За консуматорското мислене, ниската инициативност и други кризи на духа

На 23 години съм, тъкмо дипломиран от висше учебно заведение. Искам – не искам, вече съм хвърлен изцяло в хаоса, наречен „пазар на труда“. Редовно си задавам въпросите: „Защо навсякъде е такава безработица?”; „Защо разхождайки се в покрайнините на родния си (а и не само!) град, забелязвам толкова изоставени заводи и фабрики?”; „Защо заплатите са толкова мизерни, спрямо труда?” и така нататък.

Предполагам, че и ти, който четеш тази статия, си задаваш често същите въпроси. Предполагам, че имаш своите отговори, но предполагам също, че би чул някой друг отговор, който е различен; уникален; отвъд общоприетите клишета.

В едно обаче съм напълно сигурен – че след като прочетеш статията, ще имаш и нещо, подобно на решение. Защото човек първо вижда проблемите и синдромите им, а сетне се подсеща, че е редно да разбере и какви са предпоставките за тях.

А когато говорим за гореизброените проблеми и тяхната проекция в българската реалност, главните предпоставки са две – консуматорското мислене и ниската инициативност.

На всички е добре позната сентенцията „Българинът разбира най-много от спорт и политика”. Имайки предвид обаче, в какво положение са и спортът, и политиката ни, се оказва, че този своеобразен мит е колкото широко разпространен, толкова и грешен. Всеизвестна е любовта на средностатистическия човек да коментира положението в страната – я на чашка у дома, я в селската кръчма или пък, с развиването на глобалните тенденции, в най-голямата селска кръчма „Facebook“. И колкото и да се смята, че е полезно да се сформира обществено мнение около наболели, или просто представени като такива, проблеми, в България хората са свикнали да гледат по-повърхностно на нещата. Пример – имаме налице висока безработица, имаме и виновник в лицето на българските политици и оттам нататък се започват полемики, които винаги са еднакви – народът страда заради корумпирания елит; стига се до извода, че трябва ново управление, а след това и до извода, че няма алтернатива, и че „всички са маскари“.

А алтернатива има и това сме самите ние, хората. Ако ние не променим мисленето си (като под „промяна“ се има предвид „излизане от стереотипите“), нито положението в страната ще се промени, нито политиците.

Макар и малко хора да знаят що е това консуматорско общество, то съществува и ги поглъща. А което е още по-лошо – консуматорството се превръща в мислене, а утвърждавайки се във времето – в психология. В какво се състои консуматорското общество? Най-главно – в набавянето на възможно най-много материални придобивки. В какво се състои консуматорското мислене? В желание и ламтеж за това да се притежава най-новото и най-многото.

А защо това е проблем?

Колкото и да е неприятно на много хора, живеем в капиталистически свят. Още Макс Вебер в неговите трудове описва кое е характерно за духа на капитализма, а то е, че конкуренцията между хората, предприемачите, компаниите и корпорациите движи прогреса. В едно консуматорско общество обаче, конкуренцията е изместена в това кой ще има повече от другия откъм материални блага. И оттам нататък колелото се завърта.

Преди пет години срещнах човек, който имаше фирма за рециклиране на токсични отпадъци. По време на беседата ни той ми обясни накратко защо страната ни се намира в такова положение и то от погледа на, да го наречем, средния бизнес. Човекът ми описа как след падането на комунизма са се пръкнали много предприемачи и фирми. В началото всичко потръгнало добре, хората печелили пари и бавно-бавно икономиката започнала да се покачва. И тогава, същите тези хора издънили нещата. С капитала, който успели да натрупат, си накупили яхти; това, което останало след яхтите, го дали по кръчми и щракане с пръсти. И времето им бавно и постепенно свършило, защото пазарът се изменял, а тези предприемачи-прахосници нямали достатъчно средства да посрещнат предизвикателствата и се сринали.

Замислям се и сега какво е положението и то въобще не се е променило. Почти всеки, който успее да припечели повече пари в сектора, в който се подвизава, ги харчи, за да има най-новата кола, за някоя друга екскурзия в екзотична страна или за нещо друго, което консуматорският ум го кара. И точно в тази тенденция се корени проблемът с безработицата. Нека сега се замислим – какво би станало ако парите, които даден човек спечели от бизнеса си, бъдат инвестирани, първо в разрастването му, така че да има нови работни места за други хора? Какво би станало ако той инвестира време и средства в оптимизацията на същия този бизнес, така че на тези хора да им е по-човечна и удобна работата? Това ще повдигне изключително много духа им и ще ги извади от цялостната депресия, така печално-популярна за средностатистическия бачкатор в България. Например, масово българските фабрики, занимаващи се с различно производство, незнайно защо, не инвестират пари в по-нови машини или дори в ремонт на по-старите си. В завод за производство на хавлии, например, са ми разказвали как шефът е отказал да ремонтира мотокара, при което, когато се е налагало, машината е била бутана и задвижвана от самите работници. Представете си колко потискаща е този вид хамалогия за обикновените работници. Представете си физическата, че и психическата преумора. Трудно е човек да си представи такава реалност преди да бъде хвърлен в нея, нали? Ако същият този шеф в завода за хавлии е благоволил да купи нов мотокар, работниците са щели да хвърлят енергията си в другите задължения, а не да изнемогват в този примитивизъм. Още повече, че оттам нататък лоялността и предаността им със сигурност са били минимални. А оттам се започва със скатаване по време на работа, небрежно изпълнение на поставената работа и прочие. Ще се изненадате ли ако сега ви кажа, че производството на този човек вече е замряло?

Решението на един човек повлича много други. Затова вината не е дори чак толкова в държавата, защото дори тя да не си върши (безспорно) работата, то и ние по никакъв начин не се противопоставяме – както на нея, така и на себе си. Защото консуматорското мислене е вклинено във всеки един от нас.

Защото всеки един обикновен човек, чиято мисъл е как трябва да притежава най-новия смартфон, как трябва да има възможно най-марковите дрехи и как трябва въобще да превъзхожда другите по притежание на нещо, е бъдещият ръководител на компания, който би похарчил парите си за собствения кеф, вместо за разширяване на дейността на същата тази компания. И тук не говорим за това хората да пренебрегнат нуждите си. Говорим за това да има равнопоставеност.

Защото всеки българин, работещ, примерно, в производството, е чувал думите: „Ами не мога да вдигна заплатите, тъй като е криза и тъй като положението в страната е тежко,” докато в същото време човекът, от чиято уста са излезли, си е купил чисто нов джип.

Консуматорското мислене не е проблем само в големи мащаби, а и в малки. Колкото повече човек желае да притежава, толкова по-малко желае да създава. И ето как се стига до нов проблем – частната инициатива намалява, а с нея обществените проблеми се задълбочават. Статистически погледнато, ако дори 10 % от хората, които се оплакват, че няма работа, се превърнат в предприемачи, ще могат да създадат работа за огромна част от останалите. В този ред на мисли обаче, всеки ще си каже, че няма пари за това и че по-големите биха пречили. На това му викам криза на духа.

А проблемът с парите произтича от консуматорското мислене и първо оттам трябва да започне промяната. Защото, дори заплатите да скочат с 200 %, прищевките на консуматорите биха скочили паралелно с този процент. И така проблемът остава.

В същото време инициативните хора са изключително малко. Тези, които имат пари, изпитват страх да ги инвестират в създаването на бизнес, като под „бизнес“ може да се разбира дори една малка закусвалничка. Всеки го е страх да не изгуби парите си, затова ги обръща в материални ценности, които да го радват за малко, а във въздуха остава неизречен въпросът: „Какъв потомък на велик народ сме, щом ни е страх да рискуваме, да направим, да създадем нещо, дори под сянката на възможността за неуспех?“ А политиците, които винаги за абсолютно всичко са виновни, са отражение на обществото. След изложението по-горе, вече е по-ясно защо и те самите са такива.

Ако всеки един индивид се самоизолира и гледа себе си, обществото е обречено. И да, колкото и да е неприятен за много хора световният капитализъм, роптаенето няма да доведе до нищо. За сметка на това, всеки може да действа. Защото голяма част от нещата опират до личната инициатива, в каквато и сфера да е. И ако някой не е съгласен с това и тръгне с аргумента „ама какъв бизнес; каква инициатива без пари“, нека се замисли колко пари лично той похабява за неща, които впоследствие захвърля или заменя, за да има по-нови и по-модерни.

Защото ако има хора, които наистина нямат пари и мизерстват, то в страната все още са останали и такива, които все пак имат някакво състояние. Жалко е колко малко от тези хора мислят предприемачески и колко малко от тях имат желание в това да създават, за разлика от огромната друга част от общата маса, които висят всяка вечер  по заведенията и имат най-новия смартфон.

Вдъхнових се за този материал наскоро. Пътувайки, се натъкнах на жена, от която в процеса на разговор разбрах, че има малка фирма за дистрибуция на козметични продукти. Във въпросната фирма работят около двадесетина души. Детето на жената учи в що-годе приличен университет, а самата тя изглеждаше скромно, но гордо. Същата сподели, че на времето е спестявала пари и дори че е ипотекирала жилището си. Благодарение на онзи риск и лишения, в днешно време двадесет човека имат сигурна работа.

Имам вяра, че промяната е възможна. Все пак, римляните са казали, че „Съдбата обича смелите”. В днешния свят, може би, е все още валидно. Аз избирам да имам вяра и да бъда част от промяната.

Надявам се повече хора да вземат същото решение.

Автор: Делиян Маринов