Подчинение и власт – конформизъм, страх и агресия

Конформизъм и социално подчинение

За да разгледаме и анализираме темата за конформизма и социалното подчинение е нужно да засегнем и някои общи възгледи и теории за човека в обществото. Нека започнем с един основен факт – хората около нас (или другите) играят решаваща роля в живота ни. В различно време и различни контекстови ситуации те са източника на много от нашите най-задоволителни форми на удоволствие (любов, подкрепа, одобение, похвала) и някои от най-важните за нас форми на болка (критика, дразнене и ядосване, отхвърляне). Прекарваме изключително много време във взаймодействие с другите хора, в мисли за тях, опитвайки се да ги разберем. Но трябва да признаем едно нещо – другите хора обикновено са мистерия. Те казват и правят неща, които ние не очакваме, имат мотиви, които не винаги разбираме и сякаш понякога виждат света с поглед много по-различен от нашия. Но именно, защото човек е „социално животно” (както го нарича и небезизвестният Елиът Арънсън в едноименната си книга „Човекът – социално животно”) – той не е способен да съществува пълноценно изолирано от останалите, и защото хората около нас играят ключова роля в живота ни, говорим за една мистерия, която не можем да си позволим да не се опитаме да разгадаем. Социалната психология като научна област е един все по-мощен и развиващ се инструмент, който има за цел не само да се опира на наблюдението и натрупаната съвкупна народна мъдрост (поговорки, митове, филми, книги, история), но и чрез емпирична верификация да изведе по-заключиелно и акуратно информация за дори най-сложните аспекти на социалното поведение и социалната мисъл. И въпреки широкия обхват от теми на социалната психология, като цяло социалните психолози се фокусират върху една централна задача – разбирането на природата и причините на индивидуалното поведение в социален контекст. Този контекст е жизненото платно, върху което се изобразява движението, силите и уязвимите страни на социалното животно – човека – включващо истинското, въображаемото и символичното присъствие на другите хора; действията и взаимодействията между хората, характеристиките на мястото, в което дадено поведение се проявява, очакванията и нормите, които ръководят поведението в дадена среда и контекст.

Нашето поведение и мисли са много по-различни от това, което биха били, ако живеехме в пълна изолация. Социалното влияние е терминът, с който назоваваме процесът, чрез който другите влияят значително на нашето съществуване и развитие. Това влияние може да е толкова силно и всепроникващо, че много малко от нещата, които правим, мислим или чувстваме ежедневно са незасегнати от него.

Въпреки желанието на хората да са като другите, да получат одобрението им, да са харесвани, те често имат желание да поддържат своя уникалност и индивидуалност. Всяко човешко същество е уникално по рода си, никои от нас не иска да се превърне в даден момент в част от сива и незабележима маса. Никой не желае да се слива прекалено много с тълпата и да изгуби своята индивидуалност. Именно тук идва моментът, когато човек решава да каже „Не!”, да не върви заедно със стадото – мотив да поддържа уникалността си, както и от друга страна да запази определен контрол върху собственото си съществуване. Да сме членове на дадена група, особено ако тя е референтната ни група (или с други думи споделяме нейните ценности) определено има своите предимства и социално улеснение. Но от друга старана това положение ограничава отчасти нашата свобода по отношение на поведението ни по определени начини, които принципно не бихме избрали. И именно благодарение на хората, които не се поддават на социално влияние те в последсвтие се превръщат и в новите фактори, които го упражняват – велики учени, изследователи, пътешественици.

Но истината е, че повечето хора проявяват конформност в по-голямата част от поведението си. В днешния свят например, сякаш всички искат да са красиви, красотата се търси и се цени високо – всички искат да са атрактивни, слаби, поддържани, с безупречна усмивка и кожа и т.н. И това се доказва от тъй наречените риалити шоута, в който всеки средно грозен човек е способен да бъде превърнат в красавец по еталон. Но защо хората го искат и го правят? Защото те вярват, че така ще се харесат повече на останалите. Модерните стандарти за красота включват гореспоменатите характеристики като централни. Те са почти подразбиращи се. Но ако се върнем назад през времената и епохите ще открием, ако разгледаме различните култури по света ще установим, че тези качества не са универсални нито във историята, нито в контекста на различните култури. Важното тук обаче е, че каквито и да са те във времето и пространството, хората се опитват да направят всичко по силите си за да ги постигнат. Те приемат дефиницията за красота, наложена от собственото им общество и наистина се опитват да я постигнат или поне да я доближат максимално. В много моменти нашето възприятие, нагласи и действия са силно повлияни от другите хора – от индивидите и колектива. 

Въпреки това, когато мислим за поведението си, когато си го обясняваме, обикновено продължаваме да се стара¬ем да изтъкнем колко то е наше лично индивидуално, уникално, зависещо максимално от собствената ни личност и в много малка степен или дори никак от заобикалящите ни и тяхното влияние върху нас. Над едновековните целенасочени изследвания в тази об¬ласт обаче показват, че положението съвсем не е такова, каквото ни се струва или би ни се искало да бъде.

Идеята за социалното влияние тясно се свързва с понятието конформизъм. То е широко използвано в публичното пространство, но обикновено в негативния смисъл на „нагаждачество“ или „слабохарактерност“, „мекушавост“ или като определение за човек, който „копира“ другите, „води им се по акъла“, неоригинален и/или без своя воля. Това масово възприемано определение е твърде ограничено и неизчерпателно.
Научният смисъл на понятието конформизъм е много по-широк. Конформизмът се разглежда като социален феномен, който може да има както отрицателно, така и неутрално, а също така и положително съдържание. В негативната си конотация конформизмът се разбира като подчинение, отстъпване, нагаждачество. Положителната му страна обаче отразява феномени като чувствителност към общността, кооперативност (склонност към сътрудничество), откликване и съпричастност (използва се и терминът „социална координация“). Всъщност съзнателно или не (обикновено несъзнателно) поведението ни постоянно включва множество елементи, които могат да бъдат определени като конформни. Пиене, пушене, хранене, облекло (мода, стара любима дреха), начин на говорене (с хора, с които сме различно близки; с родители и с приятели, особено ясно видимо в ученическа възраст), поведение на обществени места (напр. университет, опашки в магазин, асансьор, градски транспорт), харесван стил музика, телевизионни предавания. Обяснения от типа „защото така се прави“, „защото така трябва“. За конформизъм се говори тогава, когато човек действа под влияние на групата различно от на¬чина, по който би действал, ако беше сам. Конформизъм има тогава, когато съществува противоречие между собствените убеждения и посоката на социалното влияние или, когато нашите мисли или действия са променени от другите хора. По-точна дефиниция можем да дадем за конформизма като кажем, че той е моментът, в който индивидите променят поведението си с цел да се придържат към съществуващите социални норми – широко приети идеи или правила, които индикират как хората би трябвало да се държат в определени ситуации. Действията и поведенията ни се променят съществено при приемането на подобни норми.

Други форми на социално влияние освен конформизма са съгласието и подчинението.

Съгласието за разлика от конформизма се упражнява директно от индивиди, а не се налага от норми и вярвания или възгледи. То включва усилията на един човек да промени поведенито на един или повече други хора чрез директни молби или други тактики.

Социално подчинение се състои в това един човек да заповядва на друд да промени поведението си. Обикновено подобен нареждащ човек има определени методи да засили подчинението или отстъпването – има определена власт над другите хора. Въпреки това съществува и изненадващия факт, че директните заповеди могат да бъдат ефективни дори и заповядващия да няма или да притежава малко власт или авторитет върху реципиентите.

Несъмнено много от нас са попадали в ситуации, в които се чувстват уязвими и изпъкващи сред останалите, или с други думи всеки един от нас е изпитвал натиск към конформизъм в определен момент. В такива случаи ни се иска да да се впишем отново в обкръжението си. Такъв подобен натиск изглежда произлиза от факта, че в много ситуации писани и неписани норми индикират как би трябвало да се държим. Тези правила са именно социалните норми – от детайлни и прецизни (правителства – конституции, спортни състезания със свои правила и норми, знаци, индикиращи или забраняващи определени насоки и поведения – по улици, летища и др обществени места), които описвт желаното поведение в детайли. Но съществуват и много имплицитни норми като „Не взимай бонбони от непознати” или „Когато кихаш, слагай ръката си пред устата”. Често ние сме повлияни от настоящите, но и в същото време бързо променящи се стандарти за облекло, реч. Но без тези норми в един момент живота в обществото би се превърнал в пълен хаос – без ред по опашките, без спазване на правилата в уличното движение, анархия в правителството и навсякъде другаде. Въпреки това тук не можем да твърдим, че конформизма винаги помага. Понякога нормите изглежда нямат някаква определена цел – пример за това е вратовръзката като елемент от официалното мъжко облекло, която очевидно не изпълнява никаква съществена финкция.

Въпреки точните му цели и произход натиска към конформизъм съществува в много ситуации. Въпреки това е изненадващо да отбележим, че коннформизма като социалне процес не е бил изследван детайлно до 1950 г. Тогава Соломон Аш прави серия експерименти, допринесли много за днешното ни познанние за тази толкова важна форма на социално влияние. Участват шест подставени лица и едно изследвано лице. Обявява се, че това е експеримент за изследване на възприятията. Представят се три линии за сравнение с линия-еталон. В началото подставените лица дават правилни отговори. На третия опит обаче дават грешен отговор. Изследваното лице дава своя отговор последно. Така групата дава единодушно верни отговори на опити 1, 2, 3, 5, 8 и 11 и грешни на 4, 6, 7, 9, 10 и 12. Когато са сами, изследваните лица дават правилен отговор в 99% от случаите. Когато обаче групата дава грешен отговор, в 37% от случаите изследваните лица също дават грешен отговор. Над 80% от участниците дават конформен отговор поне на един от опитите. Правят това за да се харесат на групата или за да не им се присмеят или подиграят (получаване на одобрение или избягване на неодобрение). Аш приема за твърде тревожно това, че 37% от изследваните лица са готови да нарекат черното бяло под влияние на групата. Зависи дали отговорът се дава публично, на глас или писмено. Експериментът на Аш е пример за нормативно социално влияние.

Една от двойките карти, използвани в експеримента. Картата отляво има линия за сравняване, а тази отдясно показва трите линии, които трябва да бъдат сравнени.

Въпреки че експеримента на Аш демонстрира силен социален натиск към конформизъм, той индикира, че този феномен не се наблюдава в еднаква степен във всички ситуации или сред всички хора. Важни фактори, които определят степента, в която хората се поддават на конформизъм са на първо място привлекателността на групата – или с други думи привлекателността на групата, която упражнява влияние. Колкото по-висока е тя, толкова по-склонни са хората да се поддадат на конформизъм с цел да спечелят одобрението на групата. Причината се състои във факта, че хората, които принадлежат към нея обикновено са силно харесвани от нас и ние съответно имаме желание да им се харесаме и да бъдем одобрени от тях. От значение е и самия размер на групата – колко хора упражняват социалното влияние. Тук е валидна формулата „Повече не винаги означава по-добре”. След трима до четирима души, увеличението на броя на хората в една група не води до значително покачване на влиянието към конформизма. Над този брой хора, индивидите, върху които се упражнява натиск от конформизъм обикновено почват да подозират заговор – или с други думи – странно е да намериш толкова хора на едно място, които да мислят единодушно. Нормалното е те да имат донякъде вариращи мнения и да изразяват широк обсег от действия и предпочитания. Когато прекалено много хора се съгласяват един с друг това може да бъде сигнал за нас да бъдем нащрек.
Присъствие или липса на социална подкрепа е основна при проявата на конформизъм– когато човек има съюзник това помага да се устои срещу натиска. В експеримента на С. Аш, както и в други последвали експерименти, изследваните лица са подложени на социален натиск от единодушна група. При такива условия не е учудващо, че повечето изследвани лица са се поддали на социален натиск. Но ако тези изследвани лица бяха открили поне един човек, който да е на тяхното мнение? В такъв случай натискът от конформизма се намалява. Когато хората имат съюзник или партньор това положение редуцира конформизма – присъства форма на социлана подкрепа – дори ако съюзникът ни не е компетентен в ситуацията и дори и да не споделя нашите възгледи. Важното е той поне малко да се отклонява от мнението на другите членове на групата, упражняваща натиска. Истината е, че почти всяка форма на социална подкрепа може да е от помощ от гледна точка на устояването на упражнения върху субека натиск. По-ефективна е подкрепата, получена в началото, преди силата от натиска на конформиза да е почнала да се увеличава.
Личностните характеристики на хората са определящи за това дали те ще се поддадат на конформизма и останалите форми на социално влияние. Те включват пол, културни особености, интелигентност, компетентност (като опит и способност в конкретната ситуация), както и самооценка. Полът на хората, които са изложена на натиск към конформизъм – хората изразяват като правило, че жените са по-склонни от мъжете да се придържат към промените, диктувани например от модата и това, че жените са по-загрижени от мъжете да се харесат на другите. Но имаме ли непротиворечиви емпирични доказателства за подобни твърдения? Всъщност съвремените изследвания в сферата, които изключват външни контаминиращи фактори (като несигурност в това как да се извърши дадена задача, поставена на изследваните лица например) показват, че половете не се рзличават в този аспект. Това, че някои хора предпочитат да поддържат подобно мнение вероятно се дължи на факта, че като цяло жените имат по-нисък статус в обществото и в следствие на това се по-лесно повлияеми. 
От друга страна индивиди със висока самооценка и компетентност по дадена задача са по-ниско засегнати от натиска към конформизъм.

Въпреки споменатите фактори, влияещи въдху конформизма и особено тяхната вариация това е един много често срещан феномен. Ако трябва да определим основните фактори, които допринасят за самата сила на влияние на конформизма те включват две основни потребности на човешките същества – желанието да бъдат харесвани и желанието да бъдат прави.

Желанието да бъдем харесвани се изразява чрез нормативното социално влияние. Колкото и да се стремим да бъдем индивидуалисти и колкото и да твърдим, че не плащаме „данък обществено мнение” всички ние искаме да бъдем харесвани, хвалени, да бъдем виждани от другите възможно в най-добрата светлина, защото това ни удовлетворява. Това повишава нашата самооценка, когато сме в група. Това показват и изледванията на Леон Фестинджър в областта. Фестинджър създава теориятата за социалните сравнения Тя е свързана с механизмите на самооценяванетои има няколко основни постулата. На първо място човек има вродена потребност от поддържане на висока самооценка. В основата на самооценяването лежи бимодалността на човешкото съзнание. Тя се свързва със способността на човека едновременно да отразява и обективната действителност и себе си в тази обективна действителност. За да поддържа своята самооценка, човек обикновено търси информация от обективни източници. Ако не може да намери информация от обективни източници, за да поддържа своята самооценка, човек търси информация от другите хора. Тази информация може да се намери преди всичко в групата, в организацията. Някои членове на дадена група може да присъстват в нея именно по тази причина – удовлетворяването на самооценката си. Човек се сравнява преди всичко с хора, които са от същото социално ниво, близки до него или са малко по-неуспешни от него – за да не губи в самооценката си.

Стратегиите ни в насоката на това да бъдем харесвани от другите са различни – една от тях е да сме възможно по-подобни на другите – в съгласие с тяхното поведение, както и техните очаквания. И това поведение се наблюдава още от ранно детство. Нормативното социално влияние включва промяна в поведението за да е то в хармония с очакванията на другите, или с други думи това представлява и нашето ежедневие.

Желанието да бъдем прави се нарича информационно социално влияние. Някои неща са просто и точно измерими и доказуеми – пространство, обем, дължина на обектите – чрез обективни инструменти, Но други – като философски въпроси за живота, политически възгледи и мода например са прекалено субективни и не подлежат на математически измервания. За тези въпроси ни е нужно да се обърнем към другите хора и техните мнения и действия като отправни точки, насочващи и донякъде определящи и нашето мнение.

М.Шериф поставя експеримент, изследващ социалната координация на възприятието. Експериментът се състои в следното: на самостоятелно работещи лица, или работещи в групи по двама или трима, в тъмна стая и на разстояние от 5 метра им се експонира неподвижна точка като се създават условия за индивидуално е групово регистриране на т. нар. “автокинетичен ефект”, състоящ се в илюзията за движение на иначе неподвижната точка. В резултат на това, в съвършено тъмно помещение без отправна точка, статичната светлина изглежда като местеща се хаотично във всички посоки. Експериментаторът кара лицата устно да посочат пътя на точката. Половината от участниците в експеримента в началото работят сами, а после по групи; другата половина първоначално работи по групи, а ло-късно самостоятелно. По такъв начин Шериф изследва до каква степен групата може да подчини индивидуалното мнение или до каква степен индивидуалното мнение се влияее от груповия натиск. Тези, които първоначално работят самостоятелно, сравнително бързо си изработват стандарт около оценката за това как точно се движи точката. Този стандарт е наречен личностна норма. Заключенията на всяко лице поотделно се движат приблизително около личностната норма. Тази личностна норма се оказва стабилна, макар и различна за всяко лице. След като работят в групи те съумяват да създадат групова норма. В случаите, в които първо работят в група, а по-късно самостоятелно, те създават групова норма, която обикновено е договорена “средна”. При самостоятелна работа след това те продължават да се придържат към нея, а не към личносстната норма.

С помощта на този класически експеримент и редица видоизменени опити се разкрива, че при неясна, неструктурирана информация или стимул човек строи познанието си като си създава стабилна отправна точка, която при възможност се кооперира с познанието на други хора за нея. Т.е., когато физическата реалност става несигурна, хората все по-често се опират на “социалната реалност” и вече проявяват конформизъм, не защото се страхуват от наказание, а защото единствено поведението на групата им дава ценна информация какво се очаква от тях. В социалната психология този вид конформизъм се нарича информативно социално влияние. Именно чрез него можем да обясним резултатите от експеримента на Шахтър : хората не знаят как да приемат физиологичните си симптоми и се информират за тях от групата. А когато човек се съобразява с мнението на другите с цел да удовлетвори нуждата да се харесва или да избегне наказание говорим за нормативно социално влияние. Този вид конформизъм обяснява неверните твърдения на изследваните лица от експеримента на Аш.

Тези две влияния са основата за нашата тенденция за конформизъм – да действаме в съгласие със съществуващите социални норми и социални роли, които те обикновено диктуват. Тук вече мистерията не е толкова загадъчна – тя произтича от основните потребности и мотиви, които могат да бъдат задоволени само ако решим да действаме в групата и заедно с останалите.

Но освен тези форми на сравнение хората имат потребност сравняват своите емоции и се стремят да се асоциират в групи с цел сравнение на емоциите. Стенли Шахтер провежда експеримент, в който обявява, че търси изследвано лице за опит с подлагане на токов удар. Набира доброволци и подставени лица, стоящи пред лабораторията и се появява с бяла престилка и стетоскоп. Всеки новодошъл се стреми да се присъедини към група и пита за експеримента, дали е болезнен, в какво се състои и пр. Страхът и заплахата карат хората да се обединяват. Това показва, че хората имат вътрешна тенденция да сравняват емоциите си и да се събират се в групи, за да се сравнят в емоционално отношение. От друга страна, когато реалността е неясна, другите хора около нас стават основен източник на информация. Както е и според Фестинджър – когато релаността става несигурна, вероятността на хората да се поддадат на влиянието на другите расте – поведението на групата ни дава ценна информация за това какво се очаква от нас.

Несъмнено ние сме част от една система и за да оцелеем в нея понякога трябва да правим неща, които са в конфликт с вътрешната ни същност. Живеем в общество, където се толерират определени поведения, а други се наказват. Спазваме определени закони и следваме неписани норми. А дали наистина определени наложени ни поведения са в конфикт с вътрешното ни Аз или ние постоянно действаме според принципите на средата и само си мислим, че имаме избор? Избор, но в определени граници, поведение, според съответната ситуация…съществуват различни граници, лимити, норми. В нас е вложен механизъм, който се настройва според правилата, вживяваме се в своите всекидневни роли и правим това, което ни се внушава…

Може би на подобни въпроси е искал да отговори Филип Зимбардо който заедно с колегите си от универистета в Станфорд решава да направи симулация на затвор през 1971 г. – изключително вълнуващ, но и спорен. Основната цел е да се установи дали субектите скоро ще започнат да се държат като истински надзиратели и съответно истински затворници в създадената нова „социална реланост”. Зимбардо и колегите му искат да проверят дали нормативните и информационни социални норми, отнасящи се до тези роли биха оформили поведението на субектите по съществени и очевидни начини. В експеримента като изследвани лица участват студенти от самия университет, които на случаен принцип са разпределени в ролите си на надзиратели и затворници. Резултатът от експеримента е потресаващ. В началото мирно настроените студенти започват да се държат агревивно в ролята си на надзиратели, а психологически здравите студенти ззапочват да показват патологични поведения и необичайни признаци на стрес и апатия в ролята си на затворници. Драматичния и объркващ развой на експеримента, води до прекратяването му шест дена след началото му (а първоначалната идея е била той да продъли 2 седмици). Но за този период изследователите отбелязват, че случайно назначените роли на студентите значително променят тяхното поведение. Наблюденията показват, че в шест-дневното взаимодействие, затворниците наситина стават много по-пасивни в поведението си на, докато надзирателите стават все по-доминиращи, контролиращи и враждебни. Експериментът демонстрира докъде могат да стигнат изследваните лица в един вид ролева игра. Чуството, което остава в нас запознавайки се със същността му е, че хората сякаш носят нещо зло и порочно в себе си. Именно то може лесно да бъде пробудено в определена подхранваща го среда. Сякаш естествено за ”надзирателите” в затвора се появява желанието за насилие, извращения и пълно принизяване на ”затворниците” сякаш не са човешки същества. 

Независимо дали ще приемем изследването за достоверно и въпреки че съществуват множество мнения, че той е неетичен, можем със сигурност да направим заключението, че соцциалните норми са способни да предизвикат изключително силен натиск. Да се прояви устойчивост към тях често изисква силно убеждение и съзнателно решение „да устоим на огъня”, когато решим да не се съобразяваме с групата.

Когато обаче се съгласим да се съобразяваме, ние се съгласяваме да действаме по определен начин или да променим поведението за да е то в съответствие с очакванията на другите. Обикновено човек се съгласява и се държи по подобен начин с цел да спечели някаква награда или пък да избегне определено наказание. Може и да не се замисляме често, но броят молби, които получаваме ежедневно е доста голям – от познати, приятели, членове на семейството, колеги в университета и в работата – често те ни карат да променяме поведението си по някакъв начин. Реклами, политически кампании, телевизия, кино, преса и много други се включват в същото това действие за упражняване на социално влияние. С две думи списъкът е дълъг. Този тип влияние социалните психолози наричат съгласяване. То може да е ясно и директно, но може и да се извършва поетапно и със стратегически стъпки. 
Важно е да отблележим, че ако хората ни харесват те следователно са по-склонни да ни правят услуги, по-податливи са. 
Такткитите, които ни осигуряват съгласие у другите и тяхното подчинение и изпълнение на нашите молби са: ласкателство, показване на интерес към субекта, невербални знаци (каквито са усмивката, утвърдителното кимане и др.). По-комплексните от тях включват управлението на впечатлението – това да представим себе си във възможно най-добрата светлина в различни аспекти, както и самопредставянето – дори и то да се изразява в представянето на индивида като скромен, според целите на ситуацията. Ако тези тактики се използват умело и в баланс могат да бъдат изключително ефективни.

Една от тактиките за постигане на съгласие у другите хора е първо да поискаме по-малки неща, в последствие по-големите. Когато поискаме от другите да извършат нещо, което не предполага риск е по-лесно да се придвижим към по-големите, или тези по същество, повишава се шанса за изпълнението на второто. Този факт се дължи на това че след изпълнението на малки молби, индивидите като цяло стават по-положителни към помощта в ситуациите. От друга страна след изпълнението на малки молби се пораждат невидими промени в собсвеното възприятие на индивидите. Те започват да възприемат себе си като хора, които помагат при нужда като даденост. Така те приемат втората молба за да са в съгласие с обогатения си Аз-образ.

Обратна на първата тактика за постигане на съгласие у другите се състои в това първо да започнем с искането на по-големи неща, в последствие на по-малки. Това е валидна и ефективна тактика, която често се прилага при преговори в бизнеса и други сфери. Говорим за феномена реципрочни остсъпки – когато човека, отправящ своята молба отстъпи и субекта насреща се чувства длъжен да направи подобна отстъпка. Поради тази причина той е по-склонен в последствие ако е отказал по-голямата услуга в последствие да приеме да извърши по-малката. Друг фактор, които влияе върху ефективността на тази тактика е самопредставянето пред другите – да се представим в по-благоприятна светлина пред другите, което на моменти е възможно само ако приемем да извършим втората молба, поради причината, че Аз-образът ни би пострадал ако откажем.

Подчинението от своя страна е най-директната форма на социално влияние, състои се в директи заповеди на един човек (обикновено авторитетна фигура) към друг – за да промени поведението на последния по определен начин. По-често говорим за подчинение на изпълнителните директори и техните подчинени, генералите и техните войници, родителите и децата им, полицайте, спортните треньори. Подчинението на командите на източниците на авторитет и власт не е изненадващо; тези хора обикновено притежават за засилване на директивите си – като награждават подчинението и наказват отказа от изпълнението на заповеди.

Стенли Милграм провежда най-известният експеримент, изледващ подчинението на авторитета. Спорен и вълнуващ изследователят си поставя за цел да установи дали хората биха се подчинили на команди на от пръв поглед властен непознат, който им налага да приложат това, което изглежда като истинска болка на друг човек – невинен непознат. Интересът на Милграм да направи подобен експермиент е породен от желанието да разбере подчинението на нацистките войници и офицери да убиват иподлагат на нечовешки мъчения милиони евреи и други невинни жертви през Втората Световна война.

Експериментът на Милграм

В експеримента на Милграм участва едно изследвано лице и едно подставено. На изследваното лице уж случайно се пада ролята на „учител“, който трябва да учи „ученика“ (той се явява подставено лице) на списък с думи. Всеки път, когато „ученикът“ сбърка, „учителят“ трябва да натисна копче, чрез което се праща електрошок към „ученика“. Шоковете започват от 15 волта. Всеки следващ е с 15 волта по-силен. Последният е 450 волта и се повтаря три пъти. Над копчетата пише първо „лек шок“, после „среден шок“, после „силен шок“, „опасен шок“, а от 400 нагоре няма думи, само на червен фон е написано „ХХХ“. При желание от стра¬на на „учителя“ да се прекрати експеримента, единствените реплики на екс¬периментатора били (в този ред): 1. Моля продължете; 2. За експеримента е необходимо да продължите; 3. Абсолютно е необходимо да продължите; 4. Нямате друг избор, трябва да продължите. Група от експерти (психолози и психиатри) трябвало да оцени преди провеждането на експеримента дали и ако да – колко процента от участниците в ролята на „учителя“ биха стигнали до края. Според експертите около 1% от „учителите“ биха стигнали до края, като става дума за индивиди с ясно изразени садистични наклонности. Резултатът създал огромно поле за дискусии и в продължение на едно десетилетие социалната психология била фокусирана върху проблема за подчиняването на авторитета (човек с легитимна власт), тъй като се оказало, че вместо очаквания 1%, до края стигнали 65% от изследваните лица. Последващите експерименти показват, че независимо от мястото и времето на провеждането на този експеримент процент се запазва удивително устойчив – между 61% и 66%. Основен акцент в дискусията е докъде би могъл да стигне човек в действията си ако някой друг поеме отговорността за тях или даде заповед от позицията на имащ правото да изисква и заповядва.

Брутално насилие, дахуманизиране, унижаване и пълно незачитане на другия като прояви на човешкия характер се разкрива в експеримента на Стенли Милграм за подчинението на авторитета. Силата и властта, наложени ни от авторитетната личност (в случая експериментаторът), които ни принуждават да действаме в разрез с нашите етични норми. 66% от хората ”прилагат” последната степен на електричен шок върху своята жертва. Сякаш на преден план за тях излиза ролята им на отговорен експериментатор, който трябва да доведе до край своята работа, а човешката емпатия избледнява. Авторитетната фигура на висшестоящия от нас се превръща в диктуваща определено поведение. Експериментът акцентира върху човешките черти и поведения, които ни се струват неприемливи и нелогични, а всъщност са съвсем реални и често срещани.

Притеснителният резулта разкрива и паралелите между поведението на субектите в този експеримет и зверствата, причинени от цивилни лица по време на война или народни бунтове са очевидни. Но тук идва момента да си зададем въпроса – Каква е причината? Защо хората са толкова склонни и желаещи да се поддадат на конформизъм под влиянието на авторитетни фигури. 

Има няколко фактора, които играят определяща роля. В много ситуации хората във власт освобождават тези, които им се подчиняват от отговорности за техните действия. Обикновено защитата на тези хора, които се подчиняват е „Просто изпълнявах заповеди” – защита с цел да намалят когнитивния дисонанс появил се в тях от изпълнението на заповеди, които са жестоки или сурови. Интервюраните след експеримента на Милграм изследвани лица казват, че са се подчинили най-вече защото а мислели, че експериментатора ще поеме отговорността за това дали ще бъде причинена определена вреда на „ученика”. По подобен начин Адолф Айхман, ръководител на един от нацистките концлагери, обвинен в съда за убийството на милиони невинни хора, приписва своите действия като просто следване на заповедите на своите висшестоящи. Знаците на властта – униформи, символи и отличнителни знаци на властта, както и титлите на авторитетните фигури играят мощна роля към подчинение. Изправени пред тези очевидни напомнящи елементи за това „кой е шефът” за повечето хора понякога е трудно да устоят на ефекта на униформата: заповедта на някой, който притежава власт. Външните и отличнителни белези на властта, дори и нерелевантни към настоящата ситуация, играят важна роля в способностите на авторитетни фигури да предизвикат високи нива на подчинение на командите си. Първоначалните команди обикновено са безвредни към останалите и не крият риск, последователно авторитетните фигури стигат дотам да изискват повече до степента, в която говорим за поведения, които са опасни, неприятни и предизвикващи възражения от страна на подчинените си.

Тези фактори се сливат в мощна сила, на която повечето хора не могат да устоят или да се възпротивят. За нешастие последствията от тази покоряваща форма на социално влияние може да има бедствени ефекти за много невинни и беззащитни жертви.

Как може да се устои на подобно влияние, изискващо подчинение? На първо място ние трябва да се сетим, че не авторитетната фигура, а самите ние сме отговорни за действията си. На второ място стой фактът, че отвъд определен момент безапелационното подчинение на деструктивните заповеди е изключитлено неподходящо. Силата и ефективността на подчинението се намалява значително, когато имаме присъствие на човек, който не се подчинява. Друг момент е ако поставим под въпрос експертността и мотивите на фигурата, упражняваща натиск на субектите към подчинение. Трябва да се запитаме дали те наистина са в добра позиция за да могат да кажат кое е правилно и кое не е? Важно е да се замислим дали те нямат някакви скрити мотиви. Съпротивата срещу социалния натиск като цяло може да се разгледа и в други два аспекта на човешата същност – формирането на реакция и утвърждаването на лична уникалност. Формирането на реакция се състои в предпазването на нашата собствена свобода, когато се усетим, че някой се опитва да я ограничи всеячески, когато някой застраши образа ни на свободни, независими човешки същества. В такава ситуация ние сме склонни да преминем на тотално обратното мнение, на това, което се опитват да ни наложат или подчинят. 

Самото знание на хората за авторитетните фигури, притежаващи власт и предизвикващи сляпо подчинение може да е от полза. Когато хората разберат за откритията, направени чрез изледвания и експерименти в социалната психология, те могат да променят поведението си и да вземат това знание под внимание. Ако станат широко познати, те могат да предизвикат желани промени в обществото.

Огромна е силата на авторитетните фигури да предизвикват подчинение, но в никакъв случай не е неустоима. Винаги, в каквато и да е сфера от живота ние имаме избор. Въпреки че понякога ако изберем да не се подчиняваме това може да се окаже опасно за нас. Не веднъж историята ни показва, че човешкият дух, изглежда, не може да бъде толкова потушен, колкото на много източници на авторитет им се иска.

Експериментите, изследващи човешкото поведение, в частност конформизма и подчинението, в психологията, са несъмнено вълнуващи и провокиращи много въпроси у хората, независимо дали са се посветили на науката психология или просто са заинтересовани от човешката същност и особености. Те разкрива тъмните страни на човешкия характер, или по-скоро неразривната и потенциална част от нашата същност в определени ситуационни и социални контексти.
За да устоим на силите на ситуацията се изисква да сме наясно и да приемем факта, че тези сили могат да са достатъчно мощни да засегнат всички, дори вас! Важно е да можем да анализираме ситуацията съзнателно и критично и да не се поддаваме на лесно внушение и първосигналност. Иследванията на С. Милграм върху подчинението на авторитета са предизвикателство срещу мита, че злото се крие само в съзнанието на злите хора – лошите „те”, които са различни от „добрите” ние или вие, които не бихме направили подобни зли неща. Въпреки това тук за мен е невъзможно да разреша проблема за доброто и злото в човешката природа, въпрос, съществуващ от хилядолетия в човешката мисъл и философия и оставащ спорен и вълнуващ. Просто е нужно да се акцентира върху факта, че дори нормалните, възпитани и добре държащи се индивиди могат да бъдат обекти на проява на слабост в лицето на различни ситуационни или социални сили. За щастие в света винаги има изключения – ако по-голямата част от хората се поддават на силите на групата и ситуацията, има и такива, които устояват. Те са героите в обществото ни – те са тези, които действат съзнателно, докато другите са конформни, или те избират пътя на морала, когато другите стоят мълчаливо, позволяващи по този начин на злото да вирее необезпокоявано. 
Тепърва ни остава ни да учим най-много за най-близкото ни. Най-голямата загадка оставаме самите ние и най-вече това, което се крие вътре в нашата същност. Разбирайки по-добре самите себе си и своето поведение, както и влиянието на околните в контекста на различни ситуации е единственият начин към това да постигнем така желания баланс в отношенията и във функционирането си в обществото.