Тайната на съзиданието

В началото беше Безкрайността. И тогава лумна светлината на първичната плазма в новородената Вселена.

Раждането на вселената и космическата еволюция

Началото на света и на всичко съществуващо е екзистенциално търсене, присъщо на човешкия ум откакто човешкото самосъзнание е започнало своята еволюция. В човешките митологии има закономерности, които се повтарят през времето и културите, една от тях са творческите митове или разкази за началото на света. По-късно – в еволюцията на религиозната мисъл – монотеистичните религии обявяват един върховен Бог за съзидател и творец на всичко. Този религиозен творец на вселената бил представян като човекоподобно същество с космически пропорции, който съдел и направлявал хората като техен небесен родител.

Психологическите и познавателни процеси в човешкото съзнание – намиращи се в основата на човешкото религиозно творчество – са удивителни и заслужаващи внимание. Не рядко, по вътрешни интуитивни пътища, мистичното творчество достига до прозрения отвъд своето времепространство. Доколкото човешките религиозни и душевни символни представи имат любопитни съвпадения с новите прозрения за реалността, до които достигаме по пътя на научното знание. Все пак, що се отнася до обективната вселена – такава, каквато ни изглежда – тази космическа реалност е много далеч от идеята за човекоподобните богове на религиите.

Обективната действителност – доколкото може да се говори за обективна действителност, предвид квантовите свойства на реалността – е далеч по-удивителна, невероятна и могъща отколкото изобщо религозната мисъл някога си е представяла.

Космологията и физиката днес са установили, че вселената е започнала своето съществувание в един фундаментален момент на екзистенциално проявление, наречен „Големият взрив“. Изчислено е – с известна несигурност – че този момент на „раждането на вселената“ се е случил преди между 13 и 14 милиарда години. В онзи момент – от състояние на не-съществувание и на отрицателни величини – се появява цялата енергия, която някога ще съществува до края на вселената. 

Като че от нищо се появява нещо. От състояние на безкрайност, вечност и пълно отсъствие – се появява космическото пространство на крайности и закономерности, на повтаряемости и битийни процеси. Но, как може нешо да се появи от нищо? Какво е имало преди Големия взрив? Със сигурност не е било нищо. Изглежда, обаче, това „нещо“ се намира на ръба на човешките познавателни способности, затова ни се струва като „безкрайност“. Една безпространствена вечност, която съдържа безкраен енергиен потенциал. Върховният парадокс и крайния лимит на нашето познание. Това е сингуларността.

Сингуларността е състояние на безкраен информационен обем, която същевременно е безкрайно миниатюрна. Квантовата сингуларност – от която ни изглежда, че започва нашата вселена – е състояние на безкраен информационен обем с безкрайна енергийна плътност, която е отвъд концепциите ни за времепространство.

Опитай да си представиш квантова сингуларност. Безкрайна ширина и дълбочина, безвремево, безкрайно плътно, по-плътно от масата на милиарди неутронни звезди и всичко това намиращо се в една безкрайно миниатюрна „точка“. Толкова миниатюрна, че е безпространствена. Толкова миниатюрна, че измеренията й отиват в негативните скали. Едно негативно битие. Не-битие на информационна безкрайност. Невероятно? Безкрайност, която е никъде и е навсякъде, едновременно. Състояние на парадокси и абсолюти. Отвъд нашата реалност.

Всъщност, вселената все още се намира в тази хипер-реалност, която се простира отвъд границите на нашата електромагнитна действителност. И това е една от големите мистерии на космическия генезис – квантовата сингуларност, която стои „на дъното“ на всяка елементарна частица и отвъд границите на космоса, както и в началото на вселената.

Как е възможно нещо да се съдържа в нищо? И как може многоизмерна пространственост да оцелее в среда на квантова сингуларност? Явно, може. Замисли се само. Възможно е информационната взаимосвързаност и „странните“ свойства на реалността да са ефекти именно на това „нерационално“ екзистенциално състояние (ВЖ. quantum fluctuations/singularity/entanglement/superposition).

И така, настоящото научно знание ни позволява да проследим началото на вселената обратно до 0.0000000000000000000000000000000000000000001 (или 10 на -43) секунди след момента на Големия Взрив – момент наречен „ерата на Планк“. Отвъд този момент стигаме до състоянието на квантовата сингуларност.

Големият взрив, всъщност, не е бил нито голям, нито е било взрив. Било е безшумна квантова флуктуация, която се обособила като „мехурче“ в хипер-пространството и започнала да расте навътре в себе си, създавайки своята пространствена многоизмерност.

Непосредствено след своята внезапна поява, вселената била с големината на протон, изпълнена с невероятно плътна и гореща енергия – плазма. Хилядни от секундата след това нарастнала колкото грозд. Половин секунда след своето изключително енергетично начало, неведоми процеси се отключили в миниатюрната Вселена и за период от няколко дузина стотни от секундата тя претърпяла смайващо фантастично разширение като удвоила размера си милиарди пъти. Новосъздаденото пространство разпределило в себе си милиардите градуси, които плътността на вселената създавали и тя започнала да се охлажда.
В края на първата секунда след своето творение, вселената била около милиард градуса гореща и все още изпълнена с плътна енергийна плазма като космическа мъгла. По това време, се смята, че са се появили и четирите фундаментални сили във физиката – гравитацията, след това силната ядрена, която се е отделила от първичната електрослаба сила, която впоследствие се е разделила на слабата ядрена сила и електромагнетизма. 

И вселената, такава каквато я познаваме, започнала да еволюира и да се самоорганизира.

Тук трябва да се отбележи, че горната схема на етапите в космическата еволюция не е реалистична, тъй като космоса се разширява сферично, а не тубовидно.

Според Стандартния модел на космическата еволюция, новородената вселена в своите най-ранните фази се състояла изцяло от плътна енергия под формата на нещо като хиперплазма. Като в последвалите секунди (от човешка гледна точка) малката вселена претърпяла период на главозамайващо разширение, през който самото пространство увеличава своя обем стотици милиони пъти. Стандартният модел се стреми да обедини началото на фундаменталните сили – слаба и силна ядрена, гравитация и електромагнетизъм – в една първична суперсила, която предшества появата на самите елементарни частици. Спорно е дали физическите сили – каквито ги познаваме днес – са съществували в онова първично начало на цялата вселена. Предвид, че физическите сили са свойства на самите частици или са в резултат от взаимодействието между различни частици. Спорно е също дали гравитацията изобщо е физическа сила или свойство на взаимодействие между видимата материя и всичко останало, което наричаме „тъмна или невидима материя и енергия“. Така, както като хвърлим камъче в езеро вълните са ефект на водата, която реагира на камъчето. Може да се каже, че вълните са свойство на водата при взаимодействието й с хвърлен върху й камък. По сходен начин действа и взаимодействието между материята и космическия медиум (ВЖ. gravitational waves) Стандартният модел обяснява първите секунди от Големия взрив.

Независимо от всички неясноти – които са част от познавателния процес – Големият взрив е основният космологичен модел на ранната вселена, с който си обясняваме нейната еволюция. Теорията за Големия взрив обединява астрономичните наблюдения и теоретични модели, обясняващи отделни стадии на космическото развитие от самото му начало до относителното настояще днес (ВЖ. cosmic microwave background ). 

Продължавайки нататък според Стандартния модел, около 3 секунди след Големия взрив първите кварки изкристализирали от първичната енергийна супа, които създават протоните и неутроните. Малко след тях се появяват електроните, фотоните и енигматичното неутрино. В края на този период кварките започват да се групират помежду си под влиянието на силното ядрено взаимодействие и да създават атомните ядра. Ала вселената все още била прекалено гореща за да могат електроните да се задържат в относителна орбита около тези първични съединения – атомните ядра. Така, че, трябвало да измине още сравнително известно време от космическата еволюция, за да се създадат необходимите условия за сформирането на атомите.

Вселената, междувременно, непрестанно се разширявала и охлаждала. Някъде по това време се провежда и истински космическата битка между новосъздадените частици протоматерия и техните енергийни противоположности. Това била битката между материята и антиматерията. Според квантовия принцип на суперсиметрията всяка частица се създава със своя противоположна частица. Така, когато електрона се срещне с позитрона (позитрона е суперсиметричната частица на електрона) те взаимно се самоунищожават, привлечени като плюса и минуса на магнит, освобождавайки топлинна енергия под формата на гама лъчи. На този принцип си взаимодействат и „квантовите флуктуации“.

Не се знае точно колко дълго е продължила тази борба за надмощие, но се смята, че материята се оказала по-многобройна и така, когато всички частици материя и антиматерия се погълнали взаимно в разтърсеното от освободената енергия пространство останала само материя. От този период е и така нареченото микровълново фоново лъчение, което е радиационния отпечатък от масовата анихилация между противоположните частици. След това следва период на неактивност и еквилибриум, когато вселената е непрогледно тъмна, вече огромна и преди първите звезди да заблестят в космическия мрак.

И така около 400 хиляди години след своето „раждане“, вселената е изпълнена навред с елементарни частици на границата между енергията и материята. Космосът е все още хиляди пъти по-малък от вселената днес и средната температура е около 3000 градуса (в сравнение с температурата на космоса днес: приблизително -270 С).

Между 400 и 600 милиона години след началото на вселената се сформират първите звезди и първите галактики. Космическата еволюция, изглежда, е протичала паралелно в целия космос. Така, в зависимост от това колко надалеч се взираме виждаме различните стадий от тази еволюция, присъщи на съответния хронологичен слой. Например, квазари виждаме само далеч в космическото минало, на повече от десет милиарда години назад. А по-близо до нас, във времепространството, не виждаме квазари, а добре оформени галактики, каквато е навярно и Млечния път. От тези наблюдения се оформя заключението, че космическата еволюция е един разгръщащ се процес, който протича на етапи и паралелно в целия космос. Докато самото космическо пространство се разширява.

Вселената се ражда от квантова сингуларност. От големината на протон – за период от около 13.8 милиарда години – космическото пространство „се раздува“ и нараства до днешните си умопомрачителни размери.

„В началото Бог създаде кварките и тъмната материя“

Горната лирика, разбира се, е метафорична и в никакъв случай не буквалистична.

Kакво всъщност е космическото пространство? 

Този преобладаващ обем в космоса, който го изпълва с огромни пространства от чернота. Това, което наричаме „космически вакуум“. Космическата празнота. Но, нали в природата няма такова нещо като „празно“? Всичко е нещо, а „празнотата“ – като възприятие – е всичко онова, което се намира отвъд границите на доловимата за нас електромагнитна действителност.
В природата, разбирай тук на Земята, няма „празно“, всичко е нещо и това, което ни изглежда като „празно“ също е съставено от частици. Дори и само виртуални. В космоса също е така. Това, което ни изглежда „празно“, не е друго, освен границата на познатата ни реалност. Част от тази „невидима реалност“ може да наблюдаваме индиректно, чрез ефектите от взаимодействието й с видимата материя – това са гравитацията, гравитационните лещи, гравитационни вълни, както и разширението на самото пространство (ВЖ. dark matter/dark energy).

Горната снимка: дълга експозиция към дълбокия космос; всяко петно на тази снимка е цяла огромна галактика или звезден клъстер от стотици милиони звезди. снимка: телескопът Хъбъл.

Настоящото ни научно разбиране за еволюцията на космическото пространство онагледява този процес с надуването на балон с нарисувани точки по повърхността му. Балонът е разширяващото се пространство, а точките са галактически купове – колкото повече се надува балона, толкова повече точките се раздалечават една от друга. В реалната вселена, материята се намира „вътре“ в пространството, което ни заобикаля многоизмерно отвсякъде. Така, че, всички галактики, галактически купове, мъглявини и молекулярни облаци материя във Вселената своеобразно плават – като медузи в океан – в космическия медиум. Този космически медиум е самото пространство и – за сега – знаем, че е съставено поне от два вида невидима енергия: тъмна материя и тъмна енергия. Наречени са „тъмни“ именно защото са невидими за нас и съответно непознаваеми. Науката днес знае много малко за тези непознати аспекти на вселената, които се крият в космическия мрак, който прави небето черно през нощта.

Оказва се, че прозрачната чернота на космическото пространство съдържа невидими за нас измерения. Изчислено е (въз основа на данни от астрономични наблюдения), че разпределението в общия обем на космоса – в доловимата за нас вселена – е приблизително: 4% видима материя (от която сме изградени ние, Земята, Слънцето, всички звезди и галактики), 20% тъмна материя (ВЖ. axion particle/higgs boson) и 76% тъмна енергия. Счита се, че прогресивното увеличаване на тъмната енергия в космоса ускорява разширяването на вселената.

Прозрачната чернота в космоса е самото пространство. Тоест, каквото и да „се съдържа“ в тази „прозрачна чернота“, за нас тя е „скелето“ на космоса, която прави съществуването на видимата материя възможно. Тъмната материя (и енергия) са пространството, тъканта на самия космос. Така както Земята е изградена от материя, така и Вселената е изградена предимно от „тъмна“ материя. Ако изобщо атомите на видимата материя могат да се нарекат „материални“, предвид чисто енергийната им природа.

Всъщност, самото понятие „материя“, а в този ред на мисли „вещественост“, „материалност“ и други сходни семантични концепции за действителността, са крайно субективни. Всички тези понятия не описват действителността, а описват нашите възприятия за действителността. Това, което виждаме е само малка част, един отрязък действителност, от голямата торта на реалността.

Тъмната материя е причината вселената да има обем и необятната чернота е това, което създава разстоянията в космоса. Доколкото може да се каже, че изобщо има разстояния.
В своята теория за относителността, Айнщайн разглежда космическото пространство като гъвкав медиум, който се огъва и изкривява под тежестта на масивни космически обекти, подобно на батут. Така, взаимодействието между пространството и космическите тела поражда гравитацията, в разнообразните й проявления. Все още физичните теории не мога да обяснят точно какво е гравитацията. От една страна, гравитацията изглежда няма ефект в квантовите измерения. От друга страна се спекулира за наличието на частицата „гравитон“, която „пренася“ гравитационните сили, подобно на електромагнетизма. 

Смята се, че гравитацията е ефект на взаимодействието между видимата материя и самия космически медиум. Възможно е гравитацията да е ефект от взаимодействието между видимата материя и тъмната материя. WMAP снимката на космическото фоново лъчение от ранната вселена показва неравномерното разпределение на първичната материя, където цветните петна са видимата материя, а тъмните региони представляват „тъмната“ материя на самото пространство.

Космическите обекти във видимата вселена, сякаш плават в тъмния медиум на космическото пространство. Излиза, че „тъмната“ материя и „тъмната“ енергия са тъканта на самото пространство. Без пространство, нямаше да има и галактики от видима материя. Свойствата на пространството, всъщност, оформят „поведението“ на видимата материя. Формите на звездните купове, формите на галактиките, формите на молекулярните облаци и удивителните форми на космическите мъглявини – всички те са оформени така от начина, по който видимата материя и космическия медиум си взаимодействат.

Ако вселената се разширява и е започнала своето начало от една точка, то къде са границите на вселената?

Краткият отговор на този въпрос е: навсякъде. 

Границите на битието се простират в много посоки. От една страна има граница на видимата вселена – отвъд която никога няма да можем да надникнем, поради ускорението на разширението на вселената и лимитите на скоростта на светлината. От друга страна за друга граница на нашите възприятия можем да вземем „тъмната“ част на вселената. Черните дупки също се смятат за гранични състояния, намиращи се между нашата вселена и други реалности. Самото пространство, в своята многоизмерност, е вплетено по такъв начин, че границата на вселената е недостижима. Тъй като измеренията преминават едно в друго и образуват състояние подобно на лента на Мьобиус, но съставена от повече измерения.

Всъщност, границата на вселената може да бъде открита във всяка елементарна частица. В ядрото на всеки атом, отвъд кварките – и отвъд „частиците“, които изграждат кварките – има само чиста енергия, която се намира на границата между битие и не-битие.

Друго място, където може да бъде потърсена границата на нашата вселена е мястото на нейния генезис. Предвид космологичните модели на космическата еволюция, този хроногенезис на вселената трябва да се намира в нейния център. Хронологичният център на вселената е най-стария регион в целия космос и, навярно, времепространството там е силно изкривено. 

Центърът на вселената е теоретично място, което никога няма да можем да достигнем физически. Някои отговори на някои въпроси са недостъпни от гледна точка на нашата действителност.

Космическата еволюция е удивителна. Един удивителен епос от състояние на не-битие в еволюираща екзистенциалност – космическа информационна система, в която самоорганизацията на елементите е нещо естествено. Информационна система, в която реалността експериментира с все по-сложни структури – от първите звезди до живите планети. Екосистемата, например, е комплексна информационна система, в която участват милиарди по-малки, но не по-малко комплексни системи (климат, растения, животни, хора); Сякаш целта на космическата еволюция е да създаде живи съзнания, чрез които да опознае себе си. Сякаш самия космос се пробужда в човешкото самосъзнание.

След 13 милиарда години космическа еволюция се появила и нашата Слънчева система, където след време на планетата Земя се зародил живота. Стремежът към развитие и създаване на все по-сложни структури е започнал още в първите секунди на Творението. Кулминирайки, впоследствие, и в нашата поява. Ние – хората сме тук днес.

Какво следва по-нататък? От тук нататък творците сме ние.

С крилете на въображението си полети.
Всяко кътче на вселената обиколи и до
най-дълбоките дебри на душата си се спусни.
А когато мисълта започне да се разтваря в
безкрайността, отвори очи и си припомни –
Какво си ти?