Изборът дали да гледаме на себе си като на жертва или да живеем във вътрешен мир е наш.

Изборът дали да гледаме на себе си като на жертва или да живеем във вътрешен мир е наш. „Жертвата“ винаги зависи от благоволението на външни сили, които съвсем не подлежат на контрол. Техният обхват и значимост могат да са различни, като се започне от метеорологичните условия, мине се през задръстванията, възпитанието, наличието на работа или нейната липса, финансовите приходи, генетичната обусловеност и се стигне до печалба от лотарията. Съществуват милиони вариации на темата „да бъдеш жертва“.

Повечето хора смятат, че в една или друга степен са подвластни на подобни сили и няма как да им повлияят. Повечето хора смятат, че възможностите им за самоопределяне са твърде ограничени и гледат на себе си донякъде като на жертва. Почти всички са с постоянно повишен адреналин, готови да посрещнат евентуална агресия от страна на заобикалящите ги. За нас – както за съзнанието, така и за подсъзнанието ни – е важен контролът. Ние се опитваме да контролираме външните сили, за да защитим своите интереси. Предявяваме предпочитание за изхода на почти всяка мислима ситуация. Когато очакването ни се осъществи, се радваме и въздъхваме с облекчение. Когато не се осъществи, изпитваме притеснение и страх. Интензивността на чувството съответства на степента на очакването, с което натоварваме желанието си за определен изход. Повечето от нас живеят с представата, че ще постигнат вътрешен мир, ако едни или други външни обстоятелства се стекат в наша полза. Но всички сме забелязали, че щом едно нещо, за което сме копняли се сбъдне, започваме почти веднага да се тревожим за следващото. Тревогата ни обзема на практика почти незабавно и успокоението, което сме се надявали да дойде след сбъдването, е минимално. В най-добрия смисъл си отдъхваме миг или два, а в останалото време усещането, че сме във война със света, наистина преобладава. Много по-рядко ни се случва да се замислим доколко справедливи са нашите очаквания.

Много малко от нас регистрират елемента на напрежение, който внасяме в живота си със своите предпочитания и вкопчването в тях. Останалите от нас полагат героични усилия да реализират мечтите си. Често ние знаем какво телесно тегло, каква работа, какви способности, хобита и степен на материално богатство са ни необходими, за да бъдем щастливи. Ето защо постоянно кроим планове и правим проекти как да постигнем тези „щастливи обстоятелства“, при които бихме си дали по-висока оценка, отколкото в настоящето. Очевидно открито смятаме, че собствената ни стойност някак си зависи от тях. Ако бяхме напълно сигурни, че сме стойностни хора, едва ли щяхме дотолкова да държим на такива неща като външен вид, способности, професия, хобита, богатство, партньор. Крехкото ни чувство за нашата стойност вечно ни  кара да търсим потвърждение отвън. Истината, е че ние не се уважаваме достатъчно и се имаме за жертви по редица „безспорни“ причини:

– може би сме имали нещастно детство, белязано с насилие и неправда

– може би не попадаме на желания партньор

– може би не обичаме партньора си

– може би не можем да имаме деца

– може би не си обичаме работата

– може би не можем да си намерим работа

– може би не харесваме началника си

– може би нямаме достатъчно пари

– може би мястото, на което живеем не ни харесва

– може би здравето ни е нестабилно

Всички ние имаме много причини да бъдем нещастни. Сякаш в повечето случаи много неща би трябвало да си дойдат на мястото, преди да позволим да се почувстваме щастливи и спокойни. Твърде често обаче ни липсват подходящите условия за това. Но ако същината на проблема не е толкова в самия проблем, колкото в начина, по който го интерпретираме? Ами ако започнем да осъзнаваме, че спасението ни навярно не е в съвършените външни обстоятелства, а в собственото ни отношение към тях? Какво би се случило ако престанем да ги приемаме като ключ за своето щастие? Може би е нужно да разберем, че сме действали саморазрушително, обвързвайки щастието си с толкова много странични фактори. Какво би последвало, ако си признаем, че всъщност не сме наясно какво ни прави щастливи и ни носи вътрешен мир и поискаме да го разберем? Ако си дадем сметка, че нямаме понятие какво би ни направило щастливи и уравновесени, ще можем да се оставим да бъдем научени. Докато обаче настояваме, че имаме отговор на този въпрос, няма да допуснем новото, но ще допуснем множество грешки. Само когато признаем, че не знаем кое е най-доброто за нас, ще бъдем в състояние да се обърнем за помощ. Но този акт на признание не винаги е лесен. След като сме свързали идентичността си с толкова предварителни представи за нещата, които ще ни направят щастливи, такова едно признание би изглеждало като да стъпиш на ничия земя. Все едно тръгваш по непознат терен. А много хора вършейки нещо подобно биха се страхували. Всеки ден ние правим избори, с които се лишаваме от силата си. Винаги, когато решим, че онова, което някой друг мисли, е по-важно от онова, което ние мислим, ние вече сме преотстъпили силата си. Подобно на избора да се разболееш този избор е по-скоро несъзнателен, отколкото съзнателен. Щом преотстъпим силата си, бързаме да прехвърлим отговорността на някой друг.

Внушаваме си, че сме глупави и с лекота се отказваме от авторитета си. Някои от нас вземат това решение толкова мълниеносно, че едва ли си дават сметка за собствения избор да позволят друг да поеме властта над тях. После избираме да гледаме на себе си като на жертва. Чувстваме се като пешка, местена върху чужда шахматна дъска. Отначало откритието, че сами сме си причинили цялата болка, която изстрадваме, не вещае нищо добро. Защото единственото удоволствие в тази игра се заключава в прехвърлянето на вината върху външния свят. Престанем ли да обвиняваме, болката става още по-пронизваща и объркваща.

Докато се заблуждаваме, мислейки, че сме жертви на един жесток свят, все пак намираме някаква изгода: удоволствието да се смятаме за невинни. Да, ние страдаме, но тъй като сме жертви, грешката не е наша. Виждайки източника на радостта и болката извън себе си, ние действително се превръщаме в жертви. Обяснявайки причината за радостта и болката с избора на собственото си съзнание, започваме да се приближаваме към истинската свобода. Ако радостта се намира във външния свят, то там и нейната противоположност, защото всички състояния на света са преходни и обратими. Когато прозрем, че щастието се дължи на съзнателно решение, преставаме да сме така фиксирани върху другите и върху светските неща. Свързването на положителни преживявания с определени хора и обстоятелства е предпочитано средство за отдаване на собствената сила и за самонаказание. Разбирането, че щастието е плод на взето от съзнанието решение, най-малкото ни позволява да се издигнем над превратностите на света и ни прави независими.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.