Агресията като социален феномен

ИЗЛИВАНЕТО НА ГНЕВА ПРЯКО ИЛИ НЕ, С ДУМИ ИЛИ С ДЕЙСТВИЯ – ЗАСИЛВА ВРАЖДЕБНОСТТА, А НЕ Я НАМАЛЯВА

Аргументи, че агресивността изпълнява полезна и дори необходима функция, се привеждат понякога и в друг смисъл. Тук имам предвид позицията на психоаналитиците за понятието катарзис — освобождаване на енергия… Зигмунд Фройд е бил убеден, че ако човек няма възможност да се прояви по агресивен начин, агресивната му енергия ще се натрупа, напрежението ще се повиши и накрая ще избликне или под формата на крайно насилие, или в психично заболяване. Изтъкнатият американски психиатър Уилям Менинджър например твърди, че „игрите със състезателен характер в САЩ осигуряват необикновено ефикасен отдушник за инстинктивния нагон към агресивност”.

Това убеждение се е превърнало в част от нашата културална митология. Във филма, “Анализирай това”(1999) например психиатър (ролята се изпълнява от Били Кристъл) е принуден да лекува мафиотски бос и убиец, изигран от Робърт де Ниро. Героят на Де Ниро страда от хипертония, причинена от прекомерно силен гняв и тревожност. В един от терапевтичните им сеанси героят на Били Кристъл казва: „Знаеш ли как постъпвам аз, когато съм ядосан? Удрям възглавница. Опитай и ти?” В съзнанието на гангстера „удрям” означава „убивам”. Де Ниро Вади пистолета си и изстрелва няколко куршума в една възглавница. Били Кристъл се задавя, но успява да се засмее и пита: „Чувстваш ли се по-добре?” „Да!” — отговаря Де Ниро. Макар и любопитно, това не е никак точно. Има изобилие от доказателства, сочещи, че терапията на Били Кристъл просто не действа. В един свой експеримент Брад Бушман ядосва изследваните лица, като кара свой помощник (техен състудент) да ги оскърби. Веднага след това участниците биват разделени на три групи. В първата експериментална ситуация им позволяват няколко минути да удрят боксова круша, като ги насърчават да мислят за студента, който ги е наскърбил. Във втората ситуация студентите боксират „крушата”, като са накарани да смятат дейността за физическо упражнение. В третото експериментално условие участниците просто седят няколко минути, без да удрят нищо. Кои студенти изпитват най-слаб гняв в края на експеримента? Тези, които са седели, без изобщо да удрят. В добавка Бушман дава на участниците възможност да изразят агресивност към човека, който ги е оскърбил, като му свирнат със свирка силно и пронизително. Студентите, които боксират „крушата”, докато мислят за „врага” си, са най-агресивни и му свирят най-силно и най-продължително. Най-малка агресивност проявяват студентите, които само седят след оскърблението. Следователно, посланието е ясно. физическата активност като удряне на боксова круша, изглежда, нито разсейва гнева, нито намалява агресивността срещу човека, който го е предизвикал. Всъщност данните ни отвеждат в обратната посока. Лабораторният експеримент на Бушман се потвърждава от теренно изследване на гимназиални футболисти. Артър Патерсън измерва общата враждебност на футболистите преди футболния сезон, по време на сезона и след него. Ако усилената физическа дейност и агресивното поведение, които са част от футболната игра, помагат да се намалява напрежението от потиснатата агресивност, ние бихме очаквали играчите да проявяват по-слаба враждебност, докато трае сезонът. Вместо това с напредването на футболния сезон враждебността сред играчите значително нараства.Какво става, когато актовете на агресивност са насочени директно към човека, който ги е предизвикал? Отговарят на удара с удар, прекрачване на границата и ескалиране на агресията.

Защо изразяването на агресивност засилва враждебността? Първо, след като веднъж сме изразили отрицателни чувства към някого — например нарекли сме бившия си работодател „безсърдечен тип”, е много по-лесно да преминем към изказвания и действия, подкрепящи отрицателните ни чувства, особено ако сме отвърнали публично на удара с удар. Нещо повече, отмъщението обикновено е по-тежко от първоначалната обида или атака; човек е склонен да прекрачва границата, което подготвя почвата за намаляване на дисонанса. Експеримент, извършен от Майкъл Кан, показва как прекрачването на границата води до подценяване на жертвата.В експеримента на Кан медицински лаборант, който извършва някои физиологични измервания на студенти, ги обижда и унижава. В едно от експерименталните условия на студентите се позволява да дадат воля на враждебността си, като съобщят на шефа му какви чувства изпитват към лаборанта, знаейки, че с това ще му навредят сериозно и могат да станат причина да бъде уволнен. В другото експериментално условие на студентите не се разрешава да проявят агресивност към лаборанта. Резултатите са категорични: студентите, които имат възможност да навредят на лаборанта, впоследствие изпитват по-силна неприязън и враждебност към него, отколкото тези, които не са имали възможност да му навредят. Преминаването на границата максимално засилва дисонанса. Дисонансът е толкова по-голям, колкото по-голямо е несъответствието между това, което нападателят е сторил на един човек, и неговото отмъщение. Колкото по-силен е дисонансът, толкова по-голяма е потребността на дадения човек да подцени нападателя. Спомнете си инцидента, който описах в глава 1. Четирима студенти от Държавния университет в Кент са застреляни от членове на Националната гвардия на Охайо по време на антивоенна демонстрация. Каквото и да са правели студентите (да са крещели неприлични думи, да са дразнели гвардейците и да са им се присмивали) с действията си едва ли са заслужили по тях да бъде стреляно и да бъдат убити. След като са били убити обаче, те са били описани в крайно отрицателна светлина. След като съм убил Веднъж бунтуващи се студенти от университета в Кент, аз ще се опитам да убедя сам себе си, че те действително са го заслужавали и ще намразя всички протестиращи студенти още посилно, отколкото преди да стрелям. Също така, след като Веднъж съм лишил афроамериканци от прилично образование, ще съм още по-силно убеден, че те са тъпи и поначало не биха имали полза от добро образование. А какво мислите, че са изпитвали към американците членовете на анти-американски терористични групи и техните симпатизанти след безсмислените убийства на 11 септември? Мислите ли, че са изпитвали скръб и състрадание към хилядите невинни жертви, спасителните екипи и техните семейства? Мислите ли, че са си казали, че американците са страдали достатъчно? В повечето ситуации извършването или извиняването на извършено насилие не намалява склонността към насилие. Извършването на насилствени действия засилва отрицателните ни чувства към жертвите. В крайна сметка именно затова насилието води към по-голямо насилие. Какво би се получило обаче, ако по някакъв начин направим така, че да не позволим отмъщението срещу подбудителя на агресията да излезе извън контрол? С други думи, ако разумно контролираме тежестта на отмъщението, така че то да не е много по-голямо от деянието, което го е предизвикало? Бих прогнозирал, че при такива обстоятелства няма да има дисонанс или той ще е слаб. „Сам ме наскърби; аз му отвърнах по същия начин и сега сме квит.”

Експериментите потвърждават, че когато отмъщението съответства на провокацията, хората не подценяват провокатора. Тук трябва да подчертаем един важен въпрос: повечето ситуации в реалния живот са много по-объркани от тази и отмъщението почти Винаги надхвърля първоначалната обида. Неотдавна проведени изследвания показват, че това е така, защото получената болка винаги е по-силна от тази, която причиняваме. Старата шега, че строшеният крак на друг човек е нищо в сравнение със собствения ни счупен нокът, се оказва точно описание на неврологичната настройка у хората. Екип от английски невролози е разделил известен брой хора по двойки 8 експеримента „око за око, зъб за зъб”. Всеки двама души са свързани с механизъм, който упражнява натиск върху показалците им, и всеки участник е инструктиран да прилага върху пръста на партньора си същата сила, която току-що е усетил. Експериментаторите откриват, че въпреки положените усилия участниците не успяват да отвърнат на натиска с точно същия натиск. При всяко усещане на натиск, единият партньор „отвръща” със значително по-силен натиск, смятайки, че прилага същата сила, която е била приложена върху неговия пръст. По този начин играта, която започва с размяна на леки докосвания, бързо ескалира в силен и болезнен натиск. Изследователите правят извода, че ескалирането на болката е „естествен вторичен продукт от преработването на неврологичната информация”. Този извод помага да се обясни защо две момчета, които започват на шега да си разменят юмручни удари в раменете, скоро започват да се бият яростно с юмруци, и защо конфликтите между страните често ескалират. Всяка от страните оправдава действията си, като смята, че просто изравнява резултата. Откъс от книгата “Човекът – “социално животно”” – Елиът Арънсън

Е-книга свалете безплатно от тук Изтегляне