империя, които спонсорирали тяхната дейност. Освен това, жените на висши църковни постове не били рядкост през 2-3 век от н.е.

Евангелията, които имаме днес, са в резултат на канонични редакции продължили векове наред т.е. много малка част от текстовете са останали в оригиналния си вид непроменени.

Всъщност, в края на 2-ри век, имало сериозни идеологични противоборства между новосформираните църкви. Римската църква била най-консервативната, застъпвала юдео-християнските течения, поставяла се против участието на жени в църковните дейности и поставяла старозаветните писания като авторитетни за новото християнство.

Гностичната църква отхвърляла авторитетността на старозаветните повели, застъпвала участието на жени в църковната йерархия и като цяло била значително по-прогресивна, културно и философски.

Поради ирония на съдбата, благодарение на влиянието на Елена върху сина си Константин, християнството бива официално припознато като основна религиозна институция в западащата римска империя. По-конкретно, този статут получава именно църквата в Рим. Никейският събор бива свикан в средата на 3-ти век и християнския канон бива утвърден.

Тоест, група мъже се събират и авторитарно решават кои евангелия ще бъдат включени в официалния канон и кои не. Така, всички евангелия, които биват отхвърлени от официалния канон днес познаваме като „апокрифни“.

В редица от, така наречените, апокрифни евангелия или раннохристиянска литература, се срещат женски героини и женски ангели, които дават напътствия и божествени откровения, нищо чудно, че в последвалия сексистки развой на събитията, всички те били забранени. Да не би да вдъхновяват жените от бъдните поколения към нещо повече от покорство и безропотно подчинение.

През последващите векове, всички останали църкви биват цензурирани и разпуснати. Неканоничните евангелия биват горени и унищожавани. Наследниците на гностиците – богомилите, бягат в Европа през българските земи, а по-късно бягат отново към централна Европа, вече познати като катари.

Църквата се превърнала в инструмент за власт и политическо влияние, а жените били заклеймени като робини на мъжете.

Така, на вярващите вече се препоръчвало вместо усъвършенстване и самопознание, невежество и подчинение, като плащането на данъците се изтъква като богоугоден акт. Богът и държавата сключили брачен съюз и така, възставането против властта се считало за възставане против самия бог, а царете били считани за богопомазани и поставени на трона от бога, подобно на фараоните в древен Египет.

Свободата на мисълта била забранена и с този акт самата есенция на чистото християнство – опорочена. Ролята на жените в ранните християнски движения била изцяло заличена, а образа на жената бил принизен и превърнат в придатък на мъжа.

Патриархалният примитивизъм се отпечатал тежко върху Иисусовото учение, като учението му било почти изцяло изменено и пригодено към новите нужди на църквата и на държавата.

..И хората създадоха боговете, по свой образ и подобие.

Разгледахме синтезирано основните фактори в сформирането на религиите, като човешки културен феномен. Изхождайки от предусловието, че за да разберем религиите, трябва да ги разглеждаме първо през призмата на човешката психика.

Проследявайки развитието на религозната мисъл, виждаме как боговете (и религиите) еволюират заедно с развитието на човешките култури, на човешкия светоглед, себевъзприятие и ценности. Затова, за да опознаеш една култура, опознай боговете им.

Освен психологически когнитивни механизми, които стоят зад сформирането на ритуалното поведение, което стои в основата на религиозните системи, през историята религиите са имали и функция на културно скеле, което дава морални, етични и законови направления в социалната структура. 

Въпреки, че в съвременните общества е залегнал секуларизма или отделянето на държавата (в правните и законовите й аспекти) от религиозните доктрини, религията все още има централна роля в човешкия живот. Това е така, защото несъзнателните механизми, които стоят в основата на религиозното поведение, са все още част от психиката на съвременните хора.

Или, с други думи, религията не е нещо, в което трябва да изберем дали да вярваме или не, а е културно явление, което трябва да разберем, разбирайки самите себе си.

Или, казано иначе, да осъзнаем скритите процеси, фундаментални за генезиса на религиозната мисъл, така, че в процеса да постигнем просветление. Просветление, което да издигне будното съзнание отвъд ограниченията на религиозната мисъл. 

Проследихме в големи щтрихи развитието на религиозните представи през времето и културите: от началото на шаманизма и на боговете-животни или животните-богове, през античните цивилизации, през които антропоморфизма и зооморфизма постепенно преминават към издигането на човешкия образ в ролята на божествен, или появата на хората-полубогове и боговете с човешки образи. Установихме наличието на `универсални` етапи, през които развитието на религиозната мисъл преминава, от политеизма на древността до монотеизма на новата ера. Сходствата в развитието на религиозната мисъл и нейното сформиране в човешките култури са следствие на сходното устройство на човешкия ум и съответно на нашите възприятия. Не просто сетивните ни възприятия, но вътрешно-интуитивните, начина, по който интерпретираме нещата.

Така например, върховния бог в монотеистичните религии има ярко изразена роля на родител и като родител притежава съответните функции на възпитател, порицател и същевременно обичащ, прощаващ. С едната ръка прощава, а с другата наказва. Толкова силно сме персонифицирали представата си за бог, че сме превърнали самото битие в стилизиран човек (върховен израз на антропоморфизъм т.е. хората проектират себе си върху самия космос). Това възприятие на бога като своеобразен космически родител е продиктувано от фундаменталната рамка на човешката психика, от дълбоко залегналия архетип на родителя в човешкото несъзнавано; нуждата от родителското покровителство и защита, която детската психика изпитва. Неосъзнатият мотив за небесния родител е израз на една фундаментална незрялост на човешката психика. А психологическата зрялост не се постига просто с годините, а чрез осъзнаване в процеса на вътрешното развитие.

Развитието на религиозната мисъл, освен всичко, трябва да се разглежда и като отражение на развитието на самата човешка душевност и самосъзнание. Религиите, в своята същност, ярко рефлектират културата на обществата, които са ги създали. Боговете – като събирателно олицетворяващи възгледите и разбиранията на обществата, на които служат.

Съответно, с развитието на човешките култури, религиите претърпяват своите трансформации, редакции и адаптации. Може да се каже, че каквито им са боговете, такива са и хората.

т.е. развитието на религиозната мисъл, в един абстрактен аспект, олицетворява структурата на човешката психика и на човешките култури.

В религиозните представи за структурата на творението на месопотамските, индуските и египетските, както и други древни култури, присъства идеята за монада или за върховно божество. Върховен творчески принцип (единица), който предхожда множествеността и от който всъщност произлизат всички двойки елементи.

Поради тази еманираща структура на възприятие за божественото проявление, в древните религиозни системи – както политеистични, така и монотеистични – божествата често се срещат в троици или върховния бог-монада еманира в два бога, които олицетворяват или противоположности (съзидаващи и разрушаващи) или различни допълващи се аспекти (напр. небе и земя). Всъщност, тези структурни представи са съвсем очаквани, предвид, че хората наблюдават това в природата около тях – както при животните, така и при растенията, всички те се размножават и умножават през времето. Логична е идеята, че когато мисловно върнем времето назад до първичното начало, ще достигнем до единица и дори до нулата. Съвсем вероятно е подобни прости мисловни механизми да стоят в основата на тези фундаментални религиозни представи.

В индуизма такава троица се сформира от върховните богове Вишну, Шива и Брахма. В древноегипетската космогония такива са Атум, Шу и Тефнут. Обикновено, тези троици изобразяват метафори на семейна структура, която се увеличава с еманиращи една от друга роднински връзки. тъй като тези представи символизират абстрактно семейство, в тях присъства и женския елемент. Обикновено под формата на женско божество, която е в небесен брачен съюз с мъжкото божество. В древната религия на Ханааните (от която култура се смята, че произлизат евреите), главния бог Йехова е почитан заедно с неговата женска половина Ашер.

По-късно, обаче, в юдеизма Ашер е заличена и Йехова бива въздигнат като едноличен върховен бог без женска половина. Светата троица, в християнската теогония, също продължава патриархалната традиция, така, че бога-творец, заедно със своя син и (андрогинния) свети дух сформират триъгълника, от който женския елемент е изключен.

По този начин триъгълника е незавършен квадрат, който символизира единството на противоположностите, четворичността. За да достигне до тези прозрения, истинския търсач трябва да излее своята чаша от заучено знание, за да може да я напълни отново с течността на философския камък.

Оставяйки символизма на страна, изключването на женския елемент от религиозната доктрина отразява социална трансформация, където патриархалния елемент установява абсолютно господство. Тази културна трансформация от сравнителна егалитарност между половете на древните общества до острото разделение между половете при античните общества се наблюдава в патриархализирането на самите религии. Докато в хиндуизма това разделение не е толкова остро изразено, което се олицетворява от изобилието на женски божества, при трите „авраамови религии“ се наблюдава едно прогресивно изтласкване и дори демонизиране на женския елемент.

Така, патриархализирането на монотеистичните религии отразява същите процеси в културата на обществата. Култура, която се превръща във все по-патриархално доминантна и в която абсолютната власт се предава изцяло в ръцете на мъжете. Това изтласкване на женския елемент от теогонията на „авраамовите религии“ отразява случващите се културни процеси в самите общества.

Трите най-разпространени религии днес са, така наречените, „Авраамови религии“ – Юдеизъм, Християнство и Ислям. Сред най-разпространените религии спада и Будизмът. 

Будизмът, всъщност, не е религия, в традиционния смисъл, а е философска традиция, съставена от текстове на учители, които предават своя опит в пътя на самодисциплината и самопознанието, които имат за цел личностно усъвършенстване и просветление.

Докато в Будизма темите за личностното усъвършенстване и активното търсене на истината са централни, в трите Авраамови религии акцентът е върху безусловното подчинение и сляпата вяра. 

Християнството и Исляма в голяма степен наследяват старозаветните традиции на Юдеизма. Поради тази причина, в познатата ни днес Библия се съдържат свещените за юдеизма религиозни текстове, а в Корана са поместени не един и два преразказа на старозаветни притчи.

Както разгледахме, от своя страна, юдеизма е привзел в своята митология в голяма степен митологията на месопотамските религии, като приведохме за пример разказа за потопа, който е директно привнесен от древношумерския Епос на Гилгамеш.

С други думи, разбрахме, че – освен продукт на когнитивни процеси в човешката психика – митологията (и религиите) пътуват с хората по търговските маршрути и с човешките преселения, през времето и през земите.

Както в юдеизма, така и в християнството и в по-малка степен исляма, може да се забележи философско влияние както от древна Гърция, така и от Изтока, предимно от ранния будизъм (6-1 век пр.н.е.), но също така и от китайските философски традиции. 

Така, например, известни афоризми, които в християнския свят приписваме на Иисус, всъщност са от по-ранни философски и езотерични традиции. Например, „Аз съм алфа и омега, началото и края…“ тази реплика се изказва от Вишну в древните индуски писания. А „Не прави на никой това, което не искаш да направят на теб.“ е наставление на Конфуций (Конг Дзъ), записано във вековете още преди новата ера.

В началото, ранното християнство било иновативно и дори радикално философско движение, което отхвърляло старите канони и учения. Проповядвало равенство между мъжете и жените, а ранните църкви не рядко били оглавявани или меценатствани от жени.

Поради така развилите се културно-психологически колективни процеси, които изместват акцента върху патриархалната доминанта, ранното християнство постепенно бива преработено, редактирано и канонизирано в една откровено сексистка религия (наред с юдеизма и исляма). 

През средновековието в Европа, патриархаланта доминанта и върховния сексизъм са в зенита си в християнския свят. Поколения наред апологети, граматици и преписвачи на евангелията ги редактирали и променяли през вековете, вмъквали свои идеиологически интерпретации и премахвали части, които не пасвали на собствените им убеждения. 

Така, текстовете в светите писания, които имаме днес, са запазили в една много малка част своя оригинален вид. Може да се каже, че са композитни произведения на колективен автор в периода на повече от дузина века.

С други думи, светите писания са писани от хора, от много хора, през много векове. Премахването на женския елемент от религията рефлектира задълбочаващото се полово неравенство и разслоение в самите общества. Боговете придобили все по-негативна позиция спрямо жените, така, че публичната роля на жените в обществата била почти изцяло подтисната и забранена.

Този дълбоковкоренен не само в културата, а и в религията, сексизъм довел до несправедливото ограничаване на личностната свобода на жените векове наред.

Дори до днес, в християнството, например, църковните постове и висши позиции в църковната йерархия са строго резервирани само за мъже. Докато в някои части на ислямския свят, пък, жените все още се считат за собственост на мъжа.

При това положение на нещата, абсолютно умопомрачителна ирония е, коя да е уважаваща себе си жена с осъзната индивидуалност да бъде (откровено) предана християнка (или, напр., мюсюлманка), набожна и вярна на бога (и на мъжа си).

Всъщност, от един момент нататък религии като юдеизма, християнството и исляма се превръщат в опресивни системи, които налагат идеологичен и патриархален контрол над жените т.е. те не са свободноизбираеми, а задължителни.

Религия, когато е толкова абсурдно несправедлива към едни групи хора, не е друго, освен легитимизирана система за упражняване на издевателство и абсолютен контрол.

Трудно е да бъде побрано в ума как изобщо може да има жени, които са „верни“ на подобни несправедливи към тях религии. Естествено, не рядко, при монотеистичните религии присъства елемента на упражняване на тоталитарен контрол без право на оспорване.

Да, всеки разумен човек би помислил, че никоя уважаваща себе си жена не би се числила към сексистка религия, но, историята е свидетел точно на това. Което, всъщност, не е друго, освен индикатор за наложен светоглед.

Библията, а в този ред на мисли и Корана, са изпъстрени с патриархален сексизъм и проявления на банални механизми на човешката психика, конкретно на мъжката психика, изразени в тесногръди възприятия и примитивен светоглед.

Естествено, не е учудващо, че боговете на хората страдат силно от човешки недостатъци и предразсъдъци.

Религията представя бог като човекоподобна същност с човешки емоции. Боговете на религиите се гневят, ревнуват, мразят и обичат, отмъщават и прощават.

Хората проектирали себе си върху света навън, облекли мислите си с робата на самия космос и подпечатали словото си с печата на вселената. Еднолично, неосъзнаващо, неоспоримо.

Хората проектирали мрака в себе си навън и така се освободили от отговорност, разчитайки на прошката на космическия си родител. Така, липсва стремежа към самодисциплина и осъзнаване, поради излишността от подобни усилия, щом греховете могат да се опрощават.

Космосът няма човешки инстинкти, нито човешки чувства. Вселената не се гневи, нито мрази, нито обича, нито ревнува, нито отмъщава; не прави разлика между мъже и жени, роби и господари. Тя е отвъд всички тези човешки емоции и представи.

Действителността може да ги рефлектира, да резонира с тях, но не ги преживява, така, както ги преживява човека.

Хората са психологически незрели, като деца, затова и базисния модел на религиозната мисъл има родителска функция. Един особено ревнив, несправедлив, гневен и контролиращ родител.

В крайна сметка, всички пътища на анализа водят до просветлението, че извора на всички религии е човешкия ум и конкретно човешката психика, която интерпретира когнитивните ни възприятия.

Религията днес е като ябълката на раздора за човечеството, сякаш повече от всякога. Хората днес използват религията за да се делят много повече отколкото я използват за да се обединяват.

Всъщност, истината е, че старите религии са културен атавизъм т.е. цивилизационно наследство от ерата преди глобалния свят. Днес, религиозният аргумент излиза извън контекста на съвременното ни разбиране.

Днес, благодарение на интернет и глобалната комуникация, хората сме по-интелигентни, по-осъзнати, по-свързани от когато и да било в човешката история.

Затова, не прилича вече на будните хора на новото време да бъдат религиозни.

За да прогресираме истински, бъдещето на съвременната глобална култура трябва да премине отвъд религиозното т.е. да бъде осъществен културен преход от едно по-примитивно състояние, към едно по-осъзнато; културна еволюция, която рефлектира еволюцията на човешките съзнания (и интелект).

Не е ли ирония, че хората все още се съмняваме в собствения си гений, като приписваме големите подвизи на цивилизациите, като „спомогнати“ от „по-висши разуми“? Нима толкова не можем да приемем, че – да, хората са направили всичко това..?

Човешкият интелект, въображение и душевност са изворите на всичкото творчество в историята на човешката еволюция, както и изворите на всички човешки религии.

Така, може уверено да се каже, че всички религии са колективен продукт на човешката душевност.

С други думи, религията е един комплексен душевен конструкт, а човешката психика е нейн творец. Религията, освен това, има пластове: от банални до фундаментални, от политически мотивирани до езотерично инспирирани.

Затова, човешкото душевно творчество т.е. религията не е нещо, в което да избираме дали да вярваме или не, а е културно явление, което трябва да разберем като за целта трябва да вникнем в собствения си ум и да разберем самите себе си за да постигнем просветление. С други думи, същинска еволюция. Еволюция на ума и на съзнанието.

Истината е, че хората са създали боговете по свой образ и подобие, а не обратното.

Религиозният, примитивен бог, който изисква ритуали и безпрекословно подчинение, ревнив и несправедлив към едни хора за сметка на други, повече прилича на примитивна човешка авторитарност отколкото на поведение на съвършен космически разум, не е ли така? 

Ако трябва да се изразим архаично, БОГ няма религия, само хората имат. Вселената не е религиозна. Религиите са човешко дело и религиозните богове са човешко творение.

Ако приемем, в духа на човешките ни разбирания, че върховния БОГ е създател на всичко, то този бог е всичко – състои се от всеки кварк, всеки атом, всяка молекула, всички галактики, звезди, планети, всички живи същества, всеки един човек.

Всъщност, в един абстрактен смисъл, може да се каже, че космоса диша през нашите дробове, а вселената опознава себе си през нашите умове.

Ние сме част от великото творение, от самата реалност, от космическия разум. Този космически разум няма религия, не предписва „свещени писания“, не изисква ритуали, нито ревностна вярност. Изисква само човешкото съзнание да еволюира. Еволюция на човешкото съзнание – това е в центъра на всичко.

Най-големият враг на знанието не е незнанието, а илюзията за знание.
Стивън Хокинг

All works of religious genius are produced by human hands.
Bart Ehrman

Мойсей

ресурси:
Lost Christianities – Ehrman, Bart D. (книга)
Misquoting Jesus – Bart D. Ehrman (книга)
Cosmos: A Spacetime Odyssey (док. мини сериал с Нийл деГрас Тайсън)
TTC – Meaning of Life – Perspectives (видео лекции от поредиците на TTC / TLC)
God Checker (образователен уебсайт)
Encyclopedia Mythica (образователен уебсайт)
Old Тestament research